Милко се наведе повдигна антерията, с която бе покрит бъкела до дънера на дъба, наметна я на потните си рамене и приседна опрял гръб о грапавата кора на дървото. Морният му поглед се плъзна по стърнището и се спря на най-горния сноп от най-близкия кръстец*. Натежалите житни класове бяха склонили златни глави под палещите лъчи на обедното слънце в очакване да бъдат прибрани, за да легнат заедно на големия харман. Отметна влажния кичур коса от челото си и се опита да се отпусне, да отпочинат уморените му ръце и нозе, но безпокойството и черната мъка, вече години стягаха като клещи сърцето и душата му. Упрекваше себе си за болестта на Ивана. Отнел я бе от родителите и, от братята и, от всичко най-свидно, пряко волята на баща и майка. Е направиха къща, заживяха в нея, роди им се рожба, но майка и и баща и така и не склониха да им простят. Тогава дойде и лошото – убийството на татарина. Съселяните уж го утешаваха, че нищо лошо не е сторил, но зад гърба му приказваха обратното – че той е затрил друговереца. После дойде и войната и мисълта му да напусне това „неблагодарно” място и хората му. Да остави стара майка и баща и да гони „Михаля” по чуждите кърища, заедно с млада жена и малко дете. Умът му гореше и мислите му постоянно се връщаха към прегърбената, сломена от раздялата фигура на баща му – „Прокле ли го той, тогава на изпроводяк?” Подобно на буболечки, които налитат на пламъка на свещ, мислите му кръжаха около буйния огън, изгарящ къшлата, писъците на жените и невръстното дете… Грях ли стори той тогава, или защити жена си, детето си, селяните от непознатото село?….

Едно видение не се махваше от въображението му деня и нощя. И сега, щом клепачите му натежаха, то с поразителна яснота отново се възправи пред него. Жълтееха се узрелите ниви и сякаш нямаха край. Сред тях върви Спасителят. Умиление и някаква светла радост обливат душата на Милко, той добре знае, че и друг път е изпитвал нещо подобно. Когато ваеше „Лъвчето” също го заливаше бяла светлина и длетото му милваше камъка, а сърцето му се обливаше с радостни сълзи. Сега наред със светлия образ на Исуса той виждаше и образа на баща си. Но нямаше и помен от гордата осанка на дядо Петър той изглеждаше грохнал и смазан, като след някоя тежка болест, лицето му е посърнало, очите – скрити под побелелите вежди. Отчаян и сломен, той скръбно поклащаше глава. „Грях извърши ти, синко, мълвят сухите му уста, голям грях.”

Милко изпъшка и се размърда, антерията се смъкна от раменете му. Видял много опасности и изтърпял премеждието до Буджака, задушил гласа на съвестта си, тоя корав и безстрашен човек изпитваше сега панически страх на силен звяр, попаднал в примка, мрежата на която му се вижда тънка и слаба, но която го омаломощава и задушава. Даваше си ясна сметка за преживяванията си и все пак едва долавяше същността на мъката си. Сякаш бе обречен да се сблъсква с друговерци – татари, но случилото се преди време, там по родните му места и тук на мястото където сега почива, малко го занимаваше, за завистта на съселяните си почти беше забравил. Убиваше го повехналата фигура на Ивана и угасналия поглед в тъжните и очи. И мъчно му беше до сълзи, и онемялата му съвест викаше и се бунтуваше сега против един грях, непоправим и страшен. Образът на баща му стоеше неотлъчно пред него, като неумолим съдия, от когото нищо не можеше и не трябваше да крие. „Грях извърши ти, синко – говореше той, – голям грях!”

Но къде и в какво най-после беше тоя негов грях? В това, че напусна родното си село, пряко волята на баща си? Но защо този грях се стовари върху жена му? Невярващ той не беше, но пък и сам не знаеше добре как и в какво да вярва. Познаваше много хора, които и постеха, и ходеха редовно в черква, минаваха за набожни и за големи праведници, а най-тежки грехове се вършеха пак от тях. Злината и отровното жило на такива светци той сам беше изпитал. Да постъпва като тях, той не искаше, защото това не беше вяра, а лицемерие и лъжа. Дълбоко в душата си Милко чувстваше, че да се отрича всичко не трябва, че Бог има и че без вяра не може. Това не беше съвсем ясно за него и неговият ум нито можеше, нито се опитваше да го разбере.

