Шестте вола кротко пасяха на широката поляна. През деня работеха здраво, теглеха железния плуг и разораваха новите ниви и сега, необезпокоявани от рояците мухи, поглъщаха с наслада сочната трева.

Нощта неусетно бе дошла. Лилавата и усмивка угасна над потъмнелия запад. Там оставаше да мъждука още слаб, бледен блясък. Полето, така пъстро и безкрайно, замлъкна и потъмня. Изгубиха се мъглявите далечни и хоризонтът се приближи и стесни в малък черен кръг. Но затова пък заживя и светна небето, което отведнъж сякаш се издигна по-високо и изглеждаше по-дълбоко, по-бездънно. Нощта беше тъмна, месецът го нямаше и хиляди и хиляди звезди, възползва ли се от това, трупаха се една до друга да погледат земята. Нищо не се чуваше вече. Замлъкнаха и последните чучулиги. Само щурците почнаха звучните си песни, скрити сред листата на дърветата. И на Михо, загледан в небето, се струваше, че в дълбоката тишина тия звуци идат от там, от ясното небе, от хилядите звезди… Но после тъмната нощ почна да го плаши. Воловете се губеха в мрака; отдалеч той ги виждаше като големи бели петна, от които идеха тежки изсумтявания, прилични на дълбоки въздишки. Една звезда падна, остави огнена диря и изчезна. Тогава една топла длан докосна дясното му рамо и го извади от унеса.

– Тете, ти ли си!? Как ме изплаши само! – подскочи Михо и грабна кривака, който лежеше до краката му.

– Не бой се момчето ми! Ще приседна малко при тебе да си почина на чист въздух. Я виж какво небе се отворило – дъно няма!

– Тете, къде отиват звездите като паднат? Ти видя ли преди малко, една сякаш се запали? – повдигна брадичка момчето и се сгуши до коляното на баща си.

– Никъде не отиват сине, само се местят от едно място на друго и са толкова мъдри, че знаят всичко за живота ни тук на земята, но пазят тайната му от нас хората. Милко свали юздечката на Бегльо, потупа го по шията и приседна до сина си.

– Та за звездите момчето ми, може много да се разказва. Когато бях като тебе и пасях конете, по цели нощи съм ги гледал. Те много знаят, могат да ти покажат пътя, ако се загубиш в гората. Могат и кога, кое време е станало да ти кажат. Никога не може да се обърка човек, додето на небето има звезди. Аз се научих да ги познавам всичките, имената им, приказките им… Видиш ли онази бяла пътека, дето води далеко нататък? – за нея ще ти разкажа една приказка: „През една люта зима, когато дебел сняг затрупал всичко, на един сиромах човек се свършила храната за воловете. Ден и нощ си биел главата той отгде да вземе малко слама да им даде, за да не умрат от глад…

В една студена нощ той взел един кош и отишъл у кръстника си, който имал много саплъци слама. Предпазливо напълнил коша със слама и тихичко си тръгнал… В тъмната нощ той не видял, че кошът бил пробит. Като вървял с коша на гърба си към дома, сламата падала сламка по сламка от продънения кош и образувала диря след него. Като дошъл у дома си, що да види?! – В коша не останала нито сламка.

Когато се съмнало, кръстникът отишъл да наскубе слама от саплъка, за да нахрани добитъка си, и видял, че през нощта някой е откраднал слама. Тръгнал по дирята от разпръснатата слама и стигнал до къщата на кумеца си. Извикал го и започнал да му се кара защо през нощта е откраднал слама от него, а не му е поискал. Кумецът започнал да се оправдава и да лъже, че не е ставал през нощта. Тогава кръстникът му го хванал за ръка, извел го на улицата и му показал дирята от разпръснатата слама. Засрамил се кумецът…

Тръгнал си кръстникът и рекъл:

– Нека тъй крадена слама се запали и никога да не гасне, за да се знае и помни, че от кръстник не трябва да се краде.

Запалила се сламата и оттогава до ден днешен гори на небето Кумовата слама.”

Михо слушаше вече жадно ококорил очи. Баща му го погали по главата и продължи:

– Виждаш ли онези три големи звезди наред една до друга? Това е Ралицата. По нея всякога може да се познае колко е часа. Ралица се казва – рало е. Ето най-напред са воловете, после ралото и най-подир орачът. Като нас, нали? А онази купчина звезди – те са Овчарят. Ето стадото му, пръснато на дъга – ситните звезди; ето по-нататък друга по-голяма звезда и до нея по-малка – Овчарят и кучето му. Виждаш ги, нали сине? Ето там има друга купчина такива звезди – те са Свинарят. Но

Овчарят върви всякога най-напред, пред Ралицата и пред Свинаря. Бог обича овчарите. Нали затова те първи са видели малкия Исус…

Милко замлъкна. Михо гледаше звездите, спомняйки си разказите на майка си в ония страшни нощи, когато бяха там далеко на север. Тя му разказваше за витлеемската нощ, за голямата ярка звезда, огряла над бедната пещера, и овчарите, радостни и учудено коленичили пред малкия Исус…

Баща му пак продължи:

– А онези големите звезди – седем са, – това е Колата. А тая звезда, най-хубавата, най-светлата… скоро ще се скрие вече….

Милко спря, нежно загледан в голямата звезда, която грееше като голям елмаз над хоризонта. Далечен топъл спомен от нощите там край воденицата, когато двамата с Ивана, също така се взираха в небето, опари сърцето му. Преглътна на сухо и продължи:

– Вечерницата е тя. Като най-хубавата мома в село, е лична между звездите. Най-хубава, най-работна: тя сутрин последна остава на небето, вечер първа се явява….

Далеч се зачуха хлопки, приближаваха овчари. Милко се вслуша, отърка с опакото на ръката си влажните си очи и се изправи.

– Е, хайде момчето ми, време е да ставаме и ние, че работа ни чака.

Дорде стигнем нивата, току виж и слънцето ни огряло.

– Тете, мама като умре, ще отиде ли на небето? Чух я да ти казва, че иска да умре, а чобанина, дядо Марин, казва че добрите хора отивали на небето. – повдигна тъжните, големи, сини очи Михо.

– Никъде няма да ходи майка ти! – тросна се изненадан от въпроса Милко.

А после усетил грубостта си, клекна пред момчето, отри с опакото на ръката си навлажнените му очи, хвана ръцете му и каза: Като свършим жътвата и овършеем житото, ще заведа майка ти на баяч в едно далечно село. На него нито една болест не му се опирала. Той ще излекува мама – тъй да знаеш. – Хайде, докарай воловете и да вървим!