Събуди го тропотът от краката и виковете на много хора. Врата се отвори с трясък и вътре нахлуха шестима въоръжени воини.

– Ставай хунско копеле! – изкрещя старшият им. – Достатъчно си ял от храната ни. Време е да си платиш!

Не успя да се облече и така бос само по риза го грабнаха от леглото и го измъкнаха навън. А там целият плац бе почернял от войници, които крещяха:

– Смърт, смърт за предателя хун! И ако не бяха хората, които го съпровождаха, сигурно щяха да го разкъсат на парчета, толкова злоба и гняв се четеше по лицата им. Но някои все пак успяваха да му нанесат удари с юмруци по главата и гърдите.

Без да му дава обяснение старшият го накара да вдигне ръцете си на височината на раменете. Подчинените му донесоха отнякъде дървена стълба, поставиха я на гърба му и към пречките и завързаха дланите, лактите и раменете му. Така като жив кръст го подкараха към изхода на казармата под дюдюканията и злобните подмятания на войниците.

На улицата не бе по различно. От двете му страни се тълпяха мъже, жени, деца. Някои мълчаха и гледаха със съчувствие момчето със златната коса от главата, на което вече се стичаше струйка кръв и багреше в алено бялата му риза. На купчина камъни стояха три млади жени и, когато момчето се изравни с тях, крайната вляво възкликна:

– Вижте мари, колко е хубав!

– Красив е като българин!* Вижте, косата му е златна, а очите сини като метличини! – добави чернооката хубавица до нея.

– Какво пък толкова, косата му е като моята изстъпи се напред третата.

– Стига мари Херке, твоята е като кората на мандарина, а не златна – пресече я първата и продължи – Жалко за момчето. Казват, че баща му насила го изпратил при нас, а после бастисал едно наше село и сега заради това ще убият сина му.

– Ох, горкото! Ама какви са тия българи, къде живеят? Мъжа ми казва, че хуните са жълти като цинците, а виж момчето прилича на нас – бял е. Да не е юечж!?

– Не мари, тяхното племе е далеч на север между Небесната (Тян Шан) и Златната планина (Алтай), затова не ги виждаме често като хуните, които са близо до нас.

– И все пак, не преставаше да нарежда червенокосата, ще си отиде момчето, а майка му ще жали докато е жива – вече, хлипайки изрече тя.

Но болшинството най-вече децата го замеряха с каквото им попадне: развалени плодове, умрели птици и гризачи, камъни, парчета спечена кал, конски фъшкии…

Когато стигнаха левия край на централния площад старшият на командата го спря и нареди на хората си да развържат стълбата. Богатур раздвижи изтръпналите си ръце.

– Хайде, какво се размотаваш, влизай в дупката! – Вземи стълбата и я спусни в ямата! – заповяда началника.

Едва сега Богатур видя, че на две крачки пред него зее дълбока яма. Не беше я забелязал, защото върху нея имаше решетка, която в момента двама войници вдигаха. С треперещи ръце той хвана стълбата спусна я надолу и слезе по нея.

Войниците изтеглиха стълбата, върнаха дървената решетка на мястото и и поставиха тежък камък върху и.

Богатур усети топлите пролетни лъчи на слънцето по тила и гърба си и освободи краката си от студената кал. После заудря крайниците си, докато кръвта отново не се раздвижи в тях. През решетката влизаха мухи и той им късаше крилата и ги пускаше в локвата пред себе си, за да убие времето.

Когато слънцето се издигна високо над главата му дойдоха двама войника и му подхвърлиха овнешко месо и хляб. Дълго и злобно се смяха на опитите му да улови късовете във въздуха, за да не паднат в калта.

Не разбираше защо го вкараха в ямата вместо да му видят сметката. В самотните часове, Богатур си представяше как Заберган идва и го освобождава. Приятно му беше да си фантазира, но в действителност Сигрицис може би просто е излязъл на лов или кроеше някакви жестоки планове. Той отдавна беше разбрал, че истинския свят далеч не е толкова приятен, колкото въображаемия.
Махнаха камъка, решетката бе вдигната и той изпита облекчение, че най-сетне моментът на смъртта е дошъл. Спуснаха стълбата и той бавно се заизкачва нагоре. Беше чул гласовете на събиращото се множество и предположи, че предстои нещо особено. Когато се изправи видя, че наоколо се е струпал много народ. Всички му се подиграваха, а децата отново започнаха да го замерят с камъни.

