Нощта настъпи тиха и топла. Замлъкнаха и последните гласове наоколо. Някъде изцвили кон. По върховете на гората пролетяваше слаб ветрец и листите му отговаряха гальовно, като сподавена, сладка въздишка. Щурците, скрити в мрака, посвирваха тихо, с малки паузи, сякаш чакаха нещо друго да се отзове на свирните им. Ивана лежеше загледана през преплетените клони, между които тук-там блестяха звезди. Милко, за да не я безпокои лежеше под каруцата. Той я доведе тук, на това свято място „Света Марина”, за да получи изцеление от иконата и в параклисчето. Ох, колко се изтормози той, горкичкият, през тези години. Само в работата намираше утеха. Вземаше ниви, ореше, сееше, жънеше наред с помагачите, а тя не можеше да му помогне. Тая пуста слабост, която я налегна след раждането на Петърчо, не я напускаше, впиваше се в снагата и ката ден и я превърна в жива сянка… Къде останаха румените и бузи, високите и гърди, къде се дяна смехът в ясните и очи!?… Как го обичаше тя, как галеше уморените му ръце, а сега – ох, Божичко, дори не мога да ги вдигна!…. О, само да оздравее. Една нощ само, утре – о, утре ще бъде чудесен ден. Гората ще екне от песни. Гургулиците ще се припяват от дърво на дърво, подобно на жени, дочули голяма новина. Като стрели ще се издигат в небето пияни от радост чучулиги. Ще стане чудо. Слънцето ще грее по-светло и по-засмяно от всякога и по росната трева ще личат стъпките на малките русалки предвождани от светицата. Росенът е обран до последния стрък. И тя е здрава. Закачени на едно дърво се люлеят безброй патерици, по друго пъстреят шарени парцалчета. Тя слиза сама от каруцата при мъжа си. Милко търка очи и радостно възкликва:

– Аз, аз нали казах, че ще оздраве-е-ш!…

Ивана въздъхна и се обърна в дъхавото сено. Не, това никога не ще стане. Как може да мисли подобни работи. Тя ще си остане все така немощна до самата си смърт. И Милко ще я забрави, останал сам с две деца на ръце. Тежка скръб като камък легна на сърцето и. Сънят бягаше от нея. Тя се обръщаше ту на едната, ту на другата си страна, стенеше тихо, сякаш измъчвана от люта треска. Нощта беше превалила вече, когато, уморена и отслабнала, най-после заспа.
Тя виждаше сега безкрайно поле. От далечните, светнали хоризонти се спусна златно сияние, а когато приближи, видя светицата, досущ като иконата. След нея вървяха русалките. Като лека сребърна мъгла се белееха техните редове. Заловени за ръце, в бели дрехи, с развени златни коси те идват и пеят. И песента им е тъй тиха, тъй задушевно нежна, като върховния химн на херувими. Всичко е онемяло и чака. Класовете и цветята се обръщат към тях и тихо се навеждат; птичките се събуждат и доверчиво гледат с малките си очички. Цялото поле тръпне в радостта на млада майка: от живата вода на малките русалки в тая нощ то добива своя плод. Те са вече наблизо, достигат до голямата, тъмна гора. Дрехите им по-силно се белеят сред тъмните дървета. Песните замлъкват. Тъжни и мълчаливи те тичат, като малки грижливи мравки, и търсят болните. Те вземат на ръце малкото бледо момиче и тихо му приказват, нежно галят лицето на сляпата жена. Коленичили пред заспалите болни, те гледат измъчените, покрити с рани тела, вслушват се в жалбите на скръбните им души и, когато в болка издигат бистрите си очи към небето, звездите се оглеждат в сълзите им.

А ето и Света Марина. Колко здравец, здравец в косите и, здравец, голяма китка в ръце. Тя идва до нея, усмихва и се и бисерни капчици оросяват пламналото и чело. Тя отминава и одеждата и като полъх докосва протегнатите и пръсти, аромат на цъфнали овошки докосва ноздрите и…

Ивана изведнъж се събуди. Боже какъв сън. Тя откри очи и погледът и учудено се сепна: наблизо в полумрака, обърната към нея, готова да се скрие зад вейките, стоеше Светицата. Тя се усмихваше, загледана грижовно към нея. Изведнъж тя пусна вейките и се изгуби. Между черните, залюлени клони се показа и затрептя едра, сребърна звезда….

*

От ранна сутрин в тоя хубав пролетен ден Милко беше на нивата край селото и сееше – първа ръка сеитба. Наблизо нямаше други сеячи и неговата едра и стройна фигура една се чернееше в широкото, безлюдно поле, сякаш изметено и чисто под светналия купол на небето.

