Когато заобиколи червеникавия хълм пред очите му се откри позната гледка. Вдясно, по посоката на движение докъдето погледа му стигаше, южните склонове на Небесната планина бяха потънали в зеленина. Чакълестия път премина в настилка от плоски камъни и копитата на коня зачаткаха равномерно по гладката повърхност. От двете страни на пустия в ранната утрин друм се редяха стройни тополи, а зад тях отдясно стъпаловидно се издигаха, а отляво се снижаваха земеделски тераси. Някои бяха покрити с гъста зеленина израсла почти до коляно, вероятно пшеница, други с разцъфнали бадеми и праскови, трети тъмнееха от влага след обилно нощно напояване. Сред тях тук-там се забелязваха хора, които привършваха работата си.

Остро усети как кожата му настръхва, но не от утринния хлад, а от притеснението от предишното му влизане в каменния град. Не можеше да се отърси от представата за мравуняк, който го поглъща в пъплещата тълпа непознати. Мисълта да бъде притискан от всички страни вече го караше да изпитва страх и да диша плитко. Семействата от неговия род бяха някъде далеч на изток.

Неволно се наведе и докосна шията на коня, това малко го поуспокои. Винаги, когато минаваше по тези места не преставаше да се учудва на това, което виждаха очите му. Той бе израснал в широката степ сред море от трева и ниски заоблени хълмове. Тук пътят, по който се движеше и всичко около него беше дело на човешка ръка, на труда и усърдието на белите хора, с
които неговото племе беше в съюзни отношения от времето на дедите му. От преди няколко години, когато на един събор пребори всичките си противници кан багатур Курт го хареса го взе в елитната багатурска конница. Там наред с борбата, стрелбата с лък и ездата трябваше да учи и езика на Цин. Сега служеше като връзка на великия багатур и цински шпиони от императорския двор.

Една талига излезе на пътя, колелата затрополяха по каменните плочи и резкия звук прекъсна мислите на младия войн. Тренираният му поглед се отклони от нея и механично започна да отбелязва, че терасите са еднакво подредени, като височината им е седем аршина, а широчината от 13 до 26 аршина. По равните им лехи можеше да расте всичко: лук, просо, пшеница, бяла пшеница*, ечемик, грозде, памук, моркови, пъпеши, дини… Почвата макар и камениста, можеше да даде по няколко реколти годишно. Даже и сега всичко наоколо беше зелено, а дъждове тук падаха рядко. Едва при второто си идване в Бугур младият багатур научи, че плодородието си терасите дължаха на особеното си водоснабдяване. Водите от малките поточета, слизащи от планината, едва ли биха стигнали дори само за пиене, тъй като бързо се изпаряваха, но още от гористата част водата бе прихващана от мрежа подземни канали и доставяна до насажденията на всяка тераса. Така живителната влага, защитена от палещите лъчи на слънцето, даваше плодородие на това място, което иначе би заприличало на пустинята, която премина снощи.

Прехласнат от изумителните творения на хората от бялото племе Остро не разбра кога се бе озовал пред стените на града.

Градската порта представляваше масивна конструкция от дърво и желязо. От двете и страни се издигаха кули, по-високи от един път и половина от портата, а помежду им имаше платформа. На нея се виждаха войници и беше видно, че от това място им се открива чудесен изглед към всичко, което минаваше долу.

Портата се отвори, войниците, които я дърпаха назад, спуснаха пред входа дървена бариера с противотежест в единия край. Най-близките талиги останаха на местата си, докато войниците заемаха местата си и се подготвяха за новия ден. Дървената бариера се вдигна за първата кола и Остро я изпревари, скочи енергично от коня, застана пред войника, бръкна в пазвата си извади бронзова седмолъчна розета и я показа на стража. Той я погледна внимателно, огледа още веднъж хунския воин от главата до краката и му кимна да влиза.

Остро се метна на седлото и препусна по все още безлюдните калдъръмени улици, докато не стигна пред двойна желязна порта, която се отвори веднага щом той скочи от седлото. Пред него се ширна познатия двор, а зад него хлопнаха решетките на дървените капаци, които не позволяваха на минувачите да виждат какво става от другата страна.

След дългата езда, вместо да изпита облекчение, той отново се почувства като затворник. Градът винаги го омайваше с многообразието и пъстротата си. И макар да го развълнува, той натовари прекалено много сетивата му и Остро закопня за пустите степи – искаше му се да си поеме дъх там, преди отново да се върне на това място.

От страничната пристройка се хлопна врата и оттам се показа млад мъж, който водеше дребно конче, на гърба на което седеше малко момиченце.