Неговите мисли за тия отвлечени неща добиваха малко по-определена форма, когато си мислеше за баща си. А спомените му за него бяха тъй живи сега. Старецът беше искрен и честен в душата, ясно и просто гледаше на всичко. За него вярата не беше нещо придобито и научено, не беше само обред и книжни предписания. Не беше тя и в честото ходене на черква, ни в постите, ни в курбаните и в задушниците. Тия работи той не смяташе излишни, но ги предоставяше на жените и попа. Вярата за него беше неделима спътница на работата му. Изправяше ли се пред сеитбите, високи гъсти, изкласили и налели едро зърно, ниви, той сваляше калпака си, прекръстваше се бавно, набожно и казваше: „Сполай ти Боже! Хубав берекет си ни дал!” Това беше и благодарността, и молитвата му. Тъй благоговейно и смирено той не би стоял в черква и на най-големия празник. Две-три думи казваше само той, но те бяха сърдечни и топли, искрени и правдиви, защото идеха направо от сърцето.

Случваше ли се пък суша, мор ли ходеше по добитъка, градушка ли убиваше нивята, или пък друга някоя тежка напаст се надвисваше над хората, дядо Петър не мърмореше: „Ще търпим, Божа воля е!” – казваше той, утешаваше се лесно и сред най-големите злочестини оставаше твърд и непоколебим. Тръгнеше ли на път, преди да поеме юздата на коня, той се прекръстваше набързо, но набожно. Можеше да бъде най-лошо време, виелици и преспи можеха да затрупат пътищата, можеха да го заплашват какви не опасности – той не трепваше и не се боеше от нищо. Той беше спокоен и безгрижен, защото беше вече предоставил участта си в ръцете на Бога.

Милко познаваше добре силата на тази вяра. Някога и той сам постъпваше също тъй, както беше запомнил от баща си. И вършеше това не по подражание, не за обичай, а тласкан от една вътрешна нужда. Неведнъж и той, изправен пред синора на узрялата и готова за жетва нива, преди да размаха косата си из нея, той се спираше, сваляше калпака си и се прекръстваше. Един-два мига оставаше тъй неподвижен и залисан. Сухо прозвънтяваха класовете, натежали и приведени към земята, нивата сякаш мълвеше нечути и неразбрани думи на радост и на блаженство. Много труд беше положил той, докато види тоя обилен и златен плод. Но всичко това само на неговия труд ли се дължеше? Незнаен и несигурен е всякога краят на земеделската работа.

Може студове и мраз да изсушат крехките кълнове, може дъждове и киша да удавят избуялите ниви, може вятър да ги опали и суша да ги изгори. Или пък, запазени от всичко, узрели и готови за сърпа – и ето черен облак се задава, святка се, гърми. Дъжд ли ще е или градушка? ”Боже! – викаш тогава – върни го, отведи го настрана!” Не стопанинът, а Бог отглежда тоя плод, той го пази, той го дава. Как гъста и висока е нивата, как тежат и се превиват пълните класове! Гледаш, радваш се, сълзи идат на очите ти. Може ли да не помислиш за Бога? Може ли да не се прекръстиш? Неговото присъствие се усеща. Той е тук, той пристъпва между нивите… Същият, същият тоя образ – благ, кротък и благославящ… Той е, Той!…

Определен и завършен тоя образ се раждаше сега в душата му, из спомените му, и сам Милко не можеше вече да прави разлика между сегашното и видяното по-рано. Не само пред други, но и пред себе си той би се кълнал, че неведнъж и точно тъй го е виждал. Той застава на синора на узрялата нива. Усеща същото това умиление, благодарност и благоговение. Всичко той си припомня ясно и като че вижда сам себе си. В едната си ръка държи калпака и косата, с другата – бавно и замислено се кръсти, и ето из жълтите вълни на класовете изправя се и пристъпва същият тоя образ. Същият, същият! И той му обърна гръб, отрече се от него и тръгна след войската… Така оскърби и похули Бога – Бог, който се явява сред узрелите ниви и благославя хляба! Как можа да извърши това? Само тук той чувстваше съществуването на Бога, виждаше го, вярваше в него. Всичко друго може да е лъжа, може да се отрече, може да не се зачита. Но не и това. По-страшно и по-тежко престъпление не може и да има. Как можа да го направи? Неумолим и строг, образът на баща му се изправяше пред него. „Грях извърши ти, синко, говореше той, голям грях!”
Никога не беше се чувствал тъй злочест и тъй отчаян. Да можеше, заплакал би с глас, със сълзи. Прегрешението, което беше извършил, му се виждаше от минута на минута по-страшно, по-непоправимо. Той беше вършил и други прегрешения, но никога не беше се разкайвал и съвестта му си оставаше спокойна. Защо тоя грях падаше сега върху него като огромна скала, готова да го премаже? Толкоз тежък ли беше сам по себе си, или пък върху него се сгромолясваше тежестта и на всичките му досегашни прегрешения?

