Канът на хуните вървеше през огромния табор в сянката на планината. Предната вечер бе навалял сняг и той пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на ледения въздух, който изпълни дробовете му.

Чуваше цвиленето на кобилите, зовящи жребците, а в далечината някой приспиваше детето си с песен.

Винаги жизнерадостен, с открит и общителен характер, сега той бе навъсен и замислен. Хората му трудно свикваха с новите места. Тук зимите бяха ужасяващо студени, а летата сухи и знойни. А родният, благодатен Ордос беше останал далече на юг.

Всичко се започна преди няколко години, когато Ин Чжен, цар на княжество Цин, покори съседните княжества и обяви себе си за император, а на новата държава даде името Цин. Отначало докато улегнат междуособните борби, императорът се страхуваше от набезите на хуните. В табора му се появиха посланници на императора. Те донесоха скъпи подаръци – дрехи от коприна, златни украшения, оризово вино и скъпата на сърцето му Ван ди. После идваха и други, които се задържаха дълго в табора, водеха дълги разговори за възможности за сключване на договор за „мир и сродяване”, но така и нищо конкретно е обещаваха. Тази игра на преговори продължи до появяването край южната граница на многочислена войска предвождана от Мън Тиен, който се считаше за един от най-добрите пълководцина Цин. Неговите отряди започнаха ежедневно да преминават границата и да нападат хунските селища, разорявайки ги напълно, а хората откарваха в робство. Оцелелите напускаха своите земи и тръгваха на север. Почувствал се силен и безнаказан Мън Тиен се готвеше да превземе обезлюдените земи. Усещайки голямата опасност за народа си той се изтегли от родните места и извърши последни жертвоприношения над гробниците на предците.

„Не мога да разбера защо ме проклинат по цялата хунска земя, – горчиво си повтаряше за кой ли път той. – Духът на Тангра се оттдръпна от нас. Никога преди това държавата на хуните не е била в толкова плачевно състояние. От страната на изгрева я заплашват дунху, от запад напират юечжите, а от юг Мън Тиен чака сгоден момент… Какво трябва да направи канът? Да обяви война? Но срещу кого? Против всички? Безумие, безумие… Това означаваше да погуби държавата и целия народ. Затова той избра да премине Великата степ* и да се настани в северните земи, докато Тангра се върне своята благосклонност към народа му. Колкото по-леко е да се управлява държава, когато тя е силна, толкова по-тежка е участта на кана през време на нейния упадък и объркване. Обвиняваха го за страхливец, за пренебрегване на държавните дела, за болестите по добитъка и за липсата на трева по пасищата. И малко по-добре би било, ако срещу него роптаеха овчарите, говедарите и обикновените стрелци, а то срещу му се опълчиха и главите на всичките 24 рода. Даже и кавкан Булгар. Но на него му беше лесно – неговият народ от незапомнени времена обитаваше тези земи. Не разбираха, че не търси спокоен живот за себе си, а искаше народа да спаси… Единствен кавкан Сандилх го поддържаше… Да, Сандилх и любимата му Ван ди”.

При мисълта за нея мечтателна усмивка раздвижи устните на кана: красавицата Ван ди, само тя небесното създание можеше да е утеха на воина и опора на владетеля!…

Ван ди го очакваше и очите и бяха широко отворени и тъмни на слабата светлина на единствената лампа. Дорбар не каза нищо, когато тя стана да го поздрави. Не знаеше как се беше сдобила с двете момичета от собствения си народ, които и служеха. Сигурно бяха пленени от войните му при някои от предишните набези и тя се бе спазарила за тях. Докато те заднешком се измъкваха от шатрата, Дорбар усети парфюма им и сластно потръпна, когато коприната на едната докосна голите му ръце. Заслуша се как шепнещите им гласове заглъхват в далечината.

През това време новата му жена застана пред него с гордо вдигната глава. И имаше защо. Тя му бе родила син. Далеч назад останаха първите седмици с безкрайните преходи от място на място, които бяха особено тежки за нея. Още тогава той усети тъмния пламък в горящите и очи много преди да научи първите думи на езика на народа му. Вървеше така, както можеше да се очаква от царска дъщеря, и видът и винаги го възбуждаше. Странно, но перфектната и стойка беше най-съществената част от красотата и.

Тя се усмихна, когато погледът му се плъзна по нея; знаеше, че е спечелила цялото му внимание, затова се наведе встрани от леглото и, когато се изправи
в едната си ръка държеше чаша вино, а в другата лютня.

