Занизаха се тежки и нерадостни дни. Зимата продължаваше да засипва всичко с дебел сняг. Животът в селото бе замрял. Не се виждаше жива душа. Откакто загуби мъжа си за Ивана сякаш живота свърши. Не я радваше вече нито малката Стойка, нито имането, което бяха събрали, работеше механично, месеше хляб, готвеше, но погледът и бе отнесен, вперен в замръзналия прозорец в белотата, която бе погълнала нейния човек. Вечер на софрата мястото му бе празно.

– Мале, хапни нещо, че пак ще се разболееш – опитваше да я заговори Михо. Тя стоеше с изправен гръб погалваше с ръка главицата на Стойка, Недялко, Петър после прибираше софрата, измиваше саханите, постилаше на децата и лягаше в края, за да потъне в кошмара на дългата зимна нощ.

– Боже, къде сбъркахме пак, нали ме наказа, защо стана така че да не мога свещ да му запаля, не можах да го оплача, Боже, гроб да няма! Отново клетвите ли Боже?… Ей ме на, вдовица с пет деца на ръце… Миле, Миле, защо така, защо отиде там!?…

Така изкараха до пролетта. Една утрин тя привика Михо настрана и му каза:

– Михо майка, иди в Хаджиолу Пазарджик. В края на града има хан там отсяда вуйчо ти Радул. Намери го и го доведи тук да си поговорим.

Ранната пролет на лето 1845 осиротялата фамилия тръгна по обратния път за Долната земя, за да се установи при братята майката в село Козлуджа. Ивана не преставаше вътрешно да се упреква, че не успя да убеди Милко да останат там на път за Буджака. Ако бяха се заселили там това, което ги сполетя нямаше да се случи и мъжът и щеше да е жив и здрав. А сега четирите каруци бързо напредваха по мекия път на юг към селото, където бяха погребани родителите и.

– Како, добре ли си? – подвикна Радул опрял ръка на ритлата. – Ще се кача при вас, да си похортуваме из пътя. И младият мъж се метна в движение на капрата и взе юздите от сестра си.

Ивана се премести отзад до люлката, в която спеше Стойка, а Христо и Недялко се сгушиха в скута и.

– Христо ела да седнеш тук до мен! – обърна се Радул към децата. – Ха така, дръж калтърмите като батковците си Михо и Петър. – Оставих моя човек Стефан да кара воловете – обърна се към сестра си той и продължи: Много се
напатихте како, но мястото, където отиваме е добро. Ще ви разправя каквото научих, а то не е малко: Още в отколешни времена (през VІ век) град Марцианопол (Девня) се укрепявал за защита от авари и славяни. За целта в близост до него се изградили крепости. Такава крепост издигнали и на височината северозападно от нашето село. В тая крепост тогава са служили византийски войски. Семействата на тия войници са живеели в къщи, които образували селце в долината, където сега е чаршийската махала. На същото място била построена византийска християнска църква. Заради плодородната земя и защитеното от северните ветрове място, преселниците създали овощна градина, най-вече от орехови дървета, под чиито сенки се гушели къщите. Когато българите дошли по тези земи те прогонили византийците на юг към Цариград и Солун и славата и богатствата на Марцианопол залязали. Тогава
запустяла и крепостта, запустяло и селото в плодородната долина.

Минали векове. Заличили се следите от селцето и от византийския храм сред него. Само ореховите дървета не изчезнали. Те се саморазсадили в благодатната земя и образували гъста орехова гора.

През тая орехова гора минал (втората половина на ХV или първата половина на ХVІ век) великия турски везир Кюпрюлю Радъм Ахмед паша на път да воюва с полското кралство. Харесал прохладната орехова гора и разположил стана си под ореховите сенки. Дошли при него представители от съседните села Хириджа, Кюхлюка и Мусуджука и го помолили да им направи чешма и джамия. Везирът обещал да изпълни молбата им ако се завърне благополучно от похода. Походът завършил успешно и в обратния си път везирът изпълнил обещанието си. Построил голяма джамия, баня, хан и няколко чешми. Джамията се поддържа и сега от няколко воденици при Девненските извори.
Джамията я строил майстор – българин. По здравина и големина тя няма равна по тези земи.

Като копаели основите за джамията се натъкнали на основите на стария византийски храм. Майсторът поискал да се измести мястото за джамията, но везирът отказал. Заповядал джамията да се изгради точно върху основите на разрушения християнски храм. Заповедта била изпълнена, но съвестта на българина – християнин се разбунтувала. За него това било светотатство. Тогава поискал само едно. За да се помни християнския храм, върху кубето на джамията да се сложи не полумесец, а кръст. Турците отказали. Майсторът обаче прибягнал до хитрост – чрез скрит в кубето механизъм, последното падало „само” при по-силен вятър. Това се повтаряло няколко пъти, докато турците най-после се съгласили да се постави върху джамията малък кръст между два полумесеца, като полумесеците „закриват” кръста. Майсторът приел това условие. Направил кръста малък, но и двата полумесеца около него не са толкова големи, и по форма нямат точна прилика на полумесеци.

След направата на джамията, чешмите и банята, тук започнали да се преселват жители от съседните села Хириджа, Мусуджука, Кюхлюка, Татар Чаир и други. Така наново се създало село – наречено на името на местността Козлидже (от арабски Орешак) и на везира Везир Козлуджа*.

– Хей, Недялко, ти май спиш бре! – обърна се назад Радул след като свърши разказа за селото.

– Остави го Раде, малък ми е той още. Нека спи да порасне.

– Како, има много изоставени къщи от преселниците. Ще ви настаним наблизо до нашата къща в нашата махала. Ние българите сме 90 семейства и сме между турците и гръцката махала, която е от долния край на селото. То и гърците не са гърци ами гърчеещи се българи от нашите краища. Турската махала е около джамията и има около 180 къщи – турски и 25 цигански.

– Ох не знам Раде, вече на трета къща отиваме, дано този път да е за постоянно.