Пред погледа ми, от прозореца на стаята, се стелеше червенината на керемидени покриви, чийто южен край беше окантен в синьо – там беше морето. 

Най-накрая бях първокурсник в ПУМ (промишлено училище по машиностроене) гр.Варна. Беше изминала цяла година от онзи октомврийски ден, когато от същия този блок “Б” на средношколското общежитие, си събрах багажа и заедно с Богдан и Люцкан се върнахме на село, за да попълним минималната бройката в новооткрития 8 клас в местното училище. Върнаха нас, защото бяхме приети за гимназисти в V-та гимназия, а тези от бившите седми класове, които бяха приети в техникуми, бяха табу.

Държавата се нуждаеше срочно от работническа класа, а не от някаква си интелигенция.

Яките бетонни стени, предречени от пролетарският поет, вече бяха оковали сините очи на Марцианополис (заводите край днешният град Девня).

Преди няколко месеца и аз се полакомих от престижният ТМТ (техникум по механотехника). Но не би. Моята диплома изразена с цифрово отношение 5.25 се оказа твърде невзрачна, срещу 3.85, 4.50, 4.80 на други кандидати, а може би имаше и други причини, кой да ти знае тогава.

Бях впечатлен от откриването на учебната година. Всички курсове от първи до трети се построихме на плаца пред входа на техникума (ТМТ и ПУМ споделяхме обща сграда, и общи преподаватели) в черни карета – четири души по фронта и десет в дълбочина, всички в униформи: черни шапки с метални кокарди за наименованието на учебното заведение; черни куртки със затворени яки с черни петлици, с петолъчни звездички, указващи годината на обучение; черни панталони и черни обувки с тъпи носове. Само тук-там (в паралелките на електротехниците и стругарите) се мяркаха барети и се развяваха поли до под коленете.

Отново (след една година) се настаних в блок “В”, стая №54 на третия етаж на средношколското общежитие В стаята бяхме четирима – аз, Марчо от икономическия техникум, Делчо и Здравко от техникума по механотехника.

Сутрин възпитателят ни, другаря Велиев ни вдигаше от леглата в 5:50. На бегом се строявахме по групи на широкия плац пред блок “А” и провеждахме организирано физзарядка, след това сутрешен тоалет в умивалните на етажите, закуска в столовата на блок “А”, училище, обяд в същата столова, занималня под надзора на дежурния възпитател, свободно време, в 21:00 вечерна проверка и сън.

Учебните дни се редуваха с дни за работа: на струг; шепинг машини, бормашини със шлосерска пила; с ковашки чук; с гореща пот в леярната; те от своя страна бяха заменени с усилни дни с дъх на напоени с машинно масло работни дрехи, потънали до глезените в диференциално масло и грес в ремонтните халета на ДАП – Варна. За това получавах 15 лева месечна стипендия, с които си плащах купоните за стола и ми оставаше някой лев. Бях горд, че се самоиздържах, защото отнемаха стипендията при успех по-нисък от добър, а моят бе най-добър в І-ви “Г” при състав от 40 курсанти.

Свободното си от занимания време прекарвах в кино “Култура”, където се прожектираха филми за защитения парк “Серенгети”, филми на Кусто за подводния свят, на Харун Тазиев за вулканите и най-вече циклите от филмираните версии на оперите на Росини, Верди, Пучини, Вагнер, Чайковски, Бородин…, балетните постановки на “Лебедово езеро”, “Жизел”, “Гаяне”, “Спартак”, циклите за велики художници: Микел Анджело, Леонардо да Винчи, Рафаело, Ван Дайк, Веласкес, Брьогел, Рубенс…, те заменяха пропуснатите предмети в машинното училище. В останалите дни, в часовете от 16:00 до 20:00 най-после осъществих мечтата си да прогледна под водата – започнах с голяма любов и въодушевление да посещавам теоретичните занятия и практически занимания в първия курс за леководолази в град Варна. 

Най-интересни, поне за мен, бяха часовете по “Физически и физиологични условия за престой на човека под водата”, на които лектор беше доктор Варо младши. Но най-ме впечатлиха харпуните – ластични и пневматични (испанско производство), които той ни показа тогава.