Милко започна да изрежда в паметта си всичко, което беше се случило с него от няколко години насам. Измъчен и злочест, той изгуби предишната вяра в себе си и на миналото си искаше да погледне не със свои очи, а с тия на баща си. Нека той сам съди за него безмилостно и строго, но справедливо. И Милко тъй беше увлечен в мислите си и тъй възбуден, че ясно виждаше покойния старец до себе си, като че седяха наблизо един до друг и, както някога, си приказваха. Милко искаше да почне от самото начало. Ето той направи завой и се върна обратно. Може би несъзнателно беше изпълнил и волята на стария? И отново, като че ли сбърка като остана по тези места, а не се върна при близките си. Но какво щеше да прави там – родителите му бяха починали още идната зима. Дали от чумата, която върлуваше тогава, дали от мъка? – това не можа да му каже човека, който бе срещнал на по пътя на връщане от Буджака. А да дели имот с двете си сестри, това не беше по угодата му. Малко след това той прие да освободи Базаурт от угнетителите му. Нима той, баща му, старият комита, би отказал подкрепата си за това полезно дело? Разбира се, че не. Този път той беше тръгнал по неговите стъпки.

Милко повтаряше тия думи, ясно виждаше пред себе си образа на баща си и сякаш чакаше отговор от него. Старецът, загрижено загледан пред себе си, укорително поклати глава и както приживе – бавно продума: „Грях извърши ти, синко, голям грях!” Угасналите очи на стареца за миг се повдигнаха, взряха се в неговите и той промълви: „Тук, тук под това дърво ще останеш…” и образа се стопи в маранята, без да довърши приказката си.

Милко изпъшка и тръсна глава, но видението на Спасителя отново се изправи пред него. Душата му кървеше от болка. След толкова мъчителни лъкатушения мисълта му най-после откриваше истината. Извършеният грях беше непростим и тежък. Живите нямаше да му простят, против него беше и паметта на покойниците. „Слушай добре, казваше приживе баща му, аз мога и от гроба да те прокълна!” И той сигурно бе го направил. Той оставаше сам, прокълнат и отвергнат, беззащитен и слаб срещу справедливия и страшен гняв на Бога. Той прощава много, много търпи. Но има грехове, за които възмездието никога не закъснява. Суеверният страх не беше чужд на Милко. Той се събуди у него с всичката си сила и подклаждан от уязвената му съвест, хвърляше го в нетърпими болки, рисуваше пред него поразителни и страховити картини.

Отново почна да преповтаря в ума си кое как беше станало. Искаше да намери нещо, което да изкупи и намали поне малко вината му и Ивана да оздравее. Но беше много изморен, мислите му се късаха и се объркваха. Един път оставаше ясен и открит пред него: да бяга. Черната гора, през която дойдоха тук беше близо и оттам по обратния път към Буджака… Гората там е гъста, заскрежените клони на дърветата се преплитат звънят с леден звън под напора на вятъра. Краката му затъват до пояс в дълбокия сняг. Наоколо не се вижда жива душа, ни човек, ни звяр. Но ето гората свършва и широка поляна се открива. Някъде откъм средата и се надигат бели сенки и тръгват към него – вълци, глутница бели вълци. Милко иска да се обърне и да заобиколи. Но вълците раззинали червени уста се спускат към него. Примрял от страх, без да усети сам как е станало това, той се видя върху изгнил клон на високо сухо дърво. Но това дърво му е познато. Вятърът блъска и огъва голите вършини, клонът върху който седи, пука и трещи, готов да рухне всеки миг. А вълците долу, озъбили гладни муцуни се въртях в кръг около изкорубения дънер. Изведнъж Милко се вижда на хубав бял кон и се издига нагоре над клоните на дървото. Но когато се оглежда вижда, че конят е от лед и е започнал да се топи. Той се изхлузва от хлъзгавия гръб и започва да пада в дълбока, страшна и бездънна пропаст…

Милко се събуди изпотен и разтреперан, сърцето биеше до пръсване в гърдите му. Когато се окопити: в края на гората стоеше вълк! Голям като теле, спрял се и го гледа. Ушите му щръкнали, опашката до земята. Козината му се набира от лекия ветрец, който иде изотзад, откъм гората…