След Коледните празници хвана тежка зима. Нощем, в дрезгавата светлина на нащърбения месец, снегът блестеше като стъклен. Имаше дни, в които сковаваше и сивия похлупак на небето и оттам започваше да ръси сух, замръзнал снежец, който сякаш не искаше да падне на земята, а се въртеше и изпълваше въздуха.

Мъртво и глухо беше полето под дебелия сняг. Понякога вятъра и виелицата донасяха протяжен вълчи вой, настървен и прегракнал от студ и глад. Воят понякога единичен, понякога многогласен се издигаше, проечаваше могъщо и кръвожадно и изведнъж секваше. Тогава, колкото да дойдат на себе си от страх, започваха да лаят селските кучета, но повече виеха, отколкото да лаят.

По вървищата, които бяха оставили покрай крайните дворища, по големия страх у кучетата, можеше да се заключи, че вълците бяха много.

Глутницата обикаляше селото както се виждаше по следите, но все пак не се решаваше да нападне.

Вратата се отвори със замах и на прага се появи фигурата на мъж на средна възраст, все още строен, по антерия с нисък калпак.

– Я, Гюнгюрмез, влазяй, влазяй, че ще изскочи птичето! – провикна се

Бальока от близката маса. – Как тъй се накани да влезеш в кръчмата, бре?

– Какво подхвана човека още от вратата бе, бъчва продънена! – провикна се Кара Велю селския ковач.

Милко, без да обръща внимание на закачките се огледа и тръгна към масата, където бе седнал чорбаджи Павле.

– Разгеле Милко, тъкмо за тебе хортувахме. Тука има един чиляк, преселник в Средния Базаурт. Казва, че е от Пандъклий, от вашия край. Познавал баща ти, за тебе бил чувал, но видял с очите си лъва, който си поставил на портата пред къщата ви.

Има ли таквоз нещо или този чиляк си измисля?

Преди да седне Милко погледна към дребния човечец, който седеше съвсем в края на масата. От протритата му аба, избелелия пояс и проскубания калпак личеше, че кехаята има право да се съмнява в казаното от другоселеца.

– Има такава работа чорбаджи Павле.

При тези му думи другоселеца се размърда изправи се сякаш планина се стовари от плещите му. Той килна калпачето си и се огледа, а изражението му сякаш говореше – „казах ли ви аз, казах ли ви, че имаше таквоз чудо по нашия
край”.

Чули отговора на Милко мъжете прекъснаха разговорите си и запридърпваха столовете си към масата, където седна той.

– Ама ти и това ли можеш? – не се стърпя да попита Йордан и, без да дочака отговор продължи: – Абе, аз видях как си изрязал орлетата по диреците на чардака си, видях и каменните подпори, но ме досрамя да попитам какво е. Сега разбирам, че това са лъвски крака. Пък ние тук си мислехме, че знаеш само да ореш и да къртиш чукани в гората.

– Гюнгюрмез искам да ми кажеш, ама правичката – вярно ли е туй дето разправя тоз чиляк, че там по вашите места си затрил султан? – надигна се Кара Велю и размахал големите си черни юмручища. – Ей, хора, ако е тъй, какво му се чудим, че на бърза ръка видя сметката на тукашните бабаити. Той човека султани затрива, а ще се церемони с пладнешки разбойници.

– И аз за султана не го вярвам, ама холан, Милко, стани и кажи на хората кое как е било, че да не говорят врели-некипели – намеси се и чорбаджи Павли.

Милко се изправи и дали от топлината в кръчмата, да ли от нахлулите спомени, гореща вълна заля цялото му тяло и той свали калпака си, а след това отмахна антерията. За миг цялата кръчма затихна и онемя – светлата коса, бялото лице и бялата риза сякаш светнаха с бяла неръкотворна светлина. Милко, като че ли усети стъписването, наметна антерията на раменете си и заговори с ясен, плътен глас:

– Искам най-напред да знаете, че султан е арабска, а не е турска дума и значи нещо като господар, управник. Използва се от мюсюлмански независими владетели като монаршеска титла със значение на владетел. Първи се нарекъл с титлата султан някой си Махмуд Газни, но той не бил турчин. По-късно титлата се използва от владетелите на Османската империя.

