4.
Желязко докара мрамора, остави Чолака да ръководи разтоварването му в сайванта, а той придружен от строен млад мъж тръгна към Петър, който тъкмо излизаше от къщата. Отвориха ръце и прегърнаха се по братски. Желязко все още държейки побратима си за раменете го отдалечи от себе си, взря се в очите му и каза:
– Ха да ти е честита снахата Гюнгюрмез! Още по пътя разбрахме, че се стягате за сватба. Сега май не ви е до работите, за които говорихме на кариерата. Тук съм с внука на Злати байрактарчето на четата, Златин. Виж колчав е станал, истински Байрактар.
Петър разгледа Златин отблизо, побутна дряновия кривак, който носеше и възкликна:
– Същински бащичко! Това дето го държиш да не е върлина за ново знаме?
– Не дядо Петре! Това е Правдата, с която съветвам турците и татарите. – подобаващо отвърна непознатия младок.
– Желязко бре, на такъв юнак не приляга да носи кривак, а най-добро хайдушко оръжие.
– Харно казваш, аратлик, но сичко по реда си и на него ще му дойде времето.
– Желязко, да влезем в къщи. Ще хапнем, ще се разговорим, ще си починете от пътя.
– То къщата ти в момента прилича на хан и нека да оставим гостито за други път, а сега ще тръгваме. Нито сме гладни, нито сме уморени.
– За къде бързате чак пък толкоз бре холан?
– Ами по народни работи дядо Петре. – отвърна вместо Желязко младият мъж.
Петър ги изпрати до портата и дълго гледа след отдалечаващите се мъже. Нещо запърха под сърцето му, ха да тръгне след тях, но само махна с ръка и тръгна да се прибира.
Желязко поведе коня, с който бе дошъл и двамата със Златин напуснаха селото. След като повървяха някое време, отбиха от пътя, слязоха към реката и се запряха.
– Златьо, донеси дърва да стъкнем огън, че виж кое време стана.
Желязко запали голям огън, а Златин бръкна в дисагите, извади сланина, наряза я на малки парченца, наниза ги на шишовете, които бе донесъл заедно с дървата и двамата седнаха край огъня.
– Радвам се, че се обади, все едно, че седим с дядо ти както едно време.
Вече няма да се разделяме. Той Петър подхвърли да ти намерим оръжие. Аз имам оръжие, скрил съм го в една хралупа. Но сега да се нахраним и той се пресегна към шишовете, взе единия и го подаде на младия мъж:
– Яж, Златьо! По хайдушки късай сланината!
На Златин му стана драго от думите на Желязко и лакомо закъса със здравите си зъби жилавата сланина. Това хареса на дюлгерина и той си затананика позабравена песничка:
Калино Радо,
росна ливадо, кой ти го купи,
мари коланчето …
– Хем Калина, хем Рада! – прекъсна го Златин.
– На хубавата мома и десет имена са и малко.
– Ти имаш ли си либе, как се казва?
– Нямам изгора! – и Златин хвърли празния шиш в жарта.
Настъпи мълчание. Едно дърво изпука, изпищя в огъня и отново всичко утихна. Желязко протегна крак, побутна недогорелите клони, легна по гръб и се загледа в звездното небе. Златин се облегна на лакът, обърна лицето си към огъня затвори очи и се унесе, но по едно време се сепна и в ушите му звънна топлата въздишка на заспиващата гора.
– Бай Желязко, няма ли вече да тръгваме!
Желязко не му отговори и Златин си помисли,че е заспал. Изправи се, разкърши рамене и се наведе да види дали наистина е задрямал.
– Какво има? – попита го с дрезгав глас Желязко.
– Няма ли да вървим?
Желязко се изправи, сбута още веднъж недогорелите главни, отиде до коня, приготви го за път и го възседна.
– И аз ще дойда в Мармара.
– Близо ли е корубата?
– На път ни е.
Нощта беше безлунна, а мракът в гората гъст, като катран. В един дъбов храсталак изпуснаха пътеката и стряха. Решиха да подремнат докато пукне зората и се разбели. Легнаха, но дали от коравината на горската земя, дали от кроежи за бъдното, но сънят не идеше. Не им се говореше и заслушани в ударите на сърцата си дочакаха зазоряването. Тогава скочиха на крака и за да се уверят един друг, че сладко са спали, запротягаха се.
– Брей, че съм се успал! – прозина се Златин.
– Тъй е то – в гората дълбоко се спи! – въздъхна Желязко.
Тръгнаха отново. Сега вървяха леко и пътят им спореше. Стволовете на дърветата изплуваха от тъмнината, от листата се сипна роса и птичи песни огласиха стихналия лес. Златин се наведе, помилва тревата, намокри ръцете си с роса, изми нощното бдение от лицето си и, без да иска, затананика:
Мило Раде галено,
сладко пиле шарено…
– Май, тази Рада те е оплела конците, щом и песен и пееш.
– Чиляк се заплита и пак се разплита.
– Слушай Златьо, на комита жена не трябва, това от мене да го знаеш – изрече Желязко и отби по друга пътека.
Когато първите лъчи на слънцето отърсиха росата от горните клони на дърветата и пожълтиха стръмния бряг на реката, пътниците спряха. Върху високата издатина стърчеше старо изкорубено дърво. Още няколко крачки и пред Златин зейна тъмна хралупа. Веднага се досети, че оръжието е скрито тук. Изкачи брега, коленичи до дънера и извади: две тънки пушки, два ятагана, няколко ножа и пищов със седефена дръжка.
– Този пищов беше на Кара Колю. Когато ни разбиха, дядо ти ми го даде и ми поръча да го пазя като очите си.
Златин го сложи в пояса си и измъкна ятагана от канията. Размаха го стръвно, засили се и с един удар отсече върха на близкия храст.
– Отива ти ятаган да въртиш.
Златин дълго се радва на оръжието. Нарами едната пушка и се провикна към гората.
– Викни по-силно, че да те чуят кърсердарите и даалиите!
– Убряа-а-а! – изду юнашки гърди Златин.
Горското ехо го окуражи и той повтори, потрети, а ответните тръбни екове, сякаш възвестяваха, че Бакаджиците имат нов господар. Пътят им лъкатушеше, издигаше се, спускаше се и накрая ги изведе на широк баир, който къпеше снага в утринното слънце.
– Запомни Златьо, от тоя баир Инджето хвърляше поглед към владенията си. Оттук проверяваше чист ли е цар Симеоновия друм*.
– Тук съм Инджели баир! – провикна се отново Златин. – Ази съмновият войвода.
Войвода, войвода-а, войвода-а-а откликнаха отсрещните върхове и още дълго разнасяха новата вест по поля, гори и паланки.