Приготви се за смъртта, за края на всичко. Беше познал радост и мъка и се закле да умре с достойнство.

На масивен стол, донесен тук специално за случая седеше самият кан Сигрицис.

– Искаше ми се да го изправя тук с чест, както подобава на кански син – внезапно изрева Сигрицис към тълпата. Наведе бръсната си глава и я поклати сериозно. – Но открих, че той и баща му живеят като животни, без човешки обноски. Ала дори и плъхът може да хапе и когато бащата на този нещастник изпепели пограничното село и уби беззащитните му жители, заповядах да бъде довлечен тук, за да му въздадем справедливост. Ще му я дадем ли? Ще му покажем ли, че юечжите не се страхуват от хуните?

Богатур наблюдаваше тълпата и видя Дако – най-големия син на кана. Всички крещяха и го сочеха с пръсти. Той разтърси рамене. Вонеше на гнило и бе покрит със струпеи от ухапвания на мухи и натъртвания, но стоеше изправен и чакаше острието.

Сигрицис извади палаша си.

– Духовете на нашите братя и сестри, загинали от ръцете на хуните, желаят мъст! – изрева канът и бръснатата му глава поморавя от яд.

Тълпата отново ревна отмъстително.

Изведнъж главата на канартикина му се стори недостатъчна и той прибра палаша.

– Баща ти наруши договора и ни нападна преди два дни. Сега е ред да платиш за коварството му. Ще ти окажем честта да умреш като предател, а тя е да бъдеш разкъсан от четири коня тук на този площад. Сега ще бъдем милостиви и ще те подготвим за „представлението” утре.

– Завържете го за кон – изкрещя той. – Влачете го по земята и после го хвърлете в ямата.

Пред очите му Дако докара един сивкав кон и завърза дълго въже за седлото. Тълпата одобрително се раздвижи и хората проточиха вратове, за да се насладят на унижението на сина на кана на хуните. Докато завързваха китките му, Богатур се обърна към Сигрицис, изгледа го и плю на земята. Сигрицис се ухили до уши.

Дако се обърна на седлото. На лицето му се изписа самодоволство и злоба.

– Колко бързо можеш да тичаш? – подхвърли той.

– Да видим – отвърна Богатур и облиза напуканите си устни. Усети как подмишниците му се изпотяват. Бе успял да събере кураж и да остане прав пред палаша. Мисълта да бъде разкъсан зад галопиращ кон беше повече, отколкото можеше да понесе.

Опита се да се стегне, но Дако заби пети в хълбоците на коня и диво извика. Въжето се опъна и Богатур се затича, но изнурените му крака започнаха да се преплитат още в началото. Дако яздеше безмилостно и се наслаждаваше. Не мина много време и Богатур рухна на земята.

Когато Дако най-сетне се върна на площада, Богатур беше мъртва тежест на края на въжето. Кожата му беше ожулена и окървавена. Дрехите му се бяха превърнали в прашни дрипи, които затрептяха на вятъра, когато Дако сряза въжето. Богатур надигна глава. Ръцете му бяха почти черни, устата му зееше отворена и от нея се стичаше кървава слюнка. Видя Зевар, който го гледаше с пребледняло лице.

Сигрицис стана да поздрави Дако и хвърли развеселен поглед към това, което до преди малко олицетворяваше мощта и силата на хунската империя. Радваше се, че не е приключил с унижаването му прекалено бързо. Пристъпваше някак по-леко, сякаш това решение бе снело товар от плещите му.

Богатур седеше безпаметен в ледената мръсотия. Беше намерил един зъб в калта, достатъчно голям, за да бъде на човек. Дълго остана загледан в него. Може би беше заспал, не можеше да каже със сигурност. Болката и отчаянието бяха изтощили сетивата му до такава степен, че не беше сигурен дали сънува, или е буден. Всяка кост го болеше, а лицето му бе толкова подуто, че едва виждаше през цепката на лявото си око. Другата вежда бе покрита с коричка засъхнала кръв, която не посмя да отчопли. Всъщност изобщо не му се мърдаше заради болката от безбройните драскотини, охлузвания и натъртвания. Никога не му се беше случвало да бъде така разнебитен и единственото, което можеше да направи, беше да не крещи и да не плаче. Запази мълчание със силата на волята, която не бе подозирал, че притежава. Тя се кали в пещта на омразата. Омразата към собствения си баща, който бе го предал. Дълбоко в себе си изпита наслада, че не се огъна, че може да издържи и да оцелее.

