Веселбите отшумяха хората се прибраха по домовете си и дълго щяха да разказват за царската сватба в Иридже, на която за разлика от приказките те са яли и пили. Само Кара Недялковия род стоеше настрана. Старите нито се виждаха нито се чуваха, а за синовете им Димо и Георги, разправяха, че тръгнали с керван за Божи гроб.

Като наобиколи нивята, където житото вече бе започнало да вретени, Милко разседла Бегльо, разтърка хълбоците, гърдите и шията му с вълнен парцал, наметна гладкият гръб с козиняв чул* и го върза на яслата в обора. После побърза да влезе под сайванта. Там го очакваха двата каменни блока, които бързаше да навести, сякаш бяха негови близки роднини. Големият оформен като златисто-жълтеникава четиристенна колона, макар и легнал излъчваше сигурност, стабилност и равновесие. Стройната му снага, сякаш молеше час по-скоро да бъде изправена на открито, лично място, а не под покрива на някакъв окаян навес.

А другият бе неговата радост и болка. Откакто го докараха от кариерата и го разтовариха под сайванта, Милко беше като трескав. Отначало отдаде това на срещата му с Ивана и на последвалите я събития. Слушал бе по хора и седенки, че някои ергени се поболявали от севда. Но сега разбираше, че не е това. Не че любовта към младата му жена, не гореше с пълна сила. Но сега, когато все още грубоватия мраморен къс го стрелна с бледо-розовия си взор, главата му отново пламна. От привидно студения камък, сякаш излизаха горещи вълни, които разжаряваха мозъка и караха сърцето му да бие до пръсване. Нещо искаше да излезе оттам и бодеше, драскаше и дърпаше ръцете му да хванат чука и длетото. Не издържа и изскочи навън:

– Чолак, качвай се на сивата кобила и отивай до кариерата в Мармара да кажеш на бай Желязко, че го викам! Нека донесе и инструментите от ковачницата.

Изкара отново Бегльо от яхъра*, изведе го през портичката, яхна го на голо и вместо да мине по долния път, удари направо и бързо като вятър изкачи Баш тепе. Пред очите му се ширнаха иридженските ниви и лозя, а близо до зеленият им гребен започваше тъмния облак на гората. Пое дълбоко въздух, изду гърдите си, но вместо облекчителна въздишка от гърдите му се откърти дълъг, гръмогласен вик. Искаше му се гората да го чуе и да му разкрие зашумените си пазви, белким намери отговор на терзанията си. Викът му се разля надолу низ нивите и накара работещите по нивите да дигнат глави и да насочат погледите си към Баш тепе.

Върна се по тъмно.

– Седни сине, седни да се разговорим, че то напоследък не можем да се видим – обади се Петър от кьошка*, когато Милко изкачваше стълбите. Струваш ми се нещо нефеле* напоследък.

– Нищо ми няма тете, здрав съм, но напоследък много ми се струпа. – и Милко приседна на покрития с черги миндерлък срещу баща си.

– Не се кахъри* момчето ми, като се заесени за месец ще дигнем новата къща. Вече съм пазарил майстори зидари, дърводелци. Камъните чакат само да бъдат пренесени от Мансарлий, а дървения материал е от Кая бурунската гора. Драго ми иде, че ще дигнем къщата тука в нашата земя, където е заровена българската царщина. Ще издигнем висока каменна къща – на два ката, та когато слънцето изгрява да блещи в прозорците и. От там ще виждате пътищата, по които са минавали българските царе. Стани и погледни небето. Всички звезди са царски очи. Звездата, която изгрява първа е едното око на цар Симеон, а онази, която в зори хвърля искри над Странджа е другото му око. Така той бди над пътя, който носи неговото име. Той минава покрай старата ни къща ни и отива нагоре къде Преслав, а надолу към Цариград. Този път е поясът, с който нашите царе се размервали българската земя. Искам и ти да дигнеш къщата си до него, а там ако е рекъл Господ ще поставиш и твоя лев. Знаеш ли че в столицата Преслав имало издигнати четири колони и на тях поставени лъвове – да посрещат и изпращат гости, да дават кураж на мъжете, когато отиват на война и да ги посрещат, когато са победили. Казват че кан Тервел ги бил поставил.

– Като си рекъл за лъва тете, и аз да ти кажа. Чини* ми се, че още като дете знам този камък, който лежи сега под навеса. Видях го още, когато като малък ме взе със себе си на кариерата и от тогава сякаш съм го носил винаги със себе си и той никак не ми е тежал. Сега, когато го видях тук, знам че Бог ми го е пратил и нищо вече няма да ни раздели.

– Тете, Милко, хайде на софрата, че хляба не чака! – подкани ги Ивана и в светлата рамка на вратата се очерта стройната и фигура.

