В Иридже пристигнаха към полунощ. Дворните порти бяха затворени. Не им се искаше да чукат и будят махалата. Затова Милко се изправи на седлото, стъпи на оградата, скочи в двора, след това откачи мандалото на вратата и въведе в двора Бегльо с Ивана. После помогна на младата жена да слезе от коня.

– Почакай ме за малко, докато прибера коня! – прошушна в ухото на момичето, хвана я за ръката и я заведе в сянката на стряхата. Губи се малко в обора, и когато излезе тихо притвори вратата и се упъти на пръсти към нея. Хвана ръката и я поведе към къщата.

– Стой тук до вратата, да не стреснем мама! – прошушна в ухото и той и почука на вратата. Забави се да повтори чукането. Стори му се, че чува стъпки. Прилепи гръб до ръба, така че да прикрива момичето и зачака.

– Ти ли си, Милко? – обади се майка му.

– Аз съм, мале!

Вратата се отвори, той грабна ръката на майка си и я целуна.

– Тете тука ли е?

– Той спи. Къде се губи, синко?

– Мале аз не съм сам. – Милко леко се обърна и в дрезгавината на светлината, идваща отвътре се очерта стройна женска фигура.

– Кое е това момиче? – извика Петър, подавайки се зад жена си.

– Тя е моята годеница! – натърти Милко.

– Ох, Боже, пристануша! Петре, и това ли доживяхме? – обърна се тя към мъжа си. Но бързо се окопити избута мъжа си навътре и се обърна към момичето:

– Влазяйте, влазяйте, че то комшиите само това чакат да ни разнасят утре из цяло село!

Ивана повдигна глава погледна Милко, той и кимна и тя прекрачи прага. Милко побърза да затвори вратата зад гърба си и двамата с наведени глави застанаха пред старите.

– Тете, Ивана иска да ти целуне ръка!

Петър погледна момичето. Тя беше пребледняла и едва сдържаше сълзите си. Русите и коси премрежиха погледа на Петър и той подаде ръката си.

– Чия Ивана си, кои са баща ти, майка ти?

– На Кара Недялко Драганов от Айшаклий съм дъщеря – едва пророни Ивана, наведе се, целуна почитателно десницата му и отстъпи на мястото си. Петър нищо не и каза, изгледа Милко и не можа да издържи радостния му поглед.

– Магаре, затова бързаше да се върнеш от кариерата в Мармара!

Стойка помисли, че Петър ще се разсърди и ще се скара на Милко, затова го улови за ръкава и каза:

– То каквото имало да става, вече е станало. Сега да си лягаме, че скоро ще съмне, а утре ще му мислим.

– А сега сине целуни и ти ръка на баща си и върви да си лягаш!

Петър го хвана за ръката и го задържа.

– Няма да спиш! Тук ще се разговорим, както трябва. Аз баща ли съм, или лукова глава!

Милко се наведе и целуна ръката му. Изведнъж всичко се смълча. Обади се щурче, гласчето му звънна един два пъти и замлъкна. Стойка искаше да каже нещо, но се уплаши от мълчанието и прехапа устни. Едно от отвързаните кучета задращи на вратата. Петър отвори, нахока го и остана на прага. Стойка улови сина си за ръката и, без да му продума, го изтласка към стълбите на чардака. Милко преглътна, преглътна на сухо, обърна се към Ивана, кимна и и на пръсти изкачи стълбите.
Петровица се върна в стаята, доближи слисаната Ивана, хвана я за ръцете и рече:

– Ела булка, веке си наша, ще ти приготвя собата да си легнеш. Все така, държейки момичето тя се присегна към полицата взе кандилото и двете напуснаха одаята.

Когато се върна Петър все още стоеше на прага.

– Петре, няма ли да обиколиш добитъка? Бегльо сигурно е изпотен.

Той не и отвърна и тя разбра, че бурята е отминала и добави:

– Дядо, хладно е, гол си, ще настинеш. На стари години не ми се гледа болен човек!

Петър пак не и отговори. Тогава тя се присегна, дръпна го за ръката, той политна към нея и, за да даде вид, че нещо не му е наред, отиде и си легне в леглото. Стойка се прекръсти, затвори вратата, изгаси кандилото, и легна
до мъжа си. И двамата лежах по гръб и гледаха в тъмния потон. Стойка докосна ръката му и леко я погали. Той раздвижи пръстите си, но не ги отдръпна. Това я насърчи и тя го попита:

– Е, дядо, вече имаме снаха, ще разширочим ли къщата?

– Няма! – натърти Петър. Той иска да строи нова.

– Хубаво, но сега трябва да се сместят при нас, защото трябва да избързаме със сватбата. Имаме пристануша и не е хубаво да се бавим. Аз ще река утре да я пратим при Жела да седи там, че тук при нас не може. Какво ще кажат хората?

– То, хорските уста не можеш да запушиш, винаги ще говорят – и за добро, и за зло.

– Утре казвам да стегнеш каруцата и задно със зетьовете да отидите да се помирите със сватовете – продължи Стойка, сякаш не чула забележката му.

– Не, няма! – отсече стария Гюнгюрмез. Аз не съм крал момичето, че да му бера срамовете. Ще отидат Тодор, Георги и Жела. Тя е устата и ще им даде джуапа*, ако много, много се разприказват.
Стойка се престори, че не го е чула и затвори очи. Тъкмо бе задрямала, Петър изпъшка и промърмори:

– Бабо, дай ми да пия вода!

