Жълтеникавата светлина от редките улични лампи се прецеждаше през клоните на дърветата, отразяваше се в паветата на изпъкналата осева линия, сгъстяваше сенките по двата тротоара и правеше безлюдната улица да изглежда като тунел.

Изневиделица южния край на този призрачен свод се изпълни с множество млади хора. Мнозинството бяха младежи с куфари в ръце, някои нови – кожени, други – дървени с очукани ръбове, служили дълго на много ръце. Момчетата бяха облечени в дънки и спортни панталони, якета и палта със спортна кройка, цветни ризи с отворени яки и бели ризи с вратовръзки, обувки тип “мокасина”, половинки с връзки, кецове. Пълни и ниски, тънки и високи юноши, току-що влезли в пълнолетие, току-що завършили гимназии, техникуми, СПТУ-та – колкото момчета, толкова и характери. Всички те бяха тук не по своя воля, а под влиянието на сили, които са така независими от тях, както независима от никого бе настъпилата нощ над малкото предпланинско градче. 

Тълпата като придошла река заля смълчаната улица. Всеки отделен младеж бе като отделно цветно петно, като затихващ водовъртеж, все още бистър и несъзнателно, съпротивяващ се на течението.

Пред групата, ситнеше гърчав старшина. Енергичната му походка го държеше на няколко метра пред множеството, което колкото и да се стараеше не можеше да съкрати дистанцията.

Когато пред очите на първите се откри широк площад, а отляво високата каменна стена, прерасна в масивен метален портал, старшината вече го нямаше. 

Сякаш усетила мириса на топла кръв, вратата на цитаделата лакомо се отвори, мигом погълна суетящото се множество и тежко се захлопна зад гърба на последните.
Едва дишахме струпани в тесен коридор. Вратата на една от стаите се отвори и до нея се изстъпи едър мустакат младши сержант, който издекламира:
– Другари цивилни, моля за вашето безценно внимание- в – края на увисналия му мустак се закачи ехидна усмивчица. – Когато извикам съответното фамилно име, отговаряйте като пред него поставите “редник”, след което влизате!

– Редник Христов – провиквам се аз и прекрачвам прага. 

Това бе нощта на постъпването ми на задължителна военна служба в гарнизона на град Айтос, в 21:15 часа, на 3 октомври 1967 година. 

В просторното помещение, което по-късно се оказа „Димитровската стая“, върху маси бяха подредени зимни войнишки дрехи. Между тях се суетяха няколко от момчетата, които бяха влезли преди мен.

– Не се мотай смотаняк, а на бегом си избери дрехи, защото нямаш време! – с тези любезности ме посрещна гологлав, но наперен редник от старата служба.

Насочих се към акуратно подредените войнишки униформи и взех оставенотонай-отгоре войнишко кепе. Червената петолъчка дръзко просветна между дланите ми, когато го поставях на главата си. Поех куртката и първото нещо, на което се спря погледа ми бяха сивозелени копчета с лъвчета щамповани на тях, такива бях виждал само в една метална кутия в раклата за дрехи на баба ми. Облякох я и без да я закопчавам, взех панталона за крачолите и го ръзпънах на ширината на ръцете си, за да проверя дали ми е по мярка, преди да го обуя. Тогава иззад момчетата към мен се спусна старшината, който на улицата вървеше пред нас, сграбчи панталона от ръцете ми, изхлузи куртката от гърба ми и мълчешком ги захвърли на пода. 

-Избери, избери си други! – припряно изкомандва той.

Петолъчката на челото ми засия с всички цветове на червеното, докато лъвчетата от царската униформа се спотаиха в ъгъла, в очакване на съдбата си, а може би и на по-добри дни, кой знае?

Вече под строй с кърпи, сапуни и дървени тоалетни кутии в ръце нестройно закрачихме по калдъръмен плац. От четири страни, като от бойници ни съпровождаха празните очи на тъмнеещи сгради. Имах чувството, че се намирам в затвор и като затворници сме изведени на разходка. Подкованите ми крака се хлъзгаха по излъсканите синкави айтоски камъни.

В банята възбудено се търкахме един друг с новите грапави сапуни и поливахме с метални тасове все още непознатите си гърбове. 

Пет минути след като влязох в банята топлата вода спря, а само след минута познатия ми вече старшина се провикна сред парата:

– Напускай и се строявай отвън! 

Тясното предверие мигом се изпълни с “бели лебеди” – бельото ни се състоеше от дълги бели платнени гащи и фланелки с дълъг ръкав от същия плат. Вместо чорапи трябваше да навиваме на стъпалата си партенки.

Още незапасал поясния си колан изтърчах навън и заех полагащото се според ръста ми място на десния фланг. 

Старшината, между впрочем вече знаех, че се казва Блажев, нетърпеливо се разхождаше между строяващите се новобранци и стълбите към банското помещение.

Строят от стотина души вече се беше оформил, когато на стълбищната площадка се появи дребничката фигура на последния, винаги има последен. Но този не беше какъв да е. Над черните чепици се подаваха белите краища на ненамотаните партенки, с двете си ръце придържаше все още незапасаните си панталони, а куртката му се ветрееше като клепнали кафяви крила. По голямата част от дребничкото му лице заемаха огромни очила. Но какво беше станало с главата му – цялата беше като посипана с брашно. Горкият не беше успял да се изплакне и сега сапунката беше засъхнала на остриганата му нула номер глава. 

Гръмогласен, нестроен смях заля неравните редици, но бързо секна от сериозния глас на старшината:

– Редник, бегом обратно за колана и кепето! – и недочакал изпълнението назаповедта си, отново в скоропоговорка изкомандва: 

– Роте, роте, мирно! Надясно, право, ходом марш! 

Изкъпани и чисти от праха на цивилния живот, под строй, поехме към спалното помещение