На другия ден, някъде около икиндия, дойде Желязко. Когато Чолака пое поводите на коня, той, както някога скочи от седлото, но когато нозете му тръснаха на равния калдаръм от устата му излезе сух хрип. Стария комита се задави и дълго кашля гърбом към ратая. Когато Милко се подаде изпод сайванта новодошлият извади бяла кърпа от пояса си, обърса устата и мустаците си, взря се недоволно в променения и цвят и побърза да я пъхне обратно. Сетне бавно се обърна и започна да разкопчава дисагите от седлото.

– Добре ни дошъл, майсторе! Чакай, чакай аз ще ти помогна! – все още сапикасан* от видяното, Милко пое от ръцете му тежките козиняви торби.

– Тя, пущината, минава само с греяна ракия – опита се да се пошегува Желязко, но отново се хрипливо се закашля.

Когато поуспокоен последва стопанина в сайванта и огледа подредбата там, лицето му се оживи, направи няколко крачки, позапря се до жълтеникавата колона, обърна се погали нежно непокътнатата белота на мраморния къс и хлътналите му до преди малко рамене се изправиха.

– Милко, виждам, че си подредил добре всичко тук. Направил си полици с места за всеки инструмент, с който работиш. Аз ти донесох още. Закалил съм сам секачите, шилата и гладачките. Донесъл съм и пемза. С нея се заглажда готовата статуя до блясък, а ако искаш съвсем да светне, излъскваш я с ечемичена слама. След няколко месеца, като пожънете, от нея ще имате бол. Но за друго ми иде думата, моето момче. От мене да знаеш – камъкът, като човека, също има душа. Ако ти е съдено да се докоснеш до нея, тя ще ти отвори очите за хубости, които не си и сънувал.

Колкото до усталъка*, то той и баща ти знае, че от чиракуване, при който и да е майстор, дори и при най-добрия, файда* няма. Ако имаш дарба, ще станеш ваятел и без моя помощ. Камъка сам ще ти покаже на какви тертипи да се подчиняваш. Те са Божии и се откриват само на избрани люде. Ако, дай Боже ти си един от тях, ще им се подчиняваш, без да ги съзнаваш, може би ще му дойде времето, когато ще ти се разкрият, но дотогава те ще те управляват, ще определят силата на чука ти, ще местят шилото и резеца ти по камъка…

Желязко се премести до стената, седна на дървения рафт и продължи: Още мисля, че чиракуването е измислено да превърне чираците в слуги на майсторите и удушава у начинаещите онова стремление къде свобода, което е съзидателната им сила. Азе едно съм разбрал – това, което майсторите ме караха да върша не можа да пресуши моите си способности. Искам и на тебе да река: имай твърдината да се опреш на съблазните на майсторските тертипи /те помагат само на тези, които не са миросани*/, имай куража да ги преборваш – това е твоето предопределение, момчето ми.

През цялото време докато Желязко говореше Милко стоеше прав, като пред Учител, а майстора с леко хрипкав глас продължаваше да реди слова след слова: Има едно нещо, което всеки чиляк е предназначен да стори. В това е съсредоточен животът ни и колкото и да се опитваме да излъжем себе си, знаем колко това е важно за нашата сполука. Това нещо е покрито с години страх, вина и нерешителност. Но ако имаме куража да махнем всичко излишно, ако не се съмняваме в своите способности, ние ще напреднем много в свършването на работата, която е наша орисия. Това е единственият начин да преживеем достойно дните си.

– Милко, аз май ти додеях с приказките си. Казвал съм ти и други път, че и баща ти ги знае тези неща, но е дошло време да ти ги каже. А сега и последно да ти река и тръгвам. Това, с което си се заел ще ти отнеме време, ще те отделя от залък и невеста; кърска работа и домашни грижи; денят ти ще стане вечер, а вечерта, нощ. Затова прегради сайванта докато дните са топли. Не ти казвам да поставяш одър, но често ще се намираш осъмнал с очи зачервени, ръце изнурени, нозе отмалели… На първо време започни с оформянето на колоната. Оглади и шлифовай горната и част – тази която ще се вижда. Та тази, която ще влезе в земята няма нужда от повече работа. Той, другия камък сам ще ти подскаже кога ще си готов да се докоснеш до него и дано Бог е с тебе и не те оставя сам на съблазните човешки. То ази веке ще ходя, че път ме чака. Трябва да се срещна със Златин. Той, знаеш, е тръгнал по другий път, но и той се нуждае от напътствие и добра дума. А ази виждаш, че ги имам пущините в излишък. Като каза това стария четник се изправи енергично и преди Милко да му попречи, вече бе на двора.

– Майсторе чакай! Поне малко си почини! Да влезем в къщи, Ивана ще приготви нещо набързо за ядене. Не мога да те пусна гладен.

– Той и вълка все е гладен, но затова пък, винаги се явява там, където не го чакат! – шеговито подхвърли Желязко, метна се на коня, който Чолака
вече бе извел от яхъра и препусна към Инджели баир.