С нетърпение очаквах дните, в които се провеждаха занятията по плуване с маска, плавници и шнорхел (тези неща почти всеки един от нас виждаше за първи път) на открития градски басейн. Още звучат в ушите ми: – Готови за “Торпедо-1”*, а сега преминете към “Торпедо-2”!* И ние подредени в колона по един обикаляхме басейна плътно до стените. По-нататък упражненията се усложниха с гмуркане на дължина, на дълбочина и накрая в движение по команда – “китово салто”* изпълнявахме и двата варианта.

Последва изпит за допуск до леководолазен апарат. Взех го успешно и бях очарован от възможността да престоявам повече от четири минути под вода.

За съжаление поради независещи от нас причини не успяхме да проведем практическите занимания на море и курса остана незавършен. Но голямата вода продължаваше магнетично да ме привлича. И още с първите топли майски дни посинял и треперещ усъвършенствах научения през зимата в басейна кроул в открити води.

Един съботен ден в началото на юни отидох на “Рибарския” плаж заедно с Марчо и Златко-мой приятел от детинство.

Горях от нетърпение да им покажа колко съм напреднал в плуването и още едва стъпил на топлия пясък свалих дрехите си, надянах през шортите дочените бански, които се закопчаваха отстрани с копчета, нагазих в морето и недочакал водата да покрие корема ми, гмурнах се, преодолях двадесетина метра като орях с нос миниатюрните пясъчни дюнички по дъното, изскочих на повърхността и ръцете и краката ритмично ме понесоха навътре в синята шир.

Когато се обърнах и заплувах обратно приятелите ми бяха навлезли до кръста във водата и гледаха към мен. Самодоволството и гордостта от плувните ми умения вливаха допълнителен хъс да им покажа и гмуркане в движение, при което достигах дъното, загребвах от там пясък и го хвърлях нагоре, без да се замисля дали те виждат това, което им демонстрирах. Така изморен, но въодушевен ги доближих. Марчо все така стоеше като вкопан до кръста във водата, а Златко тъкмо тръгваше навътре със изпитания суворовски стил “кучешката”.

Тъкмо посинял и настръхнал стъпвах на пясъка и Марчо извика:

– Христо, Христо, виж какво става със Златко!?

Обърнах се и видях как главата на другарчето ми се скри под водата, но след миг пак се показа.

– Нищо му няма бе Марчо! – успокоих го аз и макар да треперех влязох отново във водата и тръгнах към новоизлюпения плувец. С него се пличкахме в бента,
който баща му използваше за поливане на зеленчуковата градина в двора им на село, но родителите му не му позволяваха да “плува” с нас в деретата. Затова учуден и видимо притеснен забързах да го достигна. Тъкмо се изравних с него и отворих уста да го политам как е, той се нахвърли върху ми, хвана ме за врата и ме потопи. Голяма глътка вода нахлу в устата и носа ми, но успях да я преглътна, без да се задавя. Как да е отскубнах се от него и изплувах за глътка въздух, но преди да поема дъх ръцете му отново ме докопаха и отново потънах. Не зная колко пъти се опитвах да си взема въздух и отново срещах или ръцете или краката му, но инстинктивно усещах, че трябва да направя нещо, за да го изкарам на брега каквото и да ми струва. При поредния опит да си взема въздух ръцете му конвулсивно се вкопчиха около шията ми и ми се стори, че няма да мога да се откопча и това е краят. Тогава замахнах с колкото останала сила имах в дясната ръка и юмрукът ми попадна в слънчевия му сплит. Хватката отслабна. Измъкнах се откъм гърба му, промуших дясната си ръка между гърба и двете му ръце, като хванах здраво лявата му ръка над лакътя, дясната остана под мишницата ми, така че не можеше да ме стигне. С лявата си ръка и колкото сили имах в краката заплувах към брега. Тогава видях как Марчо върти уплашено очи, но не смее да влезе по-навътре от пояс. С последни усилия го доближих и двамата заедно измъкнахме Златко на пясъка и го положихме по очи. Събрах последните си сили, разкрачих се над него, обхванах с две ръце таза и корема му и го повдигнах. Тъкмо се готвех да кажа на Марчо да му отвори устата и от нея рукна поток от лигава вода. По отпуснатото му тяло премина спазъм издигана се нагоре и изскочи като кашлица от устата му. Гърдите му в ръцете ми се разтвориха, пое жадно въздух и отвори очи. Тогава го пуснах и легнах безпаметно до него. Като в мъгла чувах, че си говорят с Марчо, че провлачено и бавно пита къде е, защо е на плажа? А Марчо го успокоява, че всичко е наред и скоро ще си тръгнем от тук.