– Много купешки приказки Милко, карай по-направо – излезе от вцепенението кехаята.

Сякаш не чул забележката Милко продължи: Сега разбрахте какво значи султан. Колкото до Мумуджиолу – Енибеглийския султан, то той беше само татарски бей на няколко села.

– Ама ти му видя сметката, нали!? – отново скочи Кара Велю.

– Ще ви кажа само, че при срещата ми с него той си призна за стореното и ако не му се бе случило другото…. – Милко се позапря за момент – той никога повече нямаше да посегне на българин или на български имот.

– Ясно, не искаш да кажеш, че ти си го затрил, но нейсе, нали неверникът го няма на този свят. Кажи сега за другото, вярно ли е, че си издялал коскоджамити аслан от камък? – надигна се и Йордан.

– Имаше го лъвчето, но вече го няма. – стисна юмруци Милко.

– А бре, Гюнгюрмез, не мож ли направи и тук един такъв? Тука няма кой да ти го потроши. Ще го сложим на чешмата до назе и аз ще го пазя. – изстъпи се напред Бальока.

– Ти кога изтрезня, че и акъл ще даваш бе продънена бъчво! – присмя се Йордан.

– Мълчи Йордане, прав е човека. Поглеж, на голямата чешма с трите чучура се събира цяло село, пък и от другаде минават покрай нея. Няма да е лошо да я поукрасим. Ето имаме и майстор. Какво ще кажеш Милко, да не сме по-долни от вашето село? – отсече кехаята и вдигна очи към Майстора.

– Ще я съградим наново чешмата*, ще ви измайсторя не един, а два лъва, но аз за друго дойдох при тебе, бай Павле, обърна се към него Милко:

Келемята до нивата, която ми дадохте вече толкова години седи празна и събира гюрлюк и лалугери. Чия е, искам да я купя?

– Ето пазарлъка е готов. Ти ще направиш лъва на чешмата, нивата ти я даваме в замяна. – удари с ръка по масата Павли. – Шидер, я налей на всеки по едно вино от мене, че да и върви по вода на новата работа дето ще я подхванем с Майстора.

Одобрителни възгласи: „Да е хаирлия!” „Да си ни жив и здрав Майсторе!” – посрещнаха пълните чаши.

– То, тия р-р-работи тъй не ст-става-ат. – запрелтечи по едно време в общата суетня Бальока. Треб-бе ниша-ан, че нивата е веч не-егова. Нек да иде до гол-ллемата меша, дет-то е на син-нора между нивите и да зак-качи там пояс-са си. – изрече едва-едва той и се строполи на масата.

Думите му се стопиха в общата гълчава, но искрата на подстрекателството вече бе пусната.

– Нека, нека да отиде, да му видим бабаитлъка, тука само думи слушаме.

Нека да излезе повънка, извън село, да видим тогива как ще му държат потурите. – надвика всички Кара Велю.

– Хора, запрете се бре, акъл има те ли? Я вижте кое време е, а и вълци обикалят тъдява! – опита се да успокои вече пийналите си съселяни, кръчмаря.

Милко изгледа това разбунено множество от глави, ръкомахащи ръце, после погледът му се задържа на другоселеца. Той горкият се сви, небръснатото му лице се сгърчи сякаш очакваше Милко да го удари. Чувстваше се виновен за стореното тази вечер затова още повече се сгърчи и се приведе над масата, сякаш искаше да потъне вдън земя от това, че бе подложил земляка си на такова изпитание.

Милко се изправи, облече антерията и наложи калпака си. – Тъй да бъде! Ще изпълня волята ви! – гръмливият му глас прекъсна препирните и в кръчмата отново настана тишина.

Той прекоси разстоянието до масата на Кара Велю, бръкна в пояса си и извади от него голям черногорски нож с кокалени чирени. Положи го на масата пред ковача, после се приведе надясно, извади от навоите на десния си крак малка кама и я сложи до ножа. – Е, останете си със здраве, а утре като изгрее слънцето може да пратите ковача да прибере пояса ми, обърна се и твърдите му стъпки отекнаха като удари по смълчаното множество. Вратата се захлопна зад широкия му гръб и само шепа сняг остана да се белее до ниския праг.

Навън, вятърът го забрули по лицето, като че бе го очаквал, задави го, напълни очите му със сняг. Полумесецът от време-навреме надничаше между два облака и дрезгавата му светлина откъсваше от чернилката на нощта пролуки виделина.
Като минаваше по малкото дървено мостче над реката, върбите от двете му страни зашумяха и замръзналите им вейки задрънчаха, като че ли бяха стъклени. „Какъв студ!” – си помисли и чак сега усети, че е по антерия, но продължи упорито напред. Като излезе на баирчинката се обърна и погледна назад. Селото едвам личеше, наполовина затрупано от преспи. Ни един прозорец не светеше, не лаяха кучета. Можеше да има час-два, докато съмне. Продължи, бързото ходене го топлеше.
При едно ново засилване на вятъра, чу да вие вълк, проточено, зловещо и изведнъж замлъкна сякаш, виелицата го глътна. Но след малко се обадиха и други, но не виеха, а квичаха като че ги колеха. „Вълче време.” – отново се
мярна през ума му и още – „И помни мъжете от рода ни са призвани да вървят напреде, отделно, за да светят и да показват пътя на другите”. Гласът на баща му отекна като камбана по ледената кора на синкавия сняг. „Тете, нима си ми простил!?” Изненадан Милко се огледа сякаш, баща му бе до него. Но наоколо бе пусто и бяло, само някъде напред вече се мержелееше тъмният силует на големия дъб.

Повървя още някое време и тогава нещо тъмно се открои на снега, той позабави крачка и спря. Малко встрани от пътеката лежеше неговият стар познайник, големия сив вълк от края на гората. Жълтите му очи бяха вторачени в него и сякаш му говореха: „Винаги съм бил единак като тебе. Само в лютите зими причаквах някоя глутница и вземах насила вълчицата. Сега като остарях, стоя тук и пазя гората… Напоследък всяка зима по леда на замръзналата голяма река – хей там по-нагоре, минават бели вълци. Те са пришълци, не са като нас. Идват тук да „сватбуват”…. Като бях млад и силен всичко наоколо беше мое. И цялата ми сива глутница се събираше под голямото дърво, а сега там са белите чуждоземци…. Човеко, знам че си силен, но не влизай между нас… И аз съм силен, но виждаш, че стоя извън глутницата – не ме приемат за свой, макар и поотделно да съм по-силен от всеки един от тях… Сега вълчицата е разгонена и другите не искат да ме слушат, те слушат кръвта си… Не прекрачвай чертата след мен…

– Не мога побратиме, дума съм дал! Милко сам се изненада – каза ли той думите на глас или си ги помисли?…. Обърна се за последно към сивата грамада, но той го нямаше там. – Тю да му се не види, май от студ ми се явяват привидения! Разтърси глава и продължи по хрущящия под стъпките му сняг.

Току пред самотното дърво му се привидяха някакви сенки по снега. Когато се вгледа забеляза, че глутница бели вълци бе оградила като пръстен дъба, а в средата клечеше вълчицата…
„Прав излезе „сивчо” – каза си на ум Милко, приближи мислената линия на вълчия кордон и уверено го премина… Нищо не последва… Зверовете все така непоклатимо стърчаха като ледени привидения вбити в искрящата белота на снега… Приближи дървото и се запъти към най-ниския клон, там дето някога си играеше малкия Михо… В движение започна да развива пояса си… Когато и последната намотка се наснова на дланите му, той я окачи на чаталестия край… Едва бе спуснал ръце, за да притегне учкура, който крепеше потурите и, … по-скоро усети, отколкото чу приближаващите им стъпки, които затвориха леденият обръч…

…. две бели тела се вдигнаха от белотата на снега и в миг две челюсти зинаха току пред гърдите му. Инстинктивно двете му ръце се протегнаха и мазолестите му пръсти напипаха пулсиращите гръкляни под меката бяла козина. Стисна ги в желязната си хватка, но в този момент трета бяла сянка се совна между гърчещите се туловища на гърдите му…, за миг го лъхна непоносима смрад, но веднага след това алчни зъби се впиха в оголения му врат. Продължи да стиска с двете си ръце, опрял гръб о ствола на дъба, напрегна цялото си тяло да се освободи от душащата го хватка, но постепенно усети, че го унася, обзема го сладка дрямка и той отпусна мишци…. Алена
пелена падна пред очите му…. След това го заля ослепителна бяла светлина …. Стана му леко, леко и последното, което усети бе, че се издига нагоре, нагоре, сякаш бе малко, пулсиращо, бяло кълбце…. Кълбцето нежно се
допря до замръзналите клонки на дъба и за миг се запря: – „Я, какво е това там долу, аз ли бях?… Това, което разкъсват вълците, моето тяло ли е?… Това червеното, моята кръв ли е?… Аз, АЗ ли съм, сега?… Кой съм аз сега без тяло?…” Господи, нали бях здрав, силен, какво стана със снагата ми?… Накъде бяга онзи вълк с дясната ми ръка?… Нищо, нищо не остана от мене ТАМ ДОЛУ, само алени петна сняг!? В този момент светещото кълбце се отдели от преплетените вейки и полетя нагоре.

„Сега това ли съм Аз? – лек като дъх! Мале, тете, идвам при Вас!…” – като сетна въздишка остана да виси в колоните на дъба. А долу глутницата продължаваше своето пагубно дело…

На сутринта две тъмни фигурки се отделиха от крайните дворове на селото. Втората, по-дребната от време-навреме се препъваше в стъпките оставени от вечерта, по които вървяха двамата, изпреварваше навремени по-едрата, но не се отдалечаваше много по-напред.

– Бате, виж, виж! – бяха стигнали самотното дърво. От дебелия чворест клон над кървавия харман под него се ветрееше ален пояс. Момчетата хукнаха презглава към дървото, но когато стигнаха до окървавения сняг, запъхтени спряха и се вкамениха от страх и ужас.

– Бате, дръпна за ръкава Михо по-малкия Петър, виж там лежат два бели вълка. Михо бутна леко братчето си по рамото и тръгна към дървото. По пътя си срита вкочанените тела, те се преобърнаха и зариха озъбените си муцуни в снега. Момчето се повдигна, свали пояса от дървото, намота го около ръцете си, после зарови глава в студената на места заледена материя сякаш търсеше нещо.

– Петре, това е поясът на тети! – Михо хвърли пояса в ръцете на братчето си и се заозърта наоколо. На места розовееха по-големи и по-малки въргала с неравни замръзнали ръбове. Кървави дири се отделяха от „хармана” и водеха към тъмнеещата близка гора. Каква кървава „вършитба” е била. Като в унес, без да си продумат, едновременно започнаха да ровят замръзналия сняг с ръце и крака. В настървението си не обръщаха внимание на зачервените си кървящи пръсти.

– Изяли са всичко поганците! – хлипаше Петър – дрехите, кръвта, всичко!

– Ела Петре, ела! – в протегнатите си ръце Михо държеше бащините си калеври. Едната му ръка несъзнателно триеше замръзналата по тях кръв и козина – тете, тете, къде си?!

Двете момчета мълчаливо се прегърнаха погледите им се отправиха към притихналата под дебелия сняг и някак опустяла нива.

– Тете, на кого ни оставяш, тете?

Дали от техния дъх, но някакъв полъх раздвижи колоните на дъба и те звъннаха като сребърни камбанки: „С вази съм деца мои! От нине и до свършека на света-а-а-а!..” … после цялата корона на дъба светна в мека бяла светлина, проточи се нагоре като дъга и потъна в синьото небе.

– Бате, ти чу ли нещо! – обърна се назад и вдигна очи към дървото Петърчо.

– Нищо, Пете, нищо! Вятър клоните разклати.

Децата свалиха калпаците си, прекръстиха се обърнати към голямото дърво, после бавно с натежали крака и помръкнали души тръгнаха обратно към
селото.