Пролетта идеше. Топли широки пориви на южния вятър нежно милваха изпръхналата земя и тихо сякаш я будеха от сън. Полето се събуждаше. Като възкръснал мъртвец, удивено то откриваше морни погледи и свенливо се усмихваше на слънцето с виолетовите венчета на дъхавите си теменужки. Пролетта не беше му донесла още пъстрото злачно рухо. Поляните се жълтееха с нацъфтели минзухари и на всички посоки се простираха като смола ивици от угар – сякаш забравени от есента некролози…. Но далечният дъх на пролетта беше озарил небето. От височината на необятните си простори то беше видяло нейните усмивки – далечния пожар на нейното сияние – и ликуваше: паднала беше от него и най-малката сянка, изчезнала беше и най-малката скръб. Като най-чист сапфир светеше то сега, смееше се и блестеше, изпълнено с трептящи лъчи. Хиляди чучулиги, опиянени от толкова красота, светлина и въздух, замираха в страстни, възторжени песни, сякаш малките им сърчица се топяха от радост и щастие…

Макар че работеше от зори, Милко не чувстваше умора, ободрен и развеселен от животворния лъх на пролетния ден. Но слънцето се беше вече запряло на пладне и той нетърпеливо и често започна да поглежда към село – време беше да му донесат обеда. И ето, далеч из пътя, се зададе жена и бялата и забрадка и ръкави силно блестяха на слънцето. Спрян и загледан в нея Милко помисли, че това навярно е Добра, наведе се и продължи да сее, съсредоточен и внимателен. На края на нивата той отново се изправи и загледа към пътя. Жената с бялата забрадка беше вече наблизо и ясно се виждаше бялото и, засмяно лице…

– Боже, Ивана!?….

Учуден и изненадан, Милко отпусна ръце. Той позна жена си. Доскоро тя чезнеше от невярна болест, но вече се поправяше, походваше и пошетваше нещо из къщи, но той не вярваше, че ще се реши да дойде чак на нивата. А ето тя…. Той я гледаше да иде весела и засмяна, хубава в бялата си лятна забрадка, както всякога е била с него на полето…. Най-после тя беше спасена, изтръгната от страшните, неумолими ръце на болестта….

Ивана беше вече наблизо. Тя се приближи все така радостна и засмяна, но още слаба и бледа. Галено Милко почна да я гълчи:

– Гледай, Ване!…. Защо дойде? Ами че ти ще се умориш!….

– Ха, разсърди се…. Аз съм вече здрава. А и толкова хубаво време!

Боже, какво слънце!….

Тя се спря, тежко поемайки дъха си. Една минута и двамата се гледаха мълчаливи и засмени, в техните чисти погледи се откриваха и си говореха душите им, влюбени и щастливи. Ивана разстла бохчата:

– И Добра ми вика: иди, поразходи се – ще ти олекне. Их, колко ми е добре, ще хвръкна!….

– Ще хвръкнеш ти, ако те оставя. Чакай не сядай още…. – Милко отиде до каруцата и се завърна, носейки нов ямурлук. Той го постла на чистия синур, близо до малката трънка, цяла отрупана с бели като сняг цветове, около които бръмчаха пчели….

– Седни сега!…. Земята още е мокра….

Ивана седна, усмихнато и унесено загледана наоколо. Хиляди спомени като сладки сънища възкръснаха в нея и милваха душата и като топли, пролетни лъчи. Колко пъти те са били заедно с Милко в такова поле, макар и далече от тук, и в блясъка на засмените му утрини, и в здрача на топлите тихи вечери! Колко милувки, колко радост. Всичко наоколо и се струваше познато, всичко
сякаш и говореше за нещо свидно. Стори и се, че малката трънка, до която седеше, прилича в бялата си премяна на млада дружка и и кимна нещо дяволито и мило; на белите и кичури сякаш играеше срамежливата усмивка на девственица, която неведнъж ги е виждала наедно и не една тайна знае….

Из развързаната бохча, завита в бяла кърпа, Милко извади топла, прясна пита. Като я сложи на коляното си, той искаше да я разчупи. Ивана я грабна от ръцете му.

– Чакай!…. Виж, щях да забравя. И баба Димка заръча, още колко заръки….

– Тя стана и отхвърли дългите си руси коси назад.

