Когато поотраснах и се разделих с пастирството вече имахме нов “добър цар”.

Всички интереси на хората биваха направлявани, вместо това да правят самите те, тяхното мислене биваше изградено благодарение на отказа им от собствената им сила (средствата за производство). Интелигентността и чувствата на целия народ бяха насочени към яслата, в която беше започнала да се появява определената от царя доза зоб; а за малцината, за които новият строй беше започнал да се изгражда оставаха забавленията и сладостите на комунистическия рай. Така повсеместно вулгарността измести свободата, духовността и зародилите се преди няколко години граждански добродетели.

Това нямаше нищо общо с прокламирания нов строй, а вътрешно присъщи свойства на еднолично управление, направлявано от партийна камарила получаваща инструкции отвън.

Пред детските ми очи се нижеха каруци натоварени със селскостопански инвентар, които стигаха до обширния двор на новоучредената (1947година) кооперация. Там довчерашните стопани се разделяха с коне, волове, крави, плугове, дикани*, мотики… До зачервените ми детски уши достигаха сърцераздирателни писъци на кълнящи новата управа стопанки. Извършваше се колективизацията на село. Под тази дълга чужда дума болшинството от хората разбраха насилствено отнемане на това, което поколения наред те и техните деди бяха събирали парче по парче земя, делили бяха от залъка си за да отгледат от малкото конче и теленце, помощници в тежкия труд на собствената им нива. А сега с лека ръка новите властници им го отнемаха. И често, често започна да бие църковната камбана. Някои по-лабилните стопани започнаха да слагат край на живота си.

Спомням си колко плетища трябваше да прескочим (милиционерите забраняваха достъпа до двора) заедно с двете ми другарчета по махала, за да се озовем накрая пред фигурата на дядо Лалчо. Той почти беше стъпил на земята, но тялото му стоеше някак си неестествено наклонено на една страна, сякаш искаше да протегне ръка към старата круша, но вместо ръка, късо въже придържаше шията му към чворестия клон. До обутите му в свински цървули крака мирно стоеше рязания му бозав калпак.

В ония години родното ми село негласно си смени името – наричаха го “бесилково”.

На нас нямаше какво да ни вземат – баща ми имаше само чифт здрави ръце, а майка ми мотика и сърп като наследство от баща си. Затова, когато станахме кооператори и ние, през летните ваканции баща ми започна да ме взема на работа със себе си. 

Там работните ми места бяха четири. Най-често започвах с духалото. Трябваше да задвижвам огромен, черен мях, който издишваше нагнетения от мен въздух в огнището, където баща ми поставяше различни железни предмети. Задачата ми се състоеше да поддържам постоянен приток на кислород към разжарените черни въглища, за да може обработвания метал да добие сламено-жълт, а понякога и ослепително бял цвят (при ковашка заварка). Това ставаше като движех дървената ръкохватка, висяща зад задната част на духалото, нагоре-надолу до безкрай. Обикновено бях седнал, но когато се налагаше ставах и прав.

Когато баща ми трябваше да намали дължината на шина (метален обръч около дървената част от колелото на каруца), защото през лятото, колелата се разсъхваха и шините се разхлопваха, той поставяше металния кръг в огнището, като го придържаше с метални клещи с дълги дръжки. След като се нажеше до бяло той го преместваше на наковалнята и аз с облекчение преустановявах дърпането на дървената ръкохватка, но се премествах до наковалнята. Татко с лекота, без да отлепя от гладката повърхност, хвърлящия рой искри метал го извърташе към мен и ми връчваше клещите. Трябваше като него да държа шината, така че той да огъне полуразтопения метал, да постави огънатите краища един върху друг и с равномерни удари с чука да закльопа и сплави пеобразния издатък.