– Ха, Остро! Добра среща побратиме! Възкликна младокът и се затича към новодошлия, като не изпускаше повода на кончето.

Двамата мъже се прегърнаха крепко, после разхлабиха прегръдката, вперили погледи един в друг и гръмогласно се разсмяха.

Смехът им подплаши кончето и то понечи да скочи встрани, при което малката ездачки впи ръчички в гривата му. Но усетило здравата ръка на водача животното се успокои.

– Ей, Тачо, ще претрепем детето с нашата залисия, бре!

– Не съм дете! Аз съм принцеса Тамира! – тросна се невръстната ездачка.

– Е, Остро настани коня си в яхъра и отивай да се измиеш и да починеш. Я се виж, целия си потънал в прах. Кавкан Булгар и кан багатур Курт проверяват ученията с младите войни и ще се върнат към обяд. А аз ще продължа с обучението на принцеса Тамира.

Принцесата – това всъщност бе най-малката дъщеря на кавкан Булгар, яздеше наперено, въпреки че беше без седло. Дългата и черна коса прихваната само със сребърна диадема се стелеше на тежки дипли по гръбчето и, а когато кончето премина в галоп, се развя като бойно знаме. Обутите и в леки сандали крачета притискаха с петички корема на животното и държаха изправена царствената и стойка.

Ездата продължи докато по хълбоците на бегача се появиха тъмни петна, а устата му започна да се облива в бяла пяна.

– Не спирай, искам още, още! – извика поруменяла и възбудена от бързата езда кавканска дъщеря.

– То не може повече, видиш ли го как се е запенило. Трудно диша, ще го уморим. Потърпи още някой и друг ден и ще говоря с баща ти да ти дадем вече
истински кон. Тогава ще можеш да яздиш на воля и извън крепостните стени.

– Добре, тъй да бъде, но ще остана да гледам как ще язди малкия Дуло – рече малката принцеса и скочи от гърба на кончето.

Тачо изтри със суха кърпа потта на уморения бегач и като заобиколи двора, за да се поразтъпче го поведе към яхъра. Не след дълго той се появи отново, но този път вместо кон на повод водеше огромен бял овен. На гърба на коча, почти потънало в пухкавата му вълна, овързано в ремъци, седеше малко момченце на не повече от две годинки.

Младият възпитател отново застана в центъра на двора и пусна овена. Той опъна кожения ремък и се затича по окрайнината на калдъръма. От време на време изхвърляше задните си крака встрани и нагоре, после внезапно спираше навел огромната си рогата глава до самите каменни плочи. Но малката фигурка на гърба му неизменно запазваше приведеното си положение с ръчички впити в бялото руно.

– Вижте, вижте той не пада! – извика малкото момиченце, като скочи от пейката в сянката на каменния зид.

– Да, истински ездач, макар и „вълнен”! – Подхвърли Остро, който тъкмо затваряше портичката зад себе си. – Тачо, я накарай този вълнясал „жребец” да поскача, да видим дали малкия юнак ще отиде под корема му?

– Изсилваш се Остро! Това е първата езда на малкия Дуло. Той едва ходи, а ти искаш да прескача препятствия.

– Давай, давай, нищо няма да му стане, най-много да си напълни устата с косми. Ние всички сме „опитали” този тръс – кой на овен, кой на козел.

– Аз също започнах да яздя като него, но моят първи „кон” беше беличка овчица – не се стърпя да се включи в разговора на големите и принцесата.

Овен и ездач тъкмо минаваха край „зрителите” и младият хун се опита да подритне рогатия бегач. Дали се подплаши от ритника или просто бе решил най-после да се отърве от лепналото се за гърба му топло телце, но овенът ускори ход, после с рязко движение се издигна във въздуха, прелетя няколко метра и закова изпънатите си крака върху плочите. Копитата се плъзнаха издайнически встрани и косматото тяло рухна по корем.

– Хи, хи, хи, вижте го само как падна, падна! – запляска с ръчички момиченцето и заподскача от крак на крак.

Ошашавеното животно бързо се изправи и се втурна отново напред, скачайки и ритайки във въздуха, като ужилено. Ако не беше повода, с който Тачо го придържаше, щеше да се блъска и търка о каменните стени, само и само да се освободи от нахалния натрапник.

– Спрете го, чичо Тачо, той ще го убие! Ще извикам дойката Модра, ще кажа на тати! – изпищя малката и хукна към малката портичка.

– Какво си се разлютила, какво имаш да ми кажеш, малката ми? –

Пресрещна я едър мъж, прихвана я за раменцата, повдигна я и я гушна в прегръдката си. – Кажи, кажи сега какво е разтревожило толкова, малката ми красавица?

