В прохладното пролетно утро шест годишния Богатур препускаше с група момчета в степта. Всички те бяха деца от най-първите родове на хуните. Маготин, най-големия от групата, яздеше жълтата си кобила умело и съсредоточено, а Богатур следваше темпото му и дебнеше удобен момент да го изпревари. Трети беше Бузан, който с диви крясъци се мъчеше да догони двамата. Пет годишното момче беше всеобщ любимец, толкова весел и жизнерадостен колкото, Маготин бе мрачен и намусен. 

Алестият му жребец пръхтеше и тихо цвилеше по кобилата на Маготин, което караше момчето да се смее и да пляска с ръце по извитата шия на животното. 

Следващият в колоната бе Сивин – хлапе, лишено от искреността и непринудеността, заради които Бузан беше любимец на всички. От групата Сивин беше най-сериозен и дори потаен. Рядко се обаждаше и не се оплакваше, каквото и да му правеше най-големия от групата Маготин. Сивин се оправяше много добре с конете и малцина можеха да му съперничат. Той успяваше да накара своя кон да бяга с пълна скорост дори тогава, когато останалите едва се влачеха. Богатур се озърна през рамо към момчето, което седеше безупречно върху коня. Сивин се помайваше, но всички си бяха патили от него преди и Богатур го държеше под око.

Най-дребният и най-малкият от всички бе изостанал назад и жаловито им викаше да го изчакат. Охси си падаше прекалено много по сладките неща и мързелуването и това личеше в ездата.

Богатур се ухили при вида на закръгленото момче, което размахваше ръце с надеждата да набере повече скорост. Майка му ги предупреждаваше да не го включват в лудешките си състезания. Охси беше пораснал достатъчно, за да не се налага да го завързват за седлото, но се скъсваше от рев, ако не го вземаха със себе си. Поотрасналият вече Маготин все още не можеше да намери добра дума за него, с която да защити присъствието му в групата.

Виковете им се носеха надалеч над пролетната трева в равнината. Галопираха с всички сили напред, кацнали като птици на гърбовете на конете. Настроението им бе приповдигнато. Беше дошло времето на пролетните дъждове. Реките отново бяха придошли и се виеха из равнините, които само до преди няколко дни бяха суха глина. Кобилите даваха топло мляко за пиене и за сирене, и освежаващо кисело мляко. Първата зеленина вече покриваше оголените хълмове, а с нея идваше обещанието за топло лято. Наближавеше времето за пролетния събор и племената щяха да се срещнат, за да се състезават и търгуват помежду си. Това, че щяха да видят борците и стрелците бе достатъчно, за да накара момчетата да се държат примерно като никога. Но това, което ги прехласваше най-много и развихряше въображението им, бяха конните състезания. Всички с изключение на Маготин бяха молили насаме майките си да подшушнат по една добра дума пред бащите им. Не се различаваше от тях и Богатур. Той, канския син, не се ползваше с никакви привилегии пред другарчетата си. Нещо повече, от дълго време баща му не намираше време да се отбие в тяхната шатра. Виждаше как майка му скрито си поплаква в някой от ъглите, как усмивката все по-рядко се задържа на лицето и. Откакто онази, цинската принцеса – новата жена на баща му роди момче нещата съвсем се промениха. Назад останаха детските игри, които канът наблюдаваше с интерес. Тогава, той и другарчетата му яхнали рунтавите си
кончета препускаха в галоп покрай дълга редица от пръчки. Богатур с гордост си спомни как тогава пръв обърна кончето си и препусна, опънал до последно детския си лък. Баща му и хората от свита видяха как пуска стрела на пълна скорост. Върхът и се заби в тънката тояга. Ударът беше добър. В същото време той протегна лявата си ръка, сграбчи падащото дръвце и го вдигна тържествуващо, обръщайки се към другарите си. Те нададоха радостни викове, а Маготин само изсумтя и се приготви за своето изпълнение.

– Синът на кана ще стане чудесен войн – извикаха в един глас виделите какво ли не мъже, а той загледан в сина си, ободряващо му помаха с ръка.