Понякога се налагаше да се правят две и три такива заварки. И тогава беше още по-тежко, защото неукрепналите ми ръце допускаха шината да се завърти и горещите и места да докоснат голите ми ръце понякога под лактите, понякога около раменете. От допира се чуваше само едно “джъ..ъ…зз” и наситения до преди малко с мирис на въглища и разтопен метал въздух, се изпълваше със сладкия мирис на крехка, печена човешка плът. Това бяха първите ми срещи с Огъня. На мен се падна честта да усетя горещите целувки на каруците, които раздаваха последна обич преди пенсионирането си.

Друг път, когато на наковалнята легнеше лемеж или друг по-голям предмет, който се нуждаеше от изтъняване, баща ми придържайки го с клещите на
наковалнята, с малко чукче ми показваше, къде да нанасям удари с големия ковашки чук. В тънките ми ръчички той изглеждаше още по-голям и по-тежък, но аз се справях, защото на среща ми беше баща ми.

След като изтъняхме по този начин машинните лемежи (използваха ги за оране с трактори) идваше ред на заточването им на ръчното точило. То представляваше огромен твърд камък обработен във формата на диск, пробит в центъра и надянат на метална ос с две ръкохватки. Оста лежеше на два лагера, а кръглата периферия на камъка се миеше във вода в дървено корито. Аз се хващах за едната ръкохватка и започвах да въртя. Водата от коритото обливаше челната част на камъка, аз набирах обороти, а баща ми заставаше от едната страна на точилото, така че посоката на движение на камъка да е срещу него, поставяше лемежа върху кръглия камък и натискаше. Въпреки водата от лезвието на лемежа започваха да хвърчат искри. Но стоманата не се даваше лесно, баща ми я притискаше, тя квичеше с глас напомнящ коленето на прасе, а аз трябваше да въртя, да въртя. Понякога на другата ръчка се присъединяваше и чакащия лемежите си тракторист, и тогава ми олекваше.
В дните, когато имаше относително спокойствие, отивах на двора, където бяха складирани непотребните вече каруци. Докато с помощта на гаечни ключове, секач и чук свалях металните им части, си мислех за съдбата на живата тяга, която е движела тези вече осакатени колела с разсъхнали се главини* и стърчащи пърмаци*. Коне, волове и биволи бяха освободени от хомотите и боиндруците и отведени в последния си път до кланицата. Мястото им бе заето от камиони и трактори.

Така с дъх на разплавена стомана, с бащиния ковашки чук в ръце преминаваха летните ми дни. Наесен нарамвах торбичката с учебници, тетрадки, перодръжка и неразливаема бакелитова мастилница и тръгвах на училище. Учех се много добре, но отличник не станах. За много добър успех и примерно поведение, бях определен в групата, която най-напред приеха в пионерската организация. А майка ми ми подари книгата „Повест за моя син“(автор Елена Кошевая).
Веднага след тържеството отидох да се похваля на баба и дядо.

Когато прекрачих прага на собата в огнището гореше огън. Игриви пламъци облизваха с червени езици опушеното дъно на медника и сенките им играеха по ниския потон. Дядо седеше по турски на обичайното си място и когато хлопнах вратата вдигна очи, погледна ме, но нищо не каза и продължи да разбутва горящите цепеници. Още не направил и крачка и врата зад гъба ми хлопна. На прага застана баба и като ме видя плесна с ръце:

– Хришчо, баба, ти ли си? Как си се източил с тази бяла риза, а какво е туй червеното на врата ти, прилича на юларче*?

– Връзка, бабо, пионерска връзка – отговорих аз както пъчех гърди, така че и дядо да ме погледне отново.

– Харно, баба, харно! Ти седни до огъня, пък аз сега ще сложа софрата – не преставаше да ми се възхищава баба, но дядо все се правеше на зает. 

Придърпах трикракото столче и седнах до огъня. От това място обикновено им четях “Робинзон Крузо” или “Под игото”, а сега издокаран седях с изправен гръб в очакване на това какво ще каже най-после дядо. 