Едва влачех крака след другарите си по обратния път за общежитието. Вървяхме под сянката на липите по булевард “В.Коларов” (днес „Цар Освободител”), а главата ми продължаваше да тежи, тежеше и коремът ми пълен със солена вода, защото ми бе неудобно да покажа колко вода се бе събрала в телесата ми докато се бъхтех с паниката обхванала Златко.

Когато стигнахме “Червения площад” Златко спря и каза:

– Елате да ви черпя по една боза! Вие ми спасихте живота!

Едва прекрачих прага на сладкарницата и се строполих на един стол до свободна масичка. Златко донесе три големи бози и три баклави. Гледах как на големи глътки поглъщат жълто-кафявата течност и в корема ми се надигна спазъм, готов да изхвърли навън съдържането си и да потопи с черноморска вода кокетното заведение. Чак сега си дадох сметка, че наученото и оттренираното в леководолазния курс се бе запечатало дълбоко в мен и днес на „Рибарският плаж“ бе излязло отново навън, за да спаси живота на другарчето ми. Не знаех коя е силата, накарала ме да поставя неговия живот преди моя, но смътно усещах, че помощта, която свободно оказваме на другия до нас, отваря нова ера в неговата съдба. Съдбите ни са протакани от тези импулси, от тези актове на благоволение. А ако успеем да ги обединим в един мощен импулс, ще можем да помогнем на всички страдащи по света.

Есента на 1962 година ни посрещна със смразяващия полъх на “студената война”. Някъде далеч на запад край бреговете на Куба ставаше нещо лошо. Една срещу друга бяха застанали двете суперсили САЩ и СССР, готови да си нанесат изпреварващ смъртоносен удар. А зад тях арсеналите им претъпкани със стотици килотонове от най-новото оръжие-ядреното. Десетки бойни кораби с въртящи се установки с настръхнали ракети с ядрени бойни глави бяха обхванали като със стоманен обръч “Острова на свободата”. А там от дълбоки “кладенци” надничаха балистични ракети със същия заряд, насочени към Вашингтон, Ню Йорк, Маями. Светът бе замрял в тревожно очакване: коя ръка ще се вдигне от пулта и ще натисне бутона.

Нашето чакане преминаваше в организирани посещения из подземните скривалища на града, където ни разясняваха режима на ползването им, показаха как се борави с противогаз (тогава още нямаше военно обучение в училищата), а тесните и мрачни катакомби одухотворяваха кухите думи на инструкторите и пред детските ни очи се редяха апокалиптични картини. 

За друго не можех и да помисля при тогавашния почти казармен режим. Далечен и заглъхващ отглас, беше за мен бръмченето на “Бръмбарите” от острова. Тези, които ревностно им подражаваха, бяха прибирани от варненското “стъргалото” (от ресторант “Севастопол” до входа на Морската градина). По непримиримите биваха откарвани на лагер в “Янчова поляна”, а по-гласовитите ставаха певци. Добре, че в промишлените училища не изучавахме страничните ефекти на предмета пеене.
Така и не усетих кога преминаха трите години на обучение в ПУМ, което в края на май 1964 година завърших с отличие и ми бе присвоен ІV разряд-автомонтьор.
През същата есен започнах работа, като същевременно продължих образованието си във вечерния техникум по механотехника. 

Квартира на свободен наем беше заменила стаята на общежитието. Живеех сам и уж полуказармения режим беше зад гъба ми. Ставах сутрин в 5:00, за да мога да бъда на работното си място в 5:30 часа. Работният ми ден завършваше в 14:00, а училищните занятия започваха 17:15 и траеха до 21:45 часа. 

Тук се появи и нов предмет – основи на комунизма. Може би съм имал афинитет към философията, затова се нахвърлих с желание и интерес и в резултат на това само моята оценка беше отлична, но марксистката идеология не ме привлече.

Когато завърших вече бях закъснял за родната казармата и затова влязох с две години по-късно, но имах две години трудов стаж като работник. Професионално също израснах и в края на този период, вече работех с пети разряд в гаража на корабостроителния завод.

*Торпедо 1 – стил в подводното плуване, при който ръцете са прибрани до тялото.

*Торпедо 2 – стил в подводното плуване, при който ръцете са изпънати напред
хоризонтално пред тялото.

*Китово салто – стил при гмуркането под вода в движение.