Да, така беше, той е най-големия син и един ден той ще наследи баща си. Това малко, пикливо цинче не може да се опре даже на кутрето на лявата му ръка. Още малко и ще се справи с големия цин – Джан, който идва всеки ден да го учи на бой с тояги. Ще се справи и с него, нека само да порасне още малко.

Така успокоен, прогонил черните мисли Богатур впери поглед в гърба на Маготин, като внимаваше разстоянието помежду им да не се увеличава. Денят бе прекалено хубав, за да се тревожи за далечното бъдеще, и Богатур започна да си представя как ще обере всички награди на събора на племената. Баща му отново щеше да прелива от гордост, а майка му щеше да го прегърне и със светнало лице да го нарече – нейният малък воин – ездач.

Слънцето заблестя в очите на галопиращия Богатур. Духът му пируваше от усещането на бързия кон под него и от вятъра в лицето му. Видя, че жълтата кобила на Маготин се препъна о някакъв камък, но запази равновесие. Голямото момче реагира с рязък удар в бузата и, но бяха поизостанали и Богатур нададе вик, сякаш след миг щеше да ги задмине. Моментът не беше подходящ.

Обичаше да води, но му харесваше и да притиска Маготин, защото това го дразнеше.

Момчетата препускаха в степта под пролетното слънце, но това не беше състезание, като онова на големите събори на племената. А дори и да беше, зимата си бе отишла съвсем неотдавна и беше рано да изстискват всичко от конете. Вече знаеха, че не бива да ги изтощават, преди те да натрупат малко тлъстина през лятото, когато щеше да има достатъчно трева, за да напълнят коремите си.

Препускането беше просто бягство от задълженията и отговорностите и единствения резултат от него щяха да бъдат разправиите кой е играл нечестно и кой е трябвало да спечели.

Маготин яздеше почти прав и изглеждаше странно неподвижен над бясно галопиращия кон. Богатур отлично знаеше, че това е илюзия. Ръцете на ездача управляваха интуативно юздите, а жълтата му кобила беше свежа и силна. Нямаше да се предаде лесно. Богатаур яздеше като Бузан, присвит ниско и буквално залепен към врата на коня. В тази поза вятърът, като че ли жилеше по-малко и двете момчета я предпочитаха.

Богатур усети, че Бузан го наближава отдясно. Пришпори Златния и животното изпръхтя гневно. С крайчеца на окото си Богатур виждаше конят на Бузан и си помисли дали уж неволно да не се отклони настрани. Бузан усети намерението му, изостана с една дължина и се отклони. Богатур се ухили. Познаваха се прекалено добре, за да се състезават. Маготин отново се озърна назад и за миг погледите им се срещнаха. Богатур повдигна вежди и се озъби предизвикателно.

– Ида-а-а-а – изкрещя той. – Опитай да ме спреш!

Снизходително, Маготин му обърна гръб. Рядко се случваше да язди с по-малките от него момчета, но сега беше тук и Богатур разбра, че е твърдо решен да покаже на „децата” как трябва да язди един воин. Нямаше да приеме лесно загубата и точно затова Богатур щеше да напрегне всеки мускул и жила, за да го победи.

Бузан ги настигаше и преди Богатур да успее да го блокира, двамата почти се изравниха. Момчетата се усмихнаха едно на друго, споделяйки радостта от високата скорост. Дългата мрачна зима беше зад тях. Тя скоро щеше да се върне отново, но сега можеха да се насладят на хубавото време. Нямаше по-добър живот от този. Племето щеше да яде тлъсто овнешко, а стадата да раждат още овце и кози за храна и търговия. Вечер хората щяха да правят стрели, да сплитат конски опашки, да пеят песни и да слушат приказки и истории за племената.