– Е, Ристо, кажи сега защо ви ги дават тези връзки, за добър успех или за нещо друго? – старецът засука белия си мустак и повдигна калпака си, така че от пламъците високото му чело стана бакърено.

– Дават ги на тези, които са приети в Димитровската пионерска организация и цвета им е червен, защото е напоен с кръвта на хилядите борци паднали в борбата против фашизма – на един дъх издекламирах аз.

– На борбата против кого? – дядо най накрая се обърна изцяло към мен. Те фашистите са на власт сега, а не преди, момчето ми – каза той и все така загледан в огъня продължи: 

– А ония вагабонти, шумкарите на Георги “Мастиката”, които сега колят и бесят, ще изядат всичко, защото имат само една голяма уста и нищо друго.

– Христо, говориш така, защото си бил новобранец на Георги Димитров в казармата – намеси се и баба. 

– Какво като съм бил новобранец? – аз си гледах службата и оръдието, а не като него по цял ден с бутилката. Той учеше новобранците не да се премерват правилно, а да пият, да пият и в казармата, и в шуменските бардаци през отпуските. Дядо ядно сбута главните и една искра от огнището полетя право към червената ми връзка, едва се отдръпнах да не прогори по-дългият и край.

– А какво знай бай ти Георги за кръвта, та той до вчера не беше в България – все още кой знае защо се сърдеше дядо.

– Кръв имаше едно време, момчето ми, кръв имаше край Одрин, Силистра, Дойран – дядо се позапря малко и баба използва момента да се намеси:

– Дядо, не плаши момчето, дете е още! – изрече кротко тя, слагайки софрата.

– Дете ли, щом са го научили да говори за кръв в училище, сигурно вече е пораснал, отговори сопнато дядо. Така поклащайки се ритмично напред назад той продължи да говори, сякаш на себе си. Думите се лееха в същия ритъм бавни, тежки като колелетата на крепостните оръдия в зимната кал под стените на “Айваз баба”.

Разказът му оживя пред жадните ми за бойни подвизи невинни очи, пред които пътят вече извиваше през широкото поле. Дългата колона напредваше бавно. Мръсно белите гърбове на воловете от впряговете се извиваха като дъги. Хълбоците им пулсираха, изпосталелите им гръбнаци димяха. Усетили кръв, ноздрите им се издуваха и дълбоко, тревожно, мучене излизаше от запенените им муцуни. Дълбок коловоз, чертаеше тежкият им път през нивя, прясно изорани от плуга на войната.

През очите на дядо гледах вляво, гледах вдясно, но бързо отвръщах погледа си. Ужас изпълваше детското ми сърце от това, което редяха думите. Цяла върволица от трупове лежаха в правилна редица. Те са настъпвали, вървели са плътно един до друг и отведнъж са намерили смъртта си. Трябва да е бил много широк и остър този лемеж, след който е останала тази дълга редица, тлъста леш. Внушението на разказа беше толкова силно, че и аз виждах ония страшни лица, обезобразени от ужас, лица с по няколко рани, със запечатани с кръв незрящи очи. В най-различни пози: едни паднали по гръб, но повдигнати донякъде, със свити юмруци, с една свирепост на лицата, като че да биха могли да станат, отново щяха да полетят напред. Други, подпрели глави на рамото на другарите си, сякаш тихо почиваха в тежкия сън на една друга умора. Трети, паднали по лице, с протегнати напред ръце, застинали в отчаянието на един неосъществен скок. Лежаха неподвижни, неми. 

– Хайде, софрата е сложена и яхнията ще изстине! – гласът на баба Станка, сякаш ме удари като буца одринска пръст по лицето и ме извади от вцепенението.

Седнах до софрата, но залъците присядаха в сухото ми гърло, стегнато още повече от кървавата Димитровска пионерска връзка.

А дядо не спираше.

