Настани се в сумрака и търпеливо зачака, докато чашата топло вино не бе поставена в ръцете му от самия кан багатур Курт. Шатрата се изпълни с хора, които го зяпаха, и Чао се насили да диша бавно, докато не свикне с близостта им и миризмата на пот.

Курт забеляза, че като отпи от виното Чао едва не се задави, но успя да прикрие изненадата си.

– Разкажи ми за своя народ – каза той. – Чувал съм, че е многоброен.

Чао кимна, но забави отговора си. Искаше му се дълго да се наслаждава на топлата ароматна глътка, която стресна всичките му сетива. Живителната течност сякаш тръгна по всичките му жили и топлата вълна заля цялото му тяло от пръстите на краката до върха на напомадените му коси. За миг си помисли – откъде тези варвари имат тази вълшебна напитка? В сравнение с този еликсир и най-доброто оризово вино си беше направо водичка.

– Нашата Поднебесна Империя е огромна. Всеки ден 10000 души чакат да бъдат приети от негово величество Синът на Небето. За всеки един от 700000 строители на защитната стена – петима други доставят материали, инструменти, храна, коне, камили и талиги, необходими за работата. Общо това прави три и половина милиона души.

На системите от канали, свързващи севера и юга работят други 400000 работници. На мавзолея на императора работят 700000 души.
Курт примигна. Тези числа бяха по-големи, отколкото можеше да си представи.

Чао сви рамене и, без да го канят, отпи голяма глътка от преполовената вече чаша.

– Кой знае? Селяните се плодят като въшки. Само в двора на Сянян има повече от 5000 служители, а официалното преброяване отнема много месеци. Не разполагам с точно число – каза Чао, като се наслаждаваше на слисаните погледи, които си размениха воините.

– А ти? Какъв пост заемаш? – продължи с въпросите си Курт.

Чао поклати глава.

– Предадох моите… Затърси в речника си и откри, че не разполага с подходящата дума. – Борби? Не. – Произнесе някаква странна дума. – Това означава да седиш на стол и да отговаряш на въпроси заедно със стотици други, първо в провинцията, а после в самия Сянян пред императорските служители. Излязох пръв сред всички, които изпитаха в онази година – Загледа се в дълбочините на замъглената си от напитката памет и вдигна чашата към устата си. – Това беше много отдавна.

– Чий човек си тогава? – попита Курт.

Чао се усмихна.

– Може би на първия министър. Но за да засвидетелствам своята преданост към нашия господар ще ви изрецитирам една поема в чест на възкачването на Великото Отсъствие на Единствания Император:

Не желая да присъствам тук, нито да се появявам ненадейно,нито да се явявам в плът и дрехи, нито да управлявам с видимото си лице.

Нито да отговарям на цензорите с моя глас;

На непокорните с безпощаден поглед;на прегрешилите министри с жест, който ще окачи на главите им на ноктите ми.

Аз царувам с удивителната власт на отсъствието.

Само следи от мен изпълват моите двеста и седемдесет дворци, свързани помежду си с непрогледни галерии.

Музика свири в чест на моята сянка;

Офицерите поздравяват моя празен престол; жените ми се наслаждават на нощите, в които не благоволявам да се
появя.

Аз съм равен с духовете, които не могат да бъдат унищожени, защото са
невидими,никакво оръжие или отрова не могат да ме достигнат.

Така, невидим, скрит в дълбините на някой от безбройните си дворци – защото никой предварително не знае къде ще пожелае да отседне – нашият Император знае всичко. Поднебесната Империя е само синапено зрънце върху показалеца му.

Въодушевен от стиховете и изпитото вино Чао спря, огледа притихналото множество и отново надигна чашата. Отдавна не се бе чувствал така добре. Дали това бе гордостта от твърдата ръка, с която неговият господар управляваше току-що създадената огромна империя, за която тези миризливи варвари нямаха и понятие. Чувстваше някак си се лек и възвисен над тези чада на безкрайната степ. Можеше да пренебрегне етикета и да ги запита откъде са дошли белите между тях.

– А сега господарю, мога ли и аз да запитам как така между вас има хора с два цвята на кожата – жълт като нашия и бял? Много ли са белите хора в държавата ви и откъде са се появили тук?

– Ще ти отговоря така – лицето на Курт бе леко поморавяло от хвалбите на

Чао, но в сумрака не можеше да бъде забелязано от пийналия пратеник. – Нашата държава е по-голяма от вашата и това, което вие сега правите, ние го извършихме преди много години – обединихме племето на бългАрите с двадесет и трите хунски рода в единен съюз, в една държава. Нашият кан Дорбар е от рода Дуло, от племето на българите. Нашите родове са част от Великата Арийска империя, която била една от най-могъщите сред колониалните империи на родината Му, Империята на Слънцето. Арийската империя граничела с четирите морета – на изток с източното море (Тихия океан), на север с ледовитото море (Ледовития океан), на запад със западното море (Атлантическия океан) и на юг с южното море (Индийския океан). По онова време не е имало планини и цялата държава е представлявала равнинна обработваема земя с плодородни полета, с гори, езера и реки, с прокарани пътища, които съединявали многобройните градове и села.

В градовете имало огромни храмове, обществени сгради, големи къщи и величествени дворци. Всички арийци били като нас българите със светли лица, имали млечно-бяла кожа. По на север преобладавали синеоки и светлооки хора, а на юг по-често се срещали тъмнокоси и чернооки.

За съжаление столицата на империята с всичките и жители била унищожена от наводнение, обхванало цялата източна част на Империята и погубило всичко без остатък.
А колкото до това откъде сме дошли тук по тези земи, както вече споменах ариите са дошли от родината, майка Му.