– От коя страна е благородния гост, сигурно идва отдалече!? – усмихна се тя и му поднесе виното. След това запя:

Самотната спалня е така печална,
мечтая за красавеца, сърцето ми кърви.
Защо чаровният мъж закъснява?
Времето бързо лети, цветето ще увехне –
дарявам ти тялото си в замяна на вечна любов.

Тя мушна една от иглите си за коса под шапката му, а копринените и ръкави зашумоляха по робата му. Нощта преваляше, лампата мъждукаше, сумрак изпълни шатрата със сенки. Навън студеният вятър се усили, заваля сняг на едри парцали. Но в широкото помещение беше уютно и тихо, не се чуваше звук. Младата жена приготви постелята, извади най-редки прекрасни предмети, сред тях великолепна бронзова кандилница за благовония. Спусна завесите над леглото. Завивките и дюшекът бяха пухени, отгоре имаше струпани възглавници. Тя свали робата си и пред Дорбар се откри бялото и тяло, нежните кости и гладката и плът. Пред съвършено обезкосмената и ухаеща на жасмин йони, която прекрасната и хитра куртизантка умееше да кара да потръпва когато пожелае, дебелият кан се превръщаше в поет.

– Обичам това цвете, чието венчелистче е винаги полуотворено – продължи задъханият мъж и отново почувства как го изпълва вълната от страст, на която той никога не се насищаше.

Простенвайки от удоволствие, Ван ди разтвори изваяните си крака и изпъчи островърхите си гърди. Тя гледаше встрани. Нейната йони нямаше никакво благоразположение по отношение на владетеля на хуните. Тя съвършено прилягаше към формите на съпруга и, просто защото принцесата владееше механизма на отварянето и затварянето и. Тя се беше научила да симулира удоволствието.

Така че цинката предложи красивото си тяло, но не го отдаде. Дорбар никога не бе получавал женската и влага и никога нямаше да я получи. Тя смяташе обноските му за прекалено груби и прибързани. Затова пък, използвайки естествените му наклонности, тя го държеше внимателно като животно на каишка.

*

Джан беше дребен, но въпреки това трябваше да се наведе ниско, за да влезе в шатрата на втората съпруга на кана. Поклони се ниско на Ван ди, като подобаваше на принцеса от Цин. Той добре познаваше дворцовите ритуали, но се възхищаваше на това как тази жена си бе извоювала място в хунското общество. Едва ли можеше да се намери нещо по-чуждо от двора, който тя познаваше навремето, но тя бе оцеляла и Джан я харесваше.

До миниатюрната масичка имаше техен сънародник, който отпиваше от черния чай, който наскоро бе получила от родината.

– Това е Лю Сюн, офицер от старото княжество Сун – представи го младата жена.

Джан му кимна и прие мъничката димяща чаша черен чай от ръцете на домакинята и приседна на крайчеца на софата. Въпреки огромните си размери в известен смисъл таборът си оставаше мъничък. Джан подозираше, че някой от приближените на кана знае много добре къде се намира той и може би има уши някъде наблизо. От тази мисъл чаят му се стори кисел и евнухът се намръщи леко. Това не беше неговият свят. Бяха го изпратили тук, защото знаеше езика на племената и да бъде на разположение на принцесата.

Дълго време Джан предимно мълча, докато Лю Сюн и Ван ди обсъждаха положението на пленените войници от вече несъществуващите княжества Джън, Ху, Сун, Вей и Цин, които сега служеха на кана. Те не бяха малко и Ван ди се бе погрижила слугите на всеки високопоставен хун да бъдат нейни сънародници. Така тя бе осведомена за ставащото в табора, колкото и самия кан багатур Курт.

Джан гледаше деликатната жена, докато тя уверяваше Лю Сюн, че ще говори със съпруга си за многото смъртни случаи, предимно от измръзване сред цинските войници. Довърши чая си, като се наслаждаваше на горчивия му вкус и звука на родния си език. Това беше нещо, което определено му липсваше. Зареяните му мисли рязко прекъснаха, когато чу собственото си име.

– … вероятно Джан може да ни каже – рече Ван ди. – Той прекарва със сина на съпруга ми от първата му жена не по-малко време отколкото с мен.

Джан осъзна, че не е чул въпроса, и прикри смущението си, като протегна чашата си, за да бъде напълнена отново.

– Какво искате да знаете? – попита той.

Ван ди се намръщи.