– Къде е баща ми? Къде е силната му империя? Защо не смачкат тази гнусна паплач? – промърмори той и лицето му се изкриви от гняв. До днес таеше някаква надеждица, че това, което му каза търговеца може и да не е вярно, че баща му го е пратил тук да се запознае с различните племена, да свикне с трудностите, да възмъжее… Беше копнял да се върне при приятелите си от детството, а те не даваха пет пари за него. Спомни си майка си, сестрите си. Само те сигурно лееха горчиви сълзи за него. А може би и малката Су-ъ мисли за него!? Къде ли са сега Дуло, приятелите от школата…? Дълго остана отпуснат край калните стени, а мислите му се движеха бавно като лед по река.

Над главата му преминаха тихи стъпки и той се размърда болезнено и дойде на себе си. Част от него регистрира движещата се сянка на дъното на ямата. Погледна нагоре и с изненада видя, че решетката я няма. Богатур зяпна, разбираше какво става. Ако не беше толкова изнемощял, сигурно щеше да се покатери, но едва се движеше. Мъчително беше да вижда как му се отваря шанс за бягство и да не може да се възползва от него. Кръвта му още капеше в калта. Щеше да му е по-лесно да излети като птица, отколкото да изпълзи от дупката.

Разсмя се почти истерично при мисълта, че неизвестният му спасител си е тръгнал и го е оставил сам да се измъкне навън. На сутринта глупакът щеше да го открие на дъното на ямата и Сигрицис никога вече нямаше да я остави без охрана.

Нещо се плъзна надолу и Богатур се дръпна настрана, мислейки го за влечуго. Сетивата му не го слушаха, но щом усети грубите нишки на плетеното въже, надеждата отново оживя. Видя две сенки да закриват звездите.

– Не мога да се катеря – изхриптя той.

– Завържи се – разнесе се удивително познат глас. – И ни помогни да те изтеглим.

Богатур завърза с непослушни пръсти въжето около кръста си и отново се зачуди кой ли рискува да си навлече гнева на Сигрицис. Не се съмняваше, че
ако ги намерят, спасителите му ще се озоват заедно с него в ямата.

Въжето се впи в гърба му и Богатур заблъска безполезно с крака по калната стена. Откри, че може да забива ръцете си в пръстта, макар че от усилията кожата му пламтеше. Усети у него да се надига вик и от очите му бликнаха неволни сълзи. Но не издаде нито звук, докато най-сетне не се озова на сухата земя насред широкия площад. – Не мога да ходя! – изпъшка той, обръщайки се към спасителите си. А те бяха досущ като тези, които го отвлякоха в онази паметна нощ.

Единият го метна на гърба си и хукна към близката уличка. Другият се приведе вдигна решетката, постави я на мястото и и с котешка пъргавина последва другаря си.

*

– Господарят ти изпраща този кон. – Хайде по-бързо махай тези дрипи, че приличаш на скитник. Облечи тези и мъжът с маската и черните дрехи, който бе останал да прикрие следите около ямата му подаде един вързоп.

Богатур и другият мъж излязоха от малката горичка накрай града и момчето, залитайки набързо се преоблече.

– Вземи и това – каза мъжът, който все още държеше юздата на коня и му подаде къс бронзов меч и торбичка с храна.

– Благодаря ви мили хора! Така и не научих имената ви, но един ден ще ви намеря и ще ви се отблагодаря.

– За нас е чест да ви служим ваше височество, пък и ви дължим тази услуга в замяна на притеснението, което ви причинихме с „отвличането” – каза мъжът, който го пренесе на гръб до тук и двамата безшумно потънаха в тъмната нощ.

Богатур не чака дълго метна се на коня и усетил топлината на животното полетя на север. Най-напред трябваше да разбере що за животно му беше изпратил търговеца. Издръжлив и упорит, без съмнение, но ще успее ли да преминава светкавично от тръс в галоп, както го правеше конят му от детството? На какво е способен, ако се наложи да се надбягва с конете на
юечжите? Трябваше да го изпита.

След няколко пришпорвания в галоп реши да нарече жребеца – „висок”. Макар и само заради това, че действително беше солиден в сравнение със степните коне. Ако под него беше такъв кон, той щеше да му позволи да пътува цяла нощ. Но с Високия се запознаха току-що, за да му прости глад, жажда и други издевателства.