На златните плочки, които се съхраняват в Свещената пещера в Небесната планина е записано, че появяването на човека на Земята е станало в страната Му. Това бил голям остров в средата на Източното море. Долините и равнините там били покрити с зелени ливади и обработени поля, а ниските хълмове били покрити с вековни гори. Нямало планини и планински вериги, които да се простират сред този земен рай.

Тази голяма плодородна страна била набраздена и напоявана от множество широки, бавно течащи потоци и реки.

Сред гъстата переста папрат бродели огромни слонове.

Огромният континент бил изпълнен с весел и щастлив живот, над който царували като господари 64 милиона души.

Широки гладки пътища водели във всички посоки, като мрежа на паяк, като камъните, от които били направени те, били подредени толкова съвършено, че
и тревичка не можела да израсне между тях.

Цялото население било обособено в десет отделни племена, но всички под едно управление. Всички те си избрали цар и добавили титлата „Ра” към неговото име. Тогава царят станал Първи колобър и император под името Ра Му. Империята получила името „Империя на Слънцето”.

Всички се прекланяли пред Върховното единство и вярвали в безсмъртието на душата, която накрая се връщала при Него.

Толкова била почитта на хората към Върховното единство, че те никога не изричали неговото име, а в молитва и молба се обръщали към него винаги чрез символ. „Слънцето Ра” било използвано като общ символ на всички негови атрибути.

В качеството си на Първи колобър Ра Му бил представител на Върховното единство в ученията за Създателя. Старателно било проповядвано и добре се разбирало, че Ра Му не трябва да бъде обожествяван, тъй като е само представител.

Управляваща раса в страната Му била бялата раса – изключително красиви хора, с много бяла или мургава кожа, големи, кротки очи. Освен тази раса имало и други – хора с жълта, кафява или черна кожа. Древните жители на Му били изкусни мореплаватели, които със своите кораби кръстосвали света от източните до западните океани и от северните до южните морета. Те били също така добри архитекти, които изградили огромни храмове и дворци от камък. Те дялали и издигали паметници от огромни монолити.

В страната Му процъфтявали седем главни града, седалища на познанията за Върховното единство и науката. Много други големи градове, селища и селца били пръснати по земята на Му.

Големи храмове от дялан камък без покриви, наричани прозрачни храмове, украсявали градовете. Липсата на покриви позволявали на лъчите на Ра да падат върху главите на поклонниците, коленичили в знак на преклонение пред Върховното единство.

Колонии на Империята били основани във всички части на Земята.

Тъй като били добри мореплаватели, техните кораби постоянно превозвали хора и стоки до различните колонии и обратно.

Когато тази велика страна, в която били издигнати големи каменни храмове, огромни статуи и монолити, се намирала в своя апогей и била център на земната цивилизация, наука и търговия, тя получила тежък удар. Боботене от недрата на земята, последвано от земетресения и вулканични изригвания, разтърсили всички части на Му.

Докато земята се надигала и падала, вибрирала и се тресяла, огньове отдолу изскочили на повърхността, пронизвайки облаците с бучащи пламъци. Там те срещнали мълниите, които изпълнили небесата. Гъст черен покров от дим помрачил страната. Гигантски вълни се стоварили върху бреговете и залели равнините. Градовете с всички живи същества загивали под тях.

През нощта Му била разкъсана на части. Обречената страна потънала с гръм и трясък. Тя потъвала надолу и надолу, все по-дълбоко в бездната като в огнен казан. Докато разкъсаната земя потъвала в огромната огнена бездна, пламъците се извивали и я обгръщали. Огънят погълнал всичко. Му и неговите 64 милиона души били принесени в жертва.

След катастрофата останали само четири острова.

Ето такава е трагичната история на нашата майка родина Му. А колкото до острова, към който се стреми вашият император не е един, а са четири. Те са отбелязани на свещените плочки.

– А имате ли карти на тези острови? – гласът на Чао прозвуча като гръм в смълчаната шатра. – Как може да се стигне до там? Червеното вино бе заляло дворцовия етикет и нещастния пратеник, обсебен от желанието на всяка цена да се добере до безценните карти се беше превърнал в хленчещо дете, на което са отказали бленувана играчка. Той и за миг не бе повярвал на разказа на Курт за величието на дедите му, но когато в края чу да се споменава за острови, сърцето му примря в гърдите. Мисълта, че и тези острови всеки миг могат да последват съдбата на континента Му го влуди. Вече виждаше как безценните праскови градини потъват под огромните вълни, как пламъци обхващат крехките стволове на дърветата, извиват се нагоре към клоните, а зрелите плодове капят и се топят в ненаситната уста на огнения дракон. Той трябваше да направи всичко, което е по силите и възможностите му за да се добере до тях и да ги спаси. Да впие жадни устни в нектара им преди да изчезнат завинаги от лицето на земята. – Как, как се стига до там? Ще ми покажете ли пътя, ще ми дадете ли карта? Нещастния човек вече хленчеше и хлипаше. Бе на път да пропълзи до Курт, да обхване глезените му, да ги залее с горещите сълзи на отчаянието му.

– Хайде, хайде стани! – Курт повдигна треперещото тяло на пратеника. –

Сега да си починем, че я виж кое време стана, а утре, по-мъдри от днес ще му намерим колая, ще ти намерим и карти, че и пътя ще ти покажем. – Хей калутаркан заведи госта да си почине.

След като остана сам кан багатура доволно потри ръце – бе открил тъй очакваната врата, през която да надникне направо в покоите на Небесния Император.