– Ами Силистра! – продължи той. Радостта на артилеристите, че ще влязат в
напусната без бой твърдина, била помрачена от гледката, която видели в селата Сребърна и Калипетрово. Пред тях се открила ужасна картина на вандализъм и зверство. Селските улици и площади били застлани с трупове на изклани и обезобразени старци, жени и деца. Българското мирно и беззащитно население било станало жертва на жестокостта на бягащия в паника противник. Може би това е бил неговият отговор за загубата на елитната крепост Тутракан и оставената без бой Силистра.

– А ингилизите и гърчулята край Дойранското езеро, където бяхме на позиция? 

Никога повече на видях дядо си такъв. Когато спомена настъплението на англичаните, очите му заблестяха, белите му мустаци, щръкнаха. 

Едва успяла нашата пехота да излезе от укритията си, поддържана от батареята на дядо и трябвало веднага да започнат бой с бомби и нож с навлезлия в позицията им противник. Разиграла се кървава драма. В ожесточения ръкопашен бой нахлулите вериги били буквално унищожени. Хиляди трупове покрили бойното поле. Последвалите още няколко атаки, също отбити и удавени в кръв. Обезкръвени и изтощени, съглашенците се оттеглили с бягство на изходното си положение за настъпление. Овразите и доловете след тях били пълни с убити и ранени.

Това вече ми дойде много. В празния ми корем нещо започна да се надига. Станах и презглава блъснах вратата. Навън малко ми поолекна, но червената връзка като боюндрук тежеше на врата ми. Вече бях друг, знаех и неща, които другарчетата ми, а може би и учителката не знаеше. В детското ми съзнание, вождът от портрета на стената в класната стая, беше развенчан(бяхме вече в друга класна стая и там висеше портрета на Георги Димитров). Питах се къде ли е бил, когато по-младият от него с една година дядо Христо е бил под шрапнелния огън на оръдията на Айваз баба, защо не е бил редом с връстника си дядо Райко в калните зимни пътища пред Одрин? Защо като водач на цял един народ не е вървял в боя пред всички войници? Такъв би искало да го вижда наивното ми детско сърчице, а не крещящ пред чужди хора, защитавайки чужди интереси.

Малко преди обяд на другия ден тръгнахме с дядо да носим храна на чичо Петър. Той беше тракторист. С железен трактор, с железни колела и железен плуг с пет палешника* разораваше малките нивички на нововелезлите в кооперацията дребни собственици и тесните лехички се превръщаха в дълги и широки блокове след неговия плуг. 

Той ни чакаше на края на селото. Когато стигнахме ни качи на теглича, каза ни да се държим здраво за седалката и подкара “Булдога” (така казваха на трактора). Искаше да ни покаже поредната целина, която ще разорава. От друсането по пътя бялата бохчичка с храната в ръцете на дядо се покри с жълто-кафяви петна и мириса на картофена яхния надви миризмите на прах и машинно масло.

Когато спряхме до високия синор, чичо остави трактора да работи на място и слезе до нас.

Дядо остави ароматното вързопче на земята, отри ръцете си о избуялия пелин по синора и каза:

– Синко ще дойде време, когато ще търсите местата на междите, които сега така грижливо подравнявате! 

Чичо Петър само повдигна рамене, седна и отвори купичката с картофената яхния.

*Диканя – примитивно приспособление от сковани дъски с набити отдолу остри кремъци, което се използва за вършитба, теглено от волове или коне.

*Главина – част от колело на каруца, в която се закрепват спиците и през която минава
оста.

*Пърмак – дървена спица.

*Юларче – приспособление, справа от ремъци за водене, направляване на малко домашно животно (конче, теленце).

*Палешник – широко остро желязо на рало, което рови земята; ралник, лемеж.

P.S. Тук припомням едно стихотворение на Иван Вазов от 1916 г., което комунистите се бяха постарали да не учим като деца:

На руските воини

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо…
Как ръце сега да разгънем?

О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви лъкът поставях
във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя жалея!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам и за нея
кат нас да живейте и мрете!