Есента на 1958 година вече в V “Б” клас бях в другото училище на с.Суворово*. Тук настъпи промяна – някои от отличниците вече не бяха отличници. Учебните предмети също се увеличиха. Вниманието ми привлякоха историята, географията, химията, физиката, ботаниката и оценките ми по тях бяха отлични. Започнахме да изучаваме и руски език, който лесно ми се отдаде. По български език и литература имах много добри бележки, но и тук учителката продължаваше да кара само мен да чета преразказите си пред целия клас, а не тези с отличните оценки. Не ми вървяха математиката и пеенето. 

Страстта ми към дългото бягане преля във високия скок и туристическото ориентиране. Скачах най-високо от всички – цели 145 см., при скок “ножица”, даже спечелих окръжно състезание.

Научих, че в Пионерския дом е дошъл нов учител, който организирал кръжок по туристическо ориентиране. Побързах да се запиша, защото за разлика от останалите занимания това беше нещо ново за селската ни действителност по онова време. Предположението ми се оправда. На заниманията в клас за първи път видях компас и топографска карта, разбрах какво е мащаб, какво означават цветовете на картата и знаците по нея. Под ръководството на другаря Генчев (така се казваше учителя) започнахме да излизаме на открито, но тъй като нямаше карти на околната местност, упражненията се свеждаха само до това, да се научим да поддържаме правилна посока с помощта на компаса. 

След време, когато бяхме завършили поредната тренировка, другаря Генчев ни събра около себе си и с малко приповдигнат тон ни каза, че напролет ще се проведат окръжни състезания по ориентиране за пионери и пионерки в околностите на гр.Варна в района на “Аладжа манастир”. Каза още, че вече е решено и нашето училище да участва в състезанията и поради това следващите тренировки ще бъдат в гората, за да ни покаже как да се движим през пресечена гориста местност. Тук се чувствах в стихията си и все исках да бъда отпред, да водя, защото всичко наоколо ми беше познато.

Но когато в края на април другаря Генчев обяви отбора, който трябваше да представи селото и училището, аз бях определен за резерва. За титуляри бяха определени Васко и Мария, отличници от нашия VІ “Б” клас, Делчо и Нели също отличници от VІ “А”. Стана ми обидно, според мен с изключение на Делчо, останалите бяха прекалено бавни и се страхуваха от гората. Още повече, че на индивидуалните тренировките аз най-добре се ориентирах. Но ръководството на училището беше решило, че отличниците в училище ще се справят по добре от другите и в гората. А това, че бях най-добър на собствен терен, въобще не взеха под внимание, сигурно мислеха, че на непознато място ще се проваля. 

На състезанието все пак ме взеха. То се проведе в един мъглив, дъждовен майски ден в района източно от “Аладжа манастир”. Местността беше напълно непозната за по-голяма част от участниците. 

Стоях настрана от всички и гледах как отборите в състав от по две момчета и две момичета стартираха и потъваха в непознатата гора. Нашият отбор пременен с нови анцузи и ободряван от другаря Генчев и другарката Кънчева също пое по трасето. Съпроводих с последен поглед сините им гърбове, влязох във фоайето на хижата и седнах на един стол до багажа на нашата група, унил и забравен. Изведнъж вратата с трясък се отвори и в помещението влетя другарката Кънчева:
– Христо ставай, ще участваш в състезанието в състава на отбора на Девня! На тях не им достига едно момче, ще бъдете сборен отбор – на един дъх изрече тя. 

Станах и излязох навън. До стартовата линия вече се бяха подредили девненци. Две русоляви момичета и височко колкото мен чернокосо момче. Всички с червени анцузи. Аз бях само с новите си платненки, които майка ми купуваше за всеки 1-ви май.

Стартирахме последни. Както се полага водачеството пое момчето (името му така и не запомних), след него момичетата и накрая аз. 

Прекосихме откритото пространство пред хижата и наехме в гората по тясна пътека. Гъста сива мъгла притискаше върхарите на дърветата от току що разпукалите се пъпки на ниско сплетените клонаци се отцеждаха едри капки вода. Изминахме бегом стотина метра после завихме наляво, завъртяхме се обратно по друга пътека и накрая спряхме. Тримата се съвещаваха няколко минути и после продължихме напосоки още известно време и отново забавихме ход. 

Тогава въпреки мрачната сивота наоколо, главата ми сякаш проряза ярка като светкавица светлина. Огромно топло чувство нахлу в мен. Краката ми олекнаха, бях готов да полетя, увереност, че зная разположението на всички контролни врати изпълваше съзнанието ми. Пробягах няколко крачки, изпреварвайки момичетата и застанах пред водача, който смутено местеше поглед ту от неспокойната стрелка на компаса, ту към вече влажното парче хартия, което представляваше карта на местността в мащаб 1:10000.