Когато се озърна да провери да не би Сивин да е решил със закъснение да предяви претенции за първото място, Бузан видя, че Охси е паднал. Сивин се славеше като най-зоркия от групата и щом видя малкото неподвижно тяло на земята, на мига взе решение. Свирна на Маготин и Богатур, за да им съобщи, че се отделя. Двете момчета се обърнаха към него, а после към мястото, където Охси лежеше неподвижно. За момент и двамата се поколебаха, на никого не му се искаше да остави другия да спечели. Маготин сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение, и поведе кобилата в широк кръг натам, откъдето бяха дошли. Богатур повтори точно маневрата му и двамата се понесоха един до друг след останалите. Първите станаха последни. Сега Сивин яздеше пред всички, макар че според Богатур той едва ли си даваше сметка за това. Момчето бе най-близко по възраст с Охси и бе играл най-много с него.

Богатур настигна останалите и скочи от коня. Сивин и Бузан вече бяха на земята и повдигаха проснатия Охси да седне.

Лицето на малкото момче беше бледо и натъртено. Сивин му удари лек шамар и трепна, когато главата на Охси увисна безжизнено.

– Събуди се, малкият – каза Сивин, но отговор не последва.

Сянката на Богатур падна върху тях и Сивин веднага започна да се оправдава:

– Не го видях да пада – каза той, сякаш ако го беше видял, това щеше да помогне по някакъв начин.

Богатур кимна, сръчните му ръце заопипваха Охси за счупени кости и наранявания. Отстрани на главата му, скрита под гъстата черна коса, имаше цицина. Богатур я натисна леко.

– В безсъзнание е, но не напипвам счупване. Дайте малко вода.

Протегна ръка, Бузан измъкна кожения мях от седлото и извади тапата със зъби. Богатур капна от топлата течност в отворената уста на Охси.

– Да не го задавиш – посъветва го Маготин, който все още беше на коня си, сякаш ги надзираваше.

Богатур не си направи труда да отговори. Беше ужасен от това какво щеше да каже на майката на Охси, ако той умре.

Без никакво предупреждение Охси се закашля и изплю водата. Маготин раздразнено изцъка с език, уморен от детските игри. Останалите грейнаха в усмивка.
– Сънувах пчелен рой – каза Охси.

Богатур кимна.

– Теб само сладко ти се привижда, но трябва да се научиш да яздиш, малкият. Баща ти ще се посрами пред багатурите си, ако разбере, че пак си
паднал – каза той.

Охси млясна с устни за още вода и Богатур му подаде мяха.

– Ако някой те пита за цицината, кажи, че си се ударил, докато си играл. Разбра ли Охси? Това е тайна. Синовете на багатурите никога не падат.

Охси видя, че го чакат да отговори – дори Маготин, от когото се страхуваше. Хлапето кимна енергично и трепна от болката.

– Ударих си главата – замаяно каза то. – И видях пчелите да се вият около жълтия камък, където ги видяхме лани.

– Рано им е на пчелите – отвърна Бузан. – Само преди няколко дни минах оттам като слагах капани за мармоти. Щях да ги видя.

Охси сви рамене и това само по себе си беше необичайно. Хич не го биваше в лъжите и когато го предизвикваха, обикновено викаше, сякаш високият тон щеше да накара другите да му повярват.

Маготин тъкмо се канеше да обърне коня си, когато зърна конниците на кана.

– Ставайте, ставайте! Идват да ни търсят. – Извика им той и обърна коня си към идващите.

Всички несъзнателно се приближиха един до друг, щом разпознаха препускащия насреща им Заберган. На лицето му нямаше усмивка.

– Самият кан ни прати да ви търсим – каза той, обръщайки се към Маготин.

– Къде си повел децата из степта?

Богатур се наежи.

– И друг път сме го правили – отвърна той вместо голямото момче.

Заберган обърна светлите си очи към него, потърка брадичката си и поклати глава.

– Но не без да предупредите, не и когато наоколо се навъртат скитници и разбойници – рязко отсече той, сякаш гълчеше малко дете.

Богатур видя, че Маготин пламва от срам, и реши да не дава воля на гнева си.

– Е намери ни. Ако баща ми е ядосан, това е между мен и него.

Заберган отново поклати глава и Богатур усети по-скоро загриженост, отколкото укор в гласа му.