Богатур повдигна глава и потърси Средищната звезда. Тя щеше да му показва пътя към дома докато се сипне зората. Под нея се очерта тъмната грамада на облак, който запълзя към него. Бяло сияние за миг очерта косматото му туловище и гръм разтърси притихналата нощ. Тръпка премина по гръбнака на Високия и той стреснат се изправи на задните си крака. Богатур с мъка удържа обезумялото животно. Влажната милувка на пролетния дъжд за миг ги обгърна, а после току зад гърба им ливнаха потоци тъмна вода. Учудващото беше, че дъждът се лееще само на метри зад копитата на Високия, без да достига до тях. Облакът пред тях се стопи, превърна се в светла пътека, която се стелеше по неравния път току пред муцуната на коня, а зад тях гърмеше и фучеше, а пороят още повече сгъстяваше тъмнината зад тях.

Това лудо преследване продължи докато дъждът внезапно спря и бурята утихна.

Богатур спря запененият кон в група кичести дървета и слезе. Подпря се на едно дърво, бръкна в торбичка извади една сусамова питка и отчупи парче. Дали Су-ъ ги бе изпекла? Тя беше топла и вкусна. Грубото пшеничено брашно се беше наслоило на нежни ивици, посипани с гладки ароматни зрънца, коричката хрускаше и ухаеше на маслото, в което беше пържена. Излапа две питки почти на един дъх.

После се заслуша в едва доловимите гласове и смехове, които долитаха отнякъде през заспалите поля. Вдъхна миризмите на пролетната земя, вдигна очи към обсипаното със звезди небе и прошепна: „Благодаря ти Тангра”!

Влажният въздух отново зашиба лицето му като уморено крило на птица. Зад гърба му се чуха викове и далечен тропот на копита. Лошо. Препускаше по твърдата, суха и червеникава земя на прашния път. Не искаше направо да се насочи към прохода.

Разбираше добре, че ако слезе от пътя и тръгне из селските ниви, няма да стигне далеч. Защото там щеше да е като на длан – ще го видят и настигнат. А
наоколо сякаш напук имаше само квадратни ниви. Бяха разделени с ниски стърнища, укрепени с все още само напъпили храсти, за да не се размият от дъждовете.

Забеляза, че умът му е забележително свеж. Не забравя никога нищо, важното бе да извлече от него необходимите спомени в необходимия момент. Влизай втори, за да видиш какво е станало с първия! Пристигнеш ли някъде – запомни пътя, за да можеш да си отидеш! Такива повеления командват неволно ума, когато неговият притежател е зает да мисли за нещо друго.

Пътят го изведе на един хълм и оттам ясно видя тъмните възвишения вдясно. Тропотът на копитата зад него не се приближаваше, но и на стихваше. Преследвачите му бяха много, едни можеха да препускат след него, а други да стрелят от седлата.

Високия злобно мяташе глава, масивната му задница се отклоняваше встрани, но силните му крака го държаха здраво върху земята. Ето една редица тополи, заобиколи ги, преследвачите сигурно го загубиха. Път. Истински път, който водеше към гористата предпланина! Навлезе в гората, като се вслушваше в бурното дишане на Високия.

Къде ли има наблизо ручейче с каменисто дъно или рекичка, важното е да не оставя следи от копитата. Нали селяните все от някъде вземат вода за нивите? Аха, ето един ручей. Завой – и нагоре по коритото, навсякъде летят пръски вода.

От колко време препуска?

Защо все още е жив?

„Никога не мисли, че врагът е по-глупав от теб!” – напомни си той. Откритото
преследване завърши. Предстоеше болезнено изпитание: да престане да трополи с копита, да слезе от седлото, да се задържи на крака в бързата вода и като се вслушва във всички шумове, тихо да отведе коня в гората, а после да намери някое обрасло с храсти възвишение, откъдето навреме да забележи преследвачите.

Плъзна се надолу, притиснат към конвулсивно издуващия се хълбок, после потърка лице в топлата, потна шия на Високия. Конят въздъхна укорително.

Тръгна пеша нагоре през терасите, обрасли с гъсти храсталаци, като се вслушваше във всеки звук. Но звуци нямаше. Едва сега си позволи да повярва в невероятното: бе успял. „Слаби следотъърсачи се оказахте, гостоприемни ми юежчи”!

От изток развиделяваше. Дотук беше успял. Седеше на поляната и до него пасеше изтощеният кон. Не би се отчаял, ако се намираше в степта – тя беше негов приятел. Но сега беше насред гората в чужда страна и въобще не знаеше какво има на юг, запад, изток. Само някъде далеч на север бе родната степ.