– Пропуснахме първата врата и не можем да я намерим! – смотолеви той.

– Следвайте ме! – гръмогласно изкомандвах аз. Чак се стреснах, че така мога да се обръщам към непознати, от които до преди малко даже се притеснявах заради неугледния си външен вид. Без повече приказки хукнах направо през храстите, като зад гърба си чувах стъпките им. След двадесетина метра се озовахме пред заветната „врата”. Спрях, за да може предишният водач да перфорира контролната ни карта с перфоратора, който висеше под червено-бялото парче правоъгълен плат. Лицата на тримата изразяваха радостно учудване. Но за мен по-важно бе, че бяха готови да ме следват. От тук вратите сякаш сами ми се отваряха и само тежкото дишане на останалите ме спираше да не увелича темпото. Въпреки това по трасето застигахме други отбори. Малко пред отвесното изкачване по средата на маршрута, застигнахме и нашия отбор. Васко ми каза, че са пропуснали врата, но не се задържахме до тях. Беше ме обхванало странно нетърпение да бързам, да бързам напред. На отвесната стена имаше поставена дървена стълба, която малко ни забави. Горе беше равно и голо. Наредих да се хванем за ръце – двамата отстрани хванахме момичетата и така бегом, заедно финиширахме. След финала, светлината, която ме озаряваше отвътре изведнъж угасна. И въпреки, че на бегом към нас се приближи ръководителят на техния отбор и гордо заяви, че сме първи в класирането, на мен ми бе все едно. Това беше. Придошлата преди време топлина бавно напускаше тялото ми. Оставаше само надеждата, че топлата ръка, която ми показа верния път през непозната местност няма да ме забравя и винаги когато изгубя посоката ще се връща и ще ми показва верния път.

Година след това с облекчение въздъхнах, когато на тържествено събрание, свалих червената връзка. Освободеният ми врат ликуваше за сметка на наглед нищожния товар, който легна на сърцето ми във вид на блестяща значка, обагрена в три кървави пламъка. Макар и малка, тя тежеше, като куршум, чието олово носеше новата чужда дума – “Комунистически”, вклинена, макар и втора по ред в абреветурата Димитровски Младежки Съюз.

Запомнил съм тази нова промяна и с подаръка, който баща ми ми направи няколко дни по-късно. Той ми подари “Желязната пета” на Джек Лондон, като каза:

– Синко вече си голям, поуката ми не забравяй и сърцето ти да пази, това което ще ти кажа: “Престани, синко да слушаш внушения, които те отклоняват от думите на разума! Който ходи да клюкарства, открива тайни, и който широко разтваря уста, с него не се събирай! Който пази устата си и езика си, пази душата си от беди! Остани човек, намирай приказка и с нищия, но не привеждай гръбнак под “желязната пета” и когато говориш с висшестоящи!”

Не разбрах много от тези библейски слова, поднесени заедно с точно тази книга, но по-късно майка ми ми обясни всичко. Когато съм бил още малък, баща ми бил привикан от местния челник на ДС* и му било разпоредено да му донася лично за разговорите, които водят вуйчовците на майка ми по време на семейните събирания на празници и седенки. Татко ми естествено отказал да разнася мъката на вуйчо Марин и вуйна по сина им, избягал в Германия да търси по-добри перспективи за работа и образование. Тогавашната местна власт не му дала бележка да учи или да работи, защото бил син на кулак.*

Разярен от дързостта на баща ми, новоизлюпеният местен Властник му заявил най безцеремонно: “Милко, да знаеш, за децата ти бял ден няма да има. Няма да получат образование и свястна работа, докато аз съм тук! Запомни това, и още веднъж помисли върху това, което ти предлагам! Ако се съгласиш, ще предпазиш родината ни от попълзновенията на световната реакция и ще осигуриш светло бъдеще на децата си.”

Татко не отстъпил, но тези думи, които беше споделил единствено с майка, му тежаха докато беше жив. 

И така освободен от това, че родителите ми не ми натрапиха почти никакви необорими системи от убеждения, тръгнах по примамливия път на самоопределението. Встрани от огън и сяра, ангели и дяволи, молитви за топло местенце в лоното на Партията-майка кърмилница.

*с.Суворово – става въпрос за днешният град Суворово, който местни партийни деятели през 1950 г., преименуваха от Нов градец на Суворово

*Решение “Б” № 8/14.VІ.1952. на Политбюро на ЦК на БКП за разрешение на МВР да проверява кореспонденцията и колетните пратки, разменяни между избягали в капиталистически страни изменници на родината и граждани в страната, осъществява се системен тормоз, а на децата на бегълците е лепнат етикетът на неблагонадеждни и им се ограничават възможностите за образование и работа…

*ДС – държавна сигурност.

P.S. – почти в същия район през 1985 г., станах общофлотски шампион по ориентиране.