– Баща ти иска да се прибереш у дома, преди края на деня. Утре заминаваш в Бугур. Аз ще те придружавам.

*
Конете пръхтяха и цвилеха, сякаш се приветстваха едни други. Богатур стоеше насред тази мирна сцена като някакво мрачно жребче, търсещо и най-малкия повод да зарита с крака. Не искаше да напуска родните места. Искаше да отглежда жребци и да язди на воля в зелената степ, да бъде известен, да всява страх. Чувстваше се като наказан, задето го отпращат. Снощи баща му дойде в тяхната шатра. Не изглеждаше ядосан, но малкото думи, които си размениха все още кънтяха в ушите му.

– Отиваш в моето родно място. Там ще научиш много нови неща от моя Учител. Ще живееш в каменна къща – каза баща му и го потупа по рамото.

– И ще стоя там затворен като в кутия. Ще пропусна събора и състезанията – бе отговорил той, когато погледите им се срещнаха.

– Ще направиш, каквото ти казва баща ти – бе отсякъл канът, като при това го перна силно по главата. При спомена за това и сега очите му се напълниха с
гневни сълзи. Но какво можеше да направи? Ако откажеше да тръгне, със сигурност щеше да яде бой, а ако продължаваше да упорства, можеха да го изхвърлят от племето. Богатур потрепери при тази мисъл. Да си безименен скиталец беше сурова съдба. Няма кой да наглежда стадото ти, докато спиш, нито пък да ти помогне да изкачиш някой хълм. Почти сигурен беше, че сам би умрял от глад, или по-скоро би бил убит при някой набег.

Първите му спомени бяха за радостното скачане и лудуване със сестрите му в шатрата. Никога не беше оставал сам и дори му бе трудно да си представи как ли би се чувствал без другарчетата си от игрите. Поклати леко глава, докато гледаше как Заберган товари конете. Знаеше, че е най-добре да запази самообладание. Чу как просумтява в ритъм, докато затяга с всички сили коланите.

Намръщи се при мисълта за предстоящия път, но щеше да го понесе, както правеше с всяко друго неудобство. Та нима това не беше просто поредното изпитание? Беше получавал свирепи удари, както от собствения си баща, така и от бащата-небе. Бе страдал от студ и жажда, докато не му се приискаше да захапе самия себе си, за да вкуси кръвта си. Но къде беше той – родният му баща? Не беше ли редно той да го изпрати, да му даде последни напътствия преди дългата ръзлъка? Или си стоеше сега на топло при новата си жена, при новия си син? При мисълта как баща му гали малкото цинче, горчивата буца, която се бе надигнала от гърдите му и запушваше гърлото, се стече надолу по жилите и кипна като змийски яд в тях под ударите на разлудувалото се детско сърчице.

Богатур стоеше вцепенен и блед като сребърна брезова фиданка и майка му се промуши под шията на коня, за да го прегърне.

– Не стой на страна от родовете на моя народ. Добри са, ще те приемат като свое дете. Ще те изпитват, но не бива да се боиш.

Зелените очи на Богатур проблеснаха.

– Не се боя – отвърна той. Тя изчака и предизвикателното му изражение леко омекна. – Добре, аз също те слушам – каза той.

Бисера кимна, извади от джоба си торбичка с подсладена извара и я пъхна в ръката му.

С изумление забеляза, че в очите му блестят сълзи. Тя ги избърса, а чувствата започнаха да се надигат и у самия него. Защитната му стена рухваше и Бисера видя страха в очите му, че ще се изложи пред нея и Заберган. Тръгналите на обучение мъже не циврят заедно с майките си.

Бисера прегърна за миг сина си, обърна се и промърмори няколко думи на багатура, който въздъхна, кимна в отговор и се качи на коня. Богатур безучастно скочи на гърба на коня, махна за сбогом на майка си и подкара Златния в тръс до Заберган. Да се обърне назад щеше да е непоносимо, затова и не го направи. Звуците на разбуждащото се племе и цвиленето на конете бързо заглъхнаха и не след дълго той чуваше само тропота на копитата и дрънченето на сбруята. Племето остана назад.