– Мичман Христо Христов, поделение 22580 – Варна. 

Званието ми прозвуча някак необичайно сред този блясък на големи и по-малки звезди, струящ от мъжките рамене, които изпълваха залата. 

Направих енергична крачка вдясно и тръгнах по червения килим. От двете ми страни се издигаха стени от униформи преливащи от светлосиньо през зелено и стигащи до черно. Крачех със строева крачка и очаквах стъпките ми да кънтят под свода на огромната зала, но уви, потъваха, заглушени от услужливите ласки на дебелата пътека. Погледът ми бе вперен в човека застанал в дъното на залата до маса покрита с тъмночервена брокатена покривка. На ръст беше малко над среден, така че ясно виждах малките маршалски звезди на раменете му. Виждах и ръцете му. Тези ръце, на които Партията бе поверила да държат “копието”. Те трябваше да го държат готово всеки момент да бъде вдигнато и простряно над враговете на световната революция. 

Днес, някога гъвкавото, дълго и стройно тяло на “копието” бе натежало от стаената в него съвременна мощ на четирите извечни елемента: огъня, въздуха, водата и земята. 

Стегнатата партизанска стойка, компенсираше донякъде изправения гръбнак на потомствен военен и показваше, че партизанският командир може да носи бремето на съвременната военна машина.

Денем и нощем, в студ и пек той бе наблюдавал и ръководил действията на подчинените си. Понякога поотделно, понякога съвместно трите рода въоръжени сили в учебни боеве бяха демонстрирали своята готовност за реални бойни действия. А в този септемврийски ден най-достойните им представители бяха тук, за да бъдат отличени за проявените от тях и подчинените им знания и умения, за проявено бойно майсторство, стратегическо мислене и тактическото му прилагане.

Но поляризацията в следвоенния свят и глобалното противопоставяне между двете системи беше довела до възникването на десетки регионални военни конфликти, по време на които наред с конвенционалните действия се практикуваха и специални операции. Как ли оценяваше той съвременната обстановка, имаше ли свое мнение по въпросите, които повдигаше съвремието или робуваше на диктата на застарелите маршали от Варшавския договор? 

Възраждането на силите за специални операции за мен тогава бе обвит в тежка информационна мъгла. И сега когато крачех към човека, който до най-голяма степен знаеше отговорите и взетите решения се надявах да видя поне малка искрица в тъмнината.

Посивелите коси и бръчките по широкото чело издаваха компромисите при постигане на решенията. 

– Другарю министър на народната отбрана, командир на морска разузнавателна група мичман Христов, представям Ви се по случай награждаването ми с медал за постигнати високи резултати по Бойната и Политическа подготовка.

Военният министър повдигна поглед, погледна ме в очите, за миг в ъгълчетата на очите му пробляснаха искрици на учудване от чистите ми пагони, но погледа му остана пуст, вперен някъде край ушите ми.

Поех подадената ми десница и широката ми длан обхвана хладната началническа ръка с къси мазолести пръсти. Ръкостискането му беше вяло и отпуснато. 

Поех квадратна кутийка с наградата, обърнах се енергично кръгом и закрачих обратно към мястото си в строя. 

По дясната си длан още усещах докосването на Главнокомандващия въоръжените сили на БНА. Вече знаех защо “копието” бе полетяло в неправилна посока в ония горещи летни дни на 1968 година. На тази ръка липсваше гъвкавост и същевременно твърдост която да придаде “правилен летеж на копието”. Била е силна когато е държала ралото, но срещнала чуждата воля, стиснала дланите на ракетчици, моряци, летци и танкисти сега се бе отпуснала уморена до червения кант на генералския панталон.

Заех мястото си. По божия воля то бе на върха на копието. Изпитвах чувство на удовлетворение, че бях забелязан и приносът на малкото хора, които представлявах за развитие на специалните сили, оценен по достойнство.

Искаше ми се да вярвам, че от сега нататък, върхът, острието на “копието” щеше да се поддържа достатъчно остър, така че да не се забелязва с просто око.