– Те, двамата искаха да пребият братчето ми! Накараха овена да препуска като луд, за да го събори от гърба си, а те се смееха и викаха – изрече на един
дъх уплашеното момиченце, освободи се от прегръдката на баща си и хукна да спасява братчето си.

В това време Тачо с помощта на младия хун беше успял да укроти разбеснялото се животно. Остро държеше с две ръце огромните му рога и притискаше главата му между краката си, а Тачо освобождаваше малкия герой от ремъците.

Когато кавкан Булгар пое от ръцете на Тачо малкия, той все още не откъсваше поглед от неуспокоилият се „негов кон”, а малките му юмручета стискаха фандъци бяла вълна.

– Тате, ударен ли е, има ли кръв? Задъхана и просълзена Тамира увисна на колана на кавкана, като се мъчеше да достигне братчето си.

– Нищо му няма, дете. И недей да плачеш, я виж колко вълна е оскубал от „коня си”, а не е паднал. И не плаче като тебе. Пък ти нали си кака!? Кавканът се наведе, прихвана със свободната си ръка момиченцето, изправи се и се обърна към кан багатур Курт, с който бе влязъл в двора: – Виждаш ли какъв багатур расте тук, Курт, ще е добро попълнение в елитната ти дружина.

Кан багатура малко се посмути, защото знаеше, че кавкана има само дъщеря и не бе чувал да му се е родил син, но пристъпи напред и погали по главицата малкия юнак. – Ще бъде, ще бъде, само да порасне.

– Тачо, заведи децата при майка им! За днес стига толкова езда. – Остро добре дошъл! Отдавна те чакаме с багатур Курт. Хайде да влизаме, сигурно много неща имаш да ни кажеш. Без да чака отговора му, кавкана закрачи обратно към чертога и двамата го последваха. Остро се озърна през рамо към вратата, докато вървеше в сянката на галерията. Потисна трепета си при мисълта за огромната тежест на плочите над главата си. Кан багатура Курт не изглеждаше особено разтревожен, но Остро за кой ли път си представяше как
масивните греди се чупят и смазват всички отдолу.

В страничната част на двореца се влизаше през дървена врата, обкована с полиран бронз, покрит с метални орнаменти, в които Остро разпозна познатите знаци на владетелския род Дуло. Тъкмо се питаше какво ли означават останалите, когато се озова в най-пищно украсеното помещение, в което някога
беше попадал.

В средата имаше голяма маса с дванадесет стола. Кушетки бяха наредени покрай мрежести врати от полирано дърво и боядисана коприна, през която влизаше светлина от съседните врати. На пръв поглед всичко изглеждаше сякаш бе изработено от скъпо дърво с подхождащи си, приятни за окото цветове. Богато орнаментирани дървени колони по дължината на помещението подпираха напречните греди на тавана. Подът също бе покрит с хиляди полирани до блясък парчета дърво. В единия край на масата бе поставено нещо като голяма кутия с ниски стени и без капак. В нея с цветен пясък бе изобразена голяма част от някакво открито пространство.

Кавканът застана пред масата и подкани двамата да заемат местата си.

– Е, Остро разказвай какво ново ни носиш от Средното царство? Срещна ли се с Безименния (шпионин от двора на Цин)? Това, което виждаш на масата изобразява новата столица на царството, Сянян, земята, реката, която минава покрай нея, планините и пирамидите на нашите предци. Така, тук ще можеш да покажеш, къде, какво си видял.

Младият багатур се изправи като не откъсваше поглед от чудната картина на масата. Още докато сядаше разбра, че цветните петна пред него, досущ съвпадаха с това, което бе видял преди няколко дни.

– Най-напред ще кажа какво научих от Безименния – проговори най-после Остро като вдигна поглед към Булгар. – Той иска да знаете, че Средното царство вече не съществува – има огромна Поднебесна империя. Новият цар не прилича на нито един от предишните царе. Той вече не е цар, а император – изпратен от боговете да управлява най-великата нация на Земята.

– Изпратен от боговете, друг път! – не се стърпя и избухна Курт – дядо му е хун и той е наследил всички качества на рода си, защото е войнствен, неуморим, храбър, сам предвожда войските си и не се спира пред никакви пречки. Има държавнически дух и наши разбирания за устройството и целите на държавата. Войската му по нищо не прилича на довчерашните нередовни, зле обучени и лошо предвождани войски, подготвяни главно за паради. Армията му стана постоянна като нашата, добре обучена и устроена по нашенски тертип. – Кавкан Булгар, извинете ме, но колкото пъти стане въпрос за това, че оставихме това „наше момче” да си разиграва коня спокойно, ми причернява пред очите.

