Едва похлопал и дясното крило на портата на търговската къща се отвори широко и гостоприемно.

– Не ме ли очакваше, Зевар? – попита търговецът, усмихвайки се на учудената физиономия на управителя.

– Господарю? Вие, тук? След толкова години! – след няколко мига смаяно възкликна Зевар.

Ян Юн бутна крилото на вратата и влезе в широкия двор зад нея.

Заедно с Зевар те прекосиха огромните, отчайващо безлюдни дворове, където само няколко измършавели от глад плъха нахално се опитваха да открият някаква следа от хранителните припаси, които някога изпълваха складовете. Сградите, в които преди цяла армия от служители на Ян Юн издаваше фактури и броеше стоката, бяха празни. А някога тук имаше хранителни стоки – сухи и пресни плодове, бали от платно и вълна, топове разноцветна коприна, бронзови вази за домашна употреба, трупи от скъпо дърво, клинове и длебове, бронзови цилиндри, готови за леене, керамични кухненски съдове дори овце и кози, за които беше построен обор.

Покрусен от гледката на празните помещения, Ян Юн остана неподвижен някое време. Потискаше го пустотата на мястото, където бе прекарал своята щастлива и безгрижна младост.

– Зевар, нареди да приготвят банята! – тръсна глава той, за да се освободи от тягостното настроение.

– Веднага, господарю! – засуети се около него помощникът му. – