33.
Ивана и Добра подреждаха новата къща, а Петърчо ту трополеше нагоре надолу по стълбите, ту се пречкаше из краката им или се губеше из градината, весел, игрив и палав. Ивана нагласи дрешника (въстреба) в едната стая и излезе на чардака.
Погледът и обходи северните окрайнини на селото. Там, където преди години в упорита борба с вековната гора Милко отнемаше метър по метър от тъмната и сянка и я превръщаше в тучни ниви и ливади. Това бе неговата неутолимата страст за повече и повече от тая тежка, но отплащаща се щедро тлъста земя. Тя не можеше тогава да му помага, само нежно галеше уморените му ръце и мълчаливо го насърчаваше. Така с много труд увеличиха нивите си, тогава той повика майстори и в двора пред старата къща издигна нова.
Направи къщата голяма, двуетажна, с широка стряха и издаден отпред чардак. Горе четири хубаво изработени диреци, с малки спретнати капители, резбовани като орли с разперени криле, подпираха чардака в четирите му ъгъла. Долу диреците бяха само два, но по-яки, по-дебели, вложени в подложки от златист дялан камък, с които те стъпяха на земята като предните лапи на лъв. Там, дето беше чардакът, къщата се вглъбяваше малко навътре от доста широка сундурма*, обградена със също такъв пармаклък, с какъвто беше ограден и чардакът. Две врати, като тежки кафеникави крила, обковани в няколко реда с големи железни гвоздеи, главите на които изглеждаха като пулове, се очертаваха върху варосаната, малко синкава стена. Отстрана на всяка врата имаше по един прозорец. Каменна стълба се спущаше надолу към двора. Двора, който вече приличаше на онзи, който оставиха в Долната земя. Непосредствено до къщата изградиха още една стая за готвене и хранене през лятото – пещник. Там имаше пещ за печене на хляб, пред нея огнище, полици за съдове, бъкърник и софра. От другата страна на къщата направиха навес, а до него обор за воловете и яхър за конете. Пристройката продължаваше с плевник и накрая курник. На няколко метра пред плевника беше хамбара за зърното, а под навеса му държаха двете каруци. До него беше ъгъла за овцете. От видяното и спомена за отколешното на сърцето и прималя и тя се повърна отново в стаята. Захвана се с мерак да подрежда дрехите на мъжа си и тогава дали от докосването до елеците украсени с гайтани, антерията, пояса, потурите от домашен шаяк, нещо топло се надигна от сърцето и, преля в гърлото и душата за първи път от години се отвори и тя запя:
Овчари чукат кърмило,
Кърмило, овчо солило,
Ганка по двори ходеше,
и дребни сълзи ронеше.
И на овчари думаше,
овчари Сярови другари,
по-скоро прите кърмило,
кърмило, овчо солило.
Гласът заглъхваше, когато Ивана влизаше в някоя от стаите да подрежда дрехите, които Добра изнасяше от старата къща. Но когато излизаше на пруста той се разливаше над дворовете, провираше се през сокаците и се ширваше тъжен и трогателен по мегданите:
По-скоро вкъщи идете,
при Сяро ваша кехая,
много здраве носете,
от негова Ганка, стопанка.
Пред вратника вече се бяха спрели няколко жени и обърнали лица към къщата слушаха със зяпнали уста.
– Боже, до вчера не мязаше на човек, а глей сега какъв глас извива, гаче ли е друг човек! – не се стърпя да клъвне преселничката Бальоковица. – То таквиз песни по нашия край няма.- Мълчи ма, како Радо, ти все наопаки, дай да чуем песента! – смушка я напетата Йордановица.
А гласът продължаваше да разлива дълго стаената болка от преживените тежки дни и нощи:
На Сярова да кажете,
прай що праи в село да дойде,
меня ме втриса притриса,
люта ма глава заболя.
– Уф, ма како Иване, не можеш ли да изкараш някоя по-весела, че то сърцето чак ма заболя! – подаде се по стълбите Добра, нарамила куп шарени черги.
Ивана отупа завивката на дрешника, оглади и последната гънка и излезе на пруста след Добра. Откъм старата къща тъкмо изскочиха Христо и Недялко подгонили патките с ланшните патета. Пред тях се напери големия пуяк, но окуражаван от батко си Недялко замахна с пръчката, която държеше в мъничкото си юмруче като със сабя и двамата изтопуркаха надолу, за да изплашат токачките.
При вида на пълния двор, възбудените гласовете на децата, грейналата белота на новата къща, топла вълна заля гърдите на стопанката и тя отново подхвана:
Нягол на Милка думаше:
– Милке ле, първо венчило,
защо си толкоз весела?
– Сега пък са,й развеселила. Ам, чи как да не е весела мари, като мъж и работи като вол от тъмно до тъмно и трупа имот след имот. – подхвърли отново Бальоковица. Разправят, че самата „Света Марина” и махнала черната магия и глей я сега едно след друго народи три деца, последното момиченцето още май е в люлката. – Тю, да се затъкнеш дано, млък ма поразнице, млък да чуем, песента! – изшътка Кръстевица.
А гласът, сякаш напук на завистниците и за радост на добрите се издигаше до сините висини, кънтеше в лазурния им кристал и се спускаше, за да звъни по стъклата и се провира през открехнатите врати на селските къщи:
Че как да не съм весела,
знаеш ли, любе, помниш ли,
кога се двама вземахме?
Ти беше чуждо аргатче,
пък аз бях клето сираче,
пък сега всичко имаме.
Едва притихнал гласът и откъм вратника се зачу:
– Не спирай мари Милковице, душата ми стопли, мари!
Както си беше с „аладжа”* в ръце Ивана се показа на пруста.
– Сполай ти чедо, че ни попя! – провикна се отново комшийката стрина Кръстевица.
– Пак ще ви попея лельо Петро, нека само с Добра да подредим къщата. Ще ми дойдете на гости и тогава пак ще ви пея колкото искате – отметна падналия кичур коса въз запотеното си чело Ивана и се върна в стаята.
– Видя ли ги, цялата махала се е събрала пред портата! – влетя запъхтяна Добра. Оставили работа и шетня, за да те слушат. Туй не е ставало никогиж в наше село. Ти им зе акъла, ма како Ивано!
– Хайде, хайде стига залисии! Давай да подредим гледжосаните сахани по полиците на собата и да я застелем с новите черги. Другата стая ще оставим празна. В нея ще настаним Михо, когато се задоми.