– Неучтиво е да не ме слушаш, когато ти говоря. Май си забравил дворцовите обноски, Джан. Попитах кога Богатур ще бъде изпратен на обучение при българите. Доколкото зная децата на първите мъже на племето биват изпращани там, когато навършат пет години.

– Не мога да кажа със сигурност, ваше височество, но оттук-оттам чувам, че първородният син на кана няма нужда от никакво друго обучение, а само от езда, стрелба с лък и да се научи да върти палаша.

При тези думи Ван ди и Лю Сюн леко се напрегнаха. Слугите бяха отпратени по задачи, но винаги можеше да се намери някое любопитно ухо.

– Гледах упражненията, които провеждаше с малкия Богатур – каза Лю Сюн и се поколеба, давайки си сметка за деликатната тема. – Какво ти каза кан багаина Курт.

Джан вдигна очи, раздразнен от начина, по който говореше офицера. Гласът му се бе снижил до шепот.

– Не е по-важно от това да си меря приказките в тази шатра, Лю Сюн.

Говоря истината, както я виждам. – Въздъхна. – И все пак, и аз бях навремето петгодишен глупак. Може би Богатур в крайна сметка ще порасне силен мъж, не зная. Засега обаче той е преди всичко едно сърдито момченце.

– Това „сърдито момченце” някой ден може да поведе племената – меко каза Ван ди.

Джан изсумтя в чая си.

– Понякога си мисля, че прекалено се вкиснах тук. Не би трябвало да ме е грижа кой ще наследи конската опашка на баща си или пък дали новите врагове няма да я стъпчат в калта.

– Тук имаш приятели, Джан – каза Лю Сюн. – Нима няма да те е грижа какво става с нас? Каква ще стене със сина на Ван ди?

– Имах труден ден, принцесо. Не обръщай внимание на думите ми. Утре ще бъда различен човек, с минало свършено и бъдеще неизвестно, както винаги.

Съжалявам, че донесох гнева си тук. – Устните му се свиха иронично. – Понякога си мисля, че съм лош ваш слуга, но не бих могъл да бъда нещо друго.

Ван ди му се усмихна и кимна. Потънал в мисли, Лю Сюн напълни чашата си с безценния чай. Когато заговори гласът му беше много тих и едва се чуваше:

– Ако Дорбар падне в бой, кавкан Булгар ще стане кан. Той няма свои синове, но чувам, че осиновил едно момче, чийто произход бил божествен!?

Ван ди наклони глава, за да го чуе. Беше прекрасна на светлината на лампата и Лю Сюн си помисли какъв късметлия е този хунски кан, че в шатрата му го очаква подобна жена.

– Ако съпругът ми посочи за наследник един от двамата си сина, мисля, че

Булгар ще уважи волята му.

– Внимателно ли подхождаш към него, той ще го стори, ще назове сина ти – тихо и мазно промълви Лю Сюн. Целият табор знае, че не е благосклонен към Богатур, а Дуло е твърде далече. –

Поспря за момент. Дорбар щеше да побеснее, че други мъже говорят с жена му по тези въпроси. Въпреки това бе любопитен. – Говорила ли си с кана за това?

– Още не – отвърна Ван ди. – Но ти си прав. Не искам някакво си там българче да бъде наследник. Какво ще стане тогава с мен, със сладкото ми момченце?

– Никой не знае това по-добре от благоверният ти съпруг – рече офицерът.

Ван ди кимна. Такова удоволствие бе да говори открито на родния си език, така различен от твърдите съгласни на хуните. Даде си сметка, че при това състояние на нещата би предпочела да се върне в родния си град, вместо да види Богатур кан. Лю Сюн обаче говореше истината. Булгар имаше свои жени и деца. Дали те щяха да се отнасят добре с нея, ако съпругът и падне? Булгар щеше да я почете и може би дори да я върне в Цин. Винаги обаче щеше да има някой, който да се помъчи да използва жените и синовете на стария кан като фигуранти. Най-безопасно за Булгар би било да ги избие в деня, в който Дорбар падне в бой. Но дали той отново щеше да тръгне на война? Така както отиваха нещата той щеше да умре в леглото си от преяждане или от препиване и похот.

Ван ди прехапа устни, разтревожена от мрачните мисли, които се бяха настанили в шатрата и. Запита се дали ще е по силите и да отдалечи още повече момчето от баща му и да наложи своя син.

– Защо пренебрегвате кавкан Сандилх? – гласът на Джан я извади от тъмните води на тревогата и тя го погледна очаквателно.