За първи път Богатур виждаше света от другата му страна. Ненавиждаше племената за начина, по който се разпореждаха със степта, но същевременно мечтаеше за деня, в който собствените му стъпки ще карат другите да побягнат. Беше син на кан и трудно можеше да се примири с живота на лишен от племе скиталец. Където и да се намираше, с него беше и законното му право на водач на хуните. Да се откаже от него за сметка на едно цинче означаваше да измени на рода Дуло и собствената си борба за оцеляване. През последните тежки години Богатур научи една проста истина.

Някой ден щеше да стане кан.

Храстите и дърветата зашумоляха от пристъпа на утринния ветрец. Сложи върху коленете си бронзовия меч и се отпусна.

*

Богатур видя група хора на върха на високия хълм в далечината. Сърцето му трепна при мисълта, че това може да бъде Заберган. Но бързо пропъди тази мисъл. Откъде – накъде Заберган? Дано това наистина са хуни, а не юечжи тръгнали за плячка.

Ожулванията го смъдяха, натъртванията напомняха за себе си с тъпа, но постоянна болка. Раните нямаше да му попречат да използва меча си. Той бе яздил вече цели пет нощи и, макар че зад гърба му бе планината, а пред него се ширеше родната равнина, не бе в настроение да си играе игрички след всичко, което беше понесъл. Изсумтя, щом те скочиха от конете и продължиха към него пеша с вдигнати ръце. Посланието беше ясно и Богатур вдигна ръцете си в отговор. Това можеше да бъде единствено все пак, Заберган.

Пое в тръс към тях, но продължаваше да държи ръката си върху дръжката на меча. Знаеше, че единствен Заберган от мъжете около баща му му е верен, но щеше да мине много време, преди Богатур отново да се довери на някого. Спря и го изчака да измине последните няколко стъпки. Крачеше също като баща му някога, със сигурна походка в пролетната трева. Споменът събуди внезапна болка, но тя така и не стигна лицето на Богатур.

– Знаех си, че ще им избягаш – каза Заберган и се усмихна доволно и облекчено. – Не те очаквах толкова скоро, но виждам, че си се сдобил с чудесен кон.

– Подарък ми е от един мъж, който познава баща ми – сковано отвърна Богатур. – Но я ми кажи, какво смяташ, че ще се случи като се върна там?

Заберган примигна и отново се засмя.

– Най-напред да извикаме момчетата да дойдат при нас, а после ще седнем и ще поделим храната си. Таборът е наш, ти си гост и следователно получаваш правото на неприкосновеност.
Богатур прочисти гърлото си. Въпреки всичко беше задължен на този човек. Той дни наред бе държал под око изхода на прохода в очакване за някакви вести за него. Отвеждайки го жив и здрав като заложник при юечжите, той горещо желаеше да го върне по същия начин в табора на кан Дорбар.

– Защо те е грижа толкова за мен? – попита го той.

Заберган вдигна поглед и забеляза избледнелите синини и скованата стойка на младежа върху седлото. Всеки баща би се гордял с такъв син, помисли си той. Какво ли е изтърпяло момчето? Как ли се е отървало от кокалестите лапи на Сигрицис? Дали се досеща за коварния замисъл на баща си? Все въпроси, на които едва ли сега му беше времето да търси отговор. Важното е, че момчето е живо и здраво. Ще го върне отново на баща му, пък там, каквото той реши.

– Положих клетва за вярност пред баща ти, Богатур. Ти си неговият най-голям син, ти си канартикинът.

Очите на Богатур проблеснаха, когато чу Заберган да произнася името на баща му. Дали този мъж ще го отведе под конвой при баща му? Можеше само да се диви на обратите на съдбата.

– Започна се – прошепна Богатур. – Достатъчно ниско паднах. Време е да си проправя път нагоре.

*Красив е като българин! – тук автора използва поетичния език на таджикският поет Насри Хусрау, който е бил свидетел на страданията на българите в Балхара през Х век:

„Робини карат от Булгар!
Ах, мой език! – Защо пресъхваш
Пред тази дивна красота!”

Ето и още един куплет от друго стихотворение:

„Красиви сте, макар и роби,
о, вие хора от Булгар!
Сърцето ми от мъка стене,
Душата ми изгаря в жар!”

Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един народ малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а тези от българите, които решили да останат по родините места не били много.