– Продължавай, Остро! Спокойният тон в гласа на кавкана върна деловата атмосфера на масата.

– Отбранителните стени между обединените царства Джао, Ху, Сун, Вей, Чу, Юе, Цин и Дзин са разрушени в знак на добра воля – продължи доклада си
багатура. – Запазени са само тези на север, като отделни части се укрепват и свързват, за да се образува една цялостна стена, която да ги пази от нас. Това го видях с очите си. Най-напред издигат висок насип от пръст, която се доставя в малки глинени делви, а след това се утъпква с крака. После изграждат стена от камъни, а фугите запълват с хоросан, към който добавят оризов туткал, за да се подобри втвърдяването. Така стената става толкова стръмна, че е невъзможно да бъде изкачена без въже или стълба. Външната и страна се усилва с ров, което я прави практически непревземаема. Напълно завършена достига до 8 аршина височина и 6 аршина ширина с 10 аршинови наблюдателни кули, снабдени с платформи за правене на пушек денем и факли нощем – така щели да си сигнализират за нападение. Стената ще се извива като тялото на огромен дракон, който ще защитава цинската държава от нашите конници.

– Има и друго. На изток от столицата – ето тук и Остро показа с показалката място до планината Ли – императорът си строи гробница. Разправят, че я започнал, когато още бил на 13 години. Аз се смесих с работниците, които са докарани далеч от юг и работих за малко в една от тухларните. Там изработваха глинени войни. Когато ги боядисваха ставаха досущ като истински. Безименния ми каза, че първоначално Шъхуанди имал намерение да принесе в реална жертва 10000 война за неговата гробница. Но първия министър, загрижен за икономическите и военни устои на младата империя му дал съвет да използва глинени войници и императорът се съгласил. А сега идва ред и на най-важното: Императорът изпратил една от придворните дами за жена на кан Дорбар, като наредил на придружителят и Чао Цуо да я представи като негова сестра. Изпратил на кана и още много подаръци. Срещу „принцесата” и подаръците канът трябва да оттегли предните наши орди на север от река Хуанхъ, което да даде възможност на Шъхуанди да завземе областите по долината на тази река владени до сега от нас. Необезпокояван, той щял да има възможност да започне и да завърши укрепването на северните цински граници чрез построяването на стената, за която ви казах. Така Шъхуанди можел да прегрупира военните си сили на юг и да завладее земите южно от река Яндзъ. Джан, евнухът, който е прислужник на „принцесата” е шпионин лично на първия министър Ли Съ. Аз казах!

Като изрече това Остро се поклони и застана неподвижно с очи вперени в цветната картина.

– Кан багатур Курт, имаш ли да питаш още нещо багатур Остро?

– Не, нямам – изрече през зъби водачът на багатурите, като свиваше и разпускаше огромните си юмруци върху полирания плот. – Пуснахме вълка на свобода и сега трябва да очакваме да прескочи и в нашата кошара. Вълкът не мисли за хубави неща, а само глутницата му да е силна и никой друг вълк да не смее да му се изпречи – ядно заключи той.

– Остро, ти добре се справи с поредната задача, затова намини при конярите и им кажи да ти дадат един жребец и две кобили от моето стадо.

Младият войн грейна и Курт го побутна бащински по рамото.

– Е, стари друже, каква я мислехме, а каква стана тя? – обърна се кавканът към Курт, когато останаха сами в голямата зала.

– Аз ще се заема с цинския скопец. Ще го привлека с щедър подкуп и ще го накарам да изпълнява моите собствени поръчения. Те, всичките уроди, са алчни и себелюбиви.

– Това е бял кахър. Но кажи ми как ще се справим с този, който го изпраща?

Чакай, чакай недей скача. Аз не те обвинявам. Знам, че от години твоите хора ме информират за това, което става в двора на южните ни съседи.

– Аз пак ще кажа и ще потретя – все още главата на дракона е малка и
можем без много зор да я смачкаме. А то, какво, стоим със скръстени ръце и гледаме. И какво виждат очите ни – малките гущерчета, които до вчера се разбягваха само при тропота на конете ни, вече ги няма. От откъснатите им опашцици се роди драконче. А ние какво правим? Радваме му се като на новородено, наблюдаваме в захлас как му порастват крилца, как кожата му се втвърдява и покрива със защитни плочки, а на ципестите му пръстчета израстват закривени нокти. Удивляваме се на уголемяващите му се ноздри, а не си даваме сметка, че утре пламъкът от тях може да запали и нашата черга. Аз казах!

*Бяла пшеница – ориз.