Тя се надигна, спусна бавно крака от леглото, донесе стомната, повдигна я и опря чучура до устата му.

– Бабо, поля ме! – тросна и се Петър.

– Ами като пиеш като малко дете?…

Петровица остави стомната до главата му и отново си легна. След малко Петър се обърна към нея и спокойно задиша в лицето и. Тя извърна глава, въздъхна, затвори очи, но сънят не идеше. Рой трепетни мисли се блъскаха в главата и – каква ли ще бъде снахата, ще гледа ли добре момчето и, какво ли си мисли сега Драгановица, дали и тя не спи, като нея. Знае ли тя къде е момичето и. Постепенно се унесе и засънува объркани сънища.
Сутринта още преди да изгрее слънцето каруцата бе готова. Когато първите му лъчи огряха широкия двор, погалиха лицето на Жела, която седеше отзад на диплика на каруцата. И дали от тяхната ласка или от вълнението, което бе обзело все още младеещата жена, но бузите и поруменяха и синьо-зелените и очи (като на баща и), заискриха с весели и закачливи искрици.

– Гьорге, взе ли си кривака, че то, може и бой да ядем – игриво подхвърли тя към мъжа на по-малката си сестра, който седеше отпред на капрата до мъжа и.

– То, агнето нали вече е у вас, а стопаните досега не са го потърсили, значи няма защо да се кахърим – не и остана длъжен мъжът.

Алестите атове вече нетърпеливо биеха крак, предяха с уши и придърпваха юздите в ръцете на Тодор, когато от къщата излязоха дядо Петър и баба Петровица.

– Жело, взехте ли бъклиците с виното и ракията?

– То май е време за блага ракия, тете! – отново закачливо подметна дъщеря му. Всичко сме взели. Хайде да тръгваме, че нямам търпение да се видя със сватята. Нали са първите хора на Айшаклий, да видим с какви салтанати* ще ни посрещнат?

– Тодоре карайте през бахчите за по-направо! Там и пътят е по-хубав. – разпореди отново старият Гюнгюрмез.

– Хайде, холан тръгвайте и Господ да е с вас! – изпрати ги с благословия Стойка.

Когато малко след обяд сватовниците се върнаха, Петровица ги чакаше на портата. Още по тракането на каруцата разбра, че нещо не е както трябва, а когато видя сърдитите им лица, сърцето и се преобърна.

– Какво стана Желе! Какво рекоха сватовете? – изпреди тя още не спрялата каруца.

– Рекоха мале, много думи рекоха, но не за добро! – ядно изрече дъщеря и и чевръсто скочи от каруцата.

– Да влезем в къщи, че да не ни слушат комшиите! – с прималяло от тревога сърце подкани Стойка и тръгна пред тях.

– Сядайте, починете си! – каза тя и затвори вратата.

– Няма да сядам мале! – тросна и се Жела. Тоз Кара Недялко наистина е черен. Засукал и едни черни мустаци, като кадели. Но не стига, че отвънка е черен, ами и от вътре.

– Не ни пуснаха даже и в двора си! – обади се мъжа и, който седеше на одъра до зетя си.

В това време в одаята влезе запъхтян Петър.

– Ха разгеле, разправяйте стана ли годежа? – изрече той, притваряйки вратата.

– Няма да има годеж, тате! – надигна се от одъра Георги. Сватовете не ни искат, тъкмо това каза и Тодор. Не ни отвориха дори и пътната порта, а ни оставиха на улицата за смях на цялото село.

– Гьорге, чакай аз да кажа! – Жела застана пред баща си цялата разтреперана от обида и възмущение. Когато спряхме пред портата им, малката вратичка се открехна и от нея се появи „сватанака ти” – Кара Недялко. Че като отвори една уста, че като занарежда, като първа селска клюкарка: „Вие ли сте бре поразници, вие ли ми зачернихте детето, хайдуци с хайдуци. Знам ви аз вас Гюнгюрмизята какви сте – белички, слънцето не видели, ами как ще видите бре, като си вършите работите по тъмно!?”… От тежките, като синджири думи, които редеше, чак се запени, тете. По едно време иззад гърба му се показа „сватята”: „Черната чума да ви тръшне, бял ден да не видите дано… ох, ох, изгориха ми чедото божке-е-е”… И занарежда като на умряло. Моя Тодор не се стърпя и извика:

– Чакайте бре хора, ние сме дошли тук за доброто на младите. На добромясто е дъщеря ви. Вижте ни нас двамата водим дъщерите на дядо Петър, лоши хора ли сме!?

– Няма чакай! Опозорихте честния ми дом, пръждосвайте се там откъдето сте дошли, че да не насъскам кучетата връз ви. Аз нямам веке дъщеря!

– Това тете бяха последните му думи, прибра жена си, хлопна портичката и не се появи повече. Ние се помаяхме, помаяхме, па обърнахме колата и ето ни тука при вази. Лошави хора са тете, сватба няма да има! – като рече и това Жела прибра ръцете си под новата престилка и зачака с наведена глава волята на баща си.

– Аз пък казвам, че сватба ще има! Стягайте се, до една неделя ще я вдигнем за чудо и приказ. Добрите хора, добре дошли, а останалите Бог да ги пази! – отсече дядо Петър.