– Обичай е. Да видим каква ще бъде годината. Ивана се наведе и силно търкулна питата по чистия синур. И двамата, с наивно детско любопитство, заследиха я с очи и чакаха да видят къде ще падне. Ето, и тя в последни колебания се завъртя и падна на долната си страна, с кората нагоре. Ивана радостно плесна ръце.

– Гледай, гледай! Ето – добра ще е и тази година. Какви храни ще станат!…

Тя се затече и донесе питата.

Седнали на синора, те започнаха да се хранят. Ивана се беше оживила, неуморно бъбреше и се смееше, сияеща и весела, прилчна на една от малките пчелици, които весело бръмчаха около трънката и трапезата им. Милко я гледаше, усмихнат и щастлив, забавляван от детските и немирства и закачки. Ивана беше се чудно разхубавила. Лицето и беше станало по-бледно, но по-нежно и хубаво. Сред тъмните сенки, останали от преживените страдания, в очите и, както някога искряха закачливи искрици. Често погледите им се срещаха и се топяха в безмълвно, тихо блаженство. Току над тях, издигната високо, трепкаше и пееше чучулига. Ивана спря да яде и се загледа в нея. Стори и се, че тая добра и мила птичка без друго знае за тяхната радост, за тяхната обич и пее за тях….

– Миличкото…. как пее!…. – задавено продума тя.

Милко понечи да каже, че пее като нея, но тя разбра и само се усмихна. Но сякаш внезапна мисъл и дойде на ума, тя стана изведнъж замислена и тъжна и някъде неподвижно се загледа.

– Ти, какво?… Остави, защо мислиш, нали болестта си отиде. Всичко трябва да се забрави. Нали си здрава….

Но Ивана сама бързо прогони скръбта си. – Боже, като си помисля само, че щях да ви оставя сами!… Но стига толкова, за тая пущина! – обърна засмените си през сълзи очи към него тя.

В разведрените, влюбени души на двамата никнеха нови надежди, млади и засмени, като подранилите минзухари. Те чакаха нови, честити дни. Ивана се засмя:

– Нищо…. тъй малко…. Но аз те слушам. Аз се радвам, че оздравях. Ах, колко ми е леко днес, колко съм добре. Наистина ти казвам, ще хвръкна…. Но само се обърна към синора, който беше изпъстрен с минзухари – разтворени, засмени очи, взрени в небето. Ивана накъса от тях и закичи косите си. И засмените минзухари още по-весело разтвориха златните си чашки, доволни, че кичеха това хубаво, сияещо лице. Тя се приближи към Милко.

– Накичи се и ти. Дай, аз сама….

Милко покорно и се остави. Тя трябваше да се издигне на пръсти, за да втъкне стрък минзухар над ухото му. Изнемощялата и снага се губеше в широките, силни гърди на Милко. Но той гледаше как греят веселите и, засмени очи, две трапчинки играеха на бузите и. Галено той я плесна.

– Лудичка, лудичка си ми ти….

И загрижен за нея, той почна да я подканя да си ходи.

– Слънцето лъже още – лесно се настива. Хайде….

– Е, омръзнах ти….

– Омръзна ми ами, не искам да те гледам. Изгубих толкоз време.

Скоро Ивана си прибра бохчата и тръгна. Бързо намаляваше нейната фигура и на забрадката и на ръкавите и само слънцето все така ярко блестеше. Когато тя вече се закриваше зад хълма, обърна се и замаха нещо с ръка. След това се възви, заслиза бързо и се изгуби.

Спрян на нивата, готов да сее пак, Милко гледаше след нея усмихнат. Какво искаше да му каже тя? Не това ли, че тя го обича, че тя е здрава, че ще живее, че ще бъде негова, завинаги негова, тя – палавата, малка Ивана. И неволно погледът му се обърна към небето, очите му се просълзиха. Една дълбока, тиха радост изпълни душата му, прояснена и светла, като пролетно небе. Пред замечтаните му очи изпъкна ярката картина на чаканите дни: узряла, буйна като море нива, изпъстрена с червени макове; жътвата, Ивана, пееща и весела, със сърп в ръце, блеснал на яркото слънце…. Така, както някога…. И Милко усети една могъща свръхестествена сила да обзема неговата снага, закрачи твърдо и смело, нервно заграби пълните зърна и с широк, стремителен замах ги пръскаше: като дъжд от сачми шибаха те черните бразди и звъняха, пръснати надалеч.

Той заработи страстно, весело.

А високо над него минаваха върволица жерави, отиващи на север, и горди, възторжени гракове се ронеха върху безмълвното, очакващо пролетта поле, сякаш звънливи зърна, посипани от ръката на сеяча….