Ивана отслабна съвършено. Лицето и увехна и доби жълт, болничав цвят. Очите и се обрамчиха с големи тъмнобакърени кръгове. Не се даваше на болестта и по цял ден бе на крак, но в движенията и имаше усилие. Хубавата и стройна снага гаснеше от немощ и когато ходеше, краката и се подкосяваха, тя се заваляше, като че току ще се сгромоляса да падне. Изгуби охота и не можеше да яде. Едвам преглъщаше два-три залъка и ставаше от софрата. От това и прекъсна кърмата и плачовете на гладният Петърчо бяха на път съвсем да довършат младата жена.

Един следобед на вратата се похлопа и докато Ивана се надигне да отвори в собата влезе баба Димка.

– Стой, стой булка, не ставай! – То късмет вие с детето, късмет сте имали, но за други… ох, мъка, Божке, мъка!… На драгинко Велко булката…, горките, кого по-напред да оплачеш. Да вземе Велко първата им рожба – момченце, като вашето – преди месец им бабувах. Та, взел го той да му се порадва, излязъл на двора, походили тук, помаяли се там, стигнали до кладенеца. И гаче ли дяволът го побутнал – надвесил се драгинко Велко, да се огледат двамцата в чистата вода, там долу. Но нали държал детето, натежали, прекатурили се през камъка и потънали…. И сега Добра е саминка и все плаче ли, плаче… Тя ще кърми детето, пък и ще ти помага вкъщи. Ей сегинка ще отида да я доведа.

– Чакай, чакай бабо Димке, как тъй ще ми водиш чужд човек в къщата? Нека първо да поговоря с Милко, че тогава.

– Тъй, тъй булка, но аз едно ще ти кажа: Стопанка и трябва на тази къща – виж се на какво си заприличала. Аз ти рекох, че ще страдаш много и нито билки, нито баяния не ще ти помогнат. Само от тия, които са над нас ще чакаш помощ. На къщната работа и трябва женска ръка. Кой ще носи вода, кой ще мете двора, кой ще посреща и изпраща добитъка, кой ще меси хляба, кой ще готви, пере и кърпи дрешките на малкия Михо? – Ох, аз ти ги наприказвах едни…, но по икиндия като се върне Милко, ще ви я доведа да я видите, пък то каквото решите – хлопна вратата баба Димка.

Сконфузена от тежките думи на бабата Ивана се изправи погледна в люлката където спеше Петърчо, обърна се към Михо, който я следеше с уплашени очи,
помилва го по главата и рече:

– Михо мале, наглеждай братчето си, ако се събуди залюлей го! – аз ще отида да донеса вода. Нарами кобилицата с белите бакъри и тръгна едва-едва към чешмата. По калната улица не се виждаха хора. Когато тръгна обратно краката не я слушаха, причерняваше и от време навреме и тя се опираше о плет на плет, за да не падне. Влезе в пещника, свали менците, отпусна се безсилно на пода, постоя така някое време, после се надигна и едва-едва пряко сили закачи единия бакър на бакърника.

Сърцето и заби лудо, тъмна пелена отново се спусна пред очите и, тя се олюля и протегнатите и пръсти се впиха в пречките. После бавно се свлече на купчинка, заскимтя болезнено и страшно,
като недобито куче. Безпомощна, смазана, заплака и занарежда с неизразима горчивина:

– Боже милостиви, боже милостиви, защо не ме прибереш!

Това глухо стенание изпълни с ужас мрачната тишина на къщата. Като че в нейните основи бе заровен жив човек. Изведнъж врата се хлопна с трясък:

– Ване, тука ли си? Навсякъде те търсих, Михо каза, че си отишла за вода.

Ходих чак до чешмата – никъде те няма!

Ивана се надигна задавена от сълзи, с покъсано сърце:

– Ох, лошо ми е, Миле, лошо ми е! Ще умра! Как ще я караме така, уж нищо не ме боли, пък нямам сила? Ей на, бакърите едвам донесох, а не мога да ги вдигна и да ги закача. Кой ще ми гледа децата, Миле? Ох, докъде я докарахме с това наше изселване. Клетвите на нашите ни стигнаха чак тука. Защо Миле, кому сторихме зло, че Бог ни наказва така?

Милко пристъпи, наведе се, хвана я за раменете изправи олекналата и снага и прислони главата и към гърдите си:

– Всичко ще се оправи, земята ще обърна, но ще намерим лек за болежката! Ще оздравееш и ще забравиш, че си страдала. Ти само недей да се отчайваш, не губи надежда. Хайде сега да отидем при децата.

Едва влязоха в собата и на врата се потропа. Милко не успя да направи и крачка, а врата се отвори и вътре влезе баба Димка.

– А, Милко, разгеле! – изрече прекрачвайки прага тя, но веднага се обърна и придържайки мандалото подвикна: – Влазяй, влазяй булка не се стеснявай!

В рамката на вратата се появи силуета на ниска, набита, едрогърдеста жена. Главата и бе пребрадена с черна забрадка, черни бяха и дрехите и. Тя направи нерешително две малки крачки и се спря със сведена глава и скръстени на престилката ръце.

– Стопанино, Милковице, ето ви я и Добра – рече свойствено баба Димка и, без да чака се отправи към провисената от тавана люлка. – Я, той ми се ококорил вече, сигурно е гладен. Надвеси се тя над люлката пое детето оттам и пред смаяните очи на Ивана се обърна прекоси разстоянието до новодошлата. – Хайде булка, какво чакаш, не видиш ли че е гладен и се готви да реве!

Все така мълчаливо, без да повдига поглед, Добра разкопча елека и горните копчета на роклята. После с премерено движение извади от пазухата лявата си гръд и се пресегна към бебето.

Още не опрял главица о топлата белота, Петърчо изви вратлето си и настървено захапа едрото, розовеещото зърно на разбухналата гръд.

– Виж го ти него, тракийчето, хич не се свени от добруджанското мляко! – плесна с ръце бабата и всички облекчено се засмяха.

Така осиротялата Добра заживя у Гюнгюрмезови и пое цялата къщна работа и отглеждането на малкия Петърчо.