– Той също може да предяви претенции към трона. Според това което знам той има не един а пет сина. – А сега, моля да ме извините, но трябва да вървя при кан багатура Курт.

– Мисля, че източният хун няма изгледи за успех – каза Лю Сюн докато оправяше завесата зад гърба на напусналия шатрата евнух. Властта в държавата е в ръцете на рода Дуло. Кан Дорбар е от този род, кавкан Булгар също, а Учителят Боян постепенно налага вярата във Върховното Единство сред племената на хуните.

– Какво мислиш за Джан, Лю Сюн, напоследък изглежда странен? – Сякаш е обсебен от нещо. Нали го видя – вместо да следи за всяка моя стъпка, той в мислите и настроенията си е някъде другаде. Не мислиш ли, че е обсебен от кан багатура? Да не би да е започнал да работи за него? Чувала съм че евнусите са особена порода. Отнемането на мъжествеността им ги прави раболепни, потайни, отмъстителни и алчни. – Трябва да помисля – каза тя като се обърна към офицера. – Сигурна съм, че ще намерим верния път.

Изправени и смълчани те слушаха как вятъра отвън стене между талигите и шатрите на хуните. Лю Сюн долови напрегната тъга в гласа на Ван ди, докато го изпращаше в нощта.

*

Джан имаше навика да съзерцава контура, който рисуваха върху розовеещия залез, синкавите очертания на склоновете, надвиснали над долината.

Те приличаха на дълга тъмно-синя змия, виеща се над планината. Казваше си, че това е неговият син дракон закрилник. В подножието му главозамайващата урва, по която едва се бяха закрепили малки жилави борове, се спускаше устремно в бездната чак до тъмната нишка на потока, който се намираше на повече от хиляда лакътя надолу.

Той обичаше това място, което племената наричаха „Скалата на духовете”.

Джан ходеше там, за да се наслаждава на спокойствието и да се отдава на спомените от детството си. Беше роден в Джао, в същия ден като големия син на цар Мин, в едно планинско село, недалеч от мястото, откъдето извира река Хан. За да отпразнува раждането на първородния си син, царят предложил всички момчета, родени през този ден, да бъдат взети на служба в царството. За баща му, който беше беден овчар, това било неподозирана възможност. Срещу определена сума пари, които му позволи да удвои броя на овцете си, той го даде в сиропиталището към царския дворец, където получи образование на благородник. По късно Джао го направи войник, а след това и офицер. Имаше талант за езиците. С лекота говореше диалектите на Цин и тези на хун-ну. Тогава цар

Мин му съобщи, че за него има място в Разузнавателния батальон. Там в течение на година го обучаваха за шпионин и информатор.

Преди няколко месеца личният секретар на цар Мин, който беше най-могъщият човек в Джао след владетеля, му съобщи, че трябва да замине нелегално за Сянян. Прекоси границата с Цин под фалшива самоличност. Когато пристигна там, една свръзка му заповяда да се срещне с хирург, който да го оперира. Опита се да откаже и да тръгне обратно за Джао. Помисли даже да избяга и да смени самоличността си. Тогава му дадоха да разбере, че ако откаже, родителите му щяха да бъдат жестоко наказани. С угаснало сърце се яви на медицински преглед пред помощника на хирурга, който след операцията го обяви годен за служба.

Така попадна в тайната служба на първия министър на Цин Ли Съ. Цар Мин винаги действаше по този начин: умело разпределяйки ролите на всеки. Методът му беше изключително ефикасен. Но скоро след това царството му бе покорено от Цин.

И сега на хунска земя, изпратен тук лично от министър Ли Съ да следи всяка стъпка на принцесата и да си отваря очите за всичко, което става около кан Дробар, той се оказа в клещите на кан багатура Курт. Начумереният хунски големец ясно му бе дал да разбере, че е разкрит като агент на Цин и ако не сътрудничи на хуните ще се раздели с главата си.

В обзелото го дълбоко объркване, той най-напред помисли като онзи превзет сунски офицер да остане на служба при хуните. Но те удостояваха с тази чест онези, които са проявили храброст в боя, а той трябваше вече под опеката на кан багатура да изчака появяването на човек на цинската Тайна служба, на когото да предаде това, което ще му каже Курт.

Можеше ли той робът на Джао, скопецът на Цин да се превърне в свободен хун, да стане друг човек? Не това бе прекалено за смачканата му и унижена душа и крачката, която направи момчето от Джао бе във Великата празнота, опитвайки се до докосне синята опашка на своя дракон – Избавител.

*Великата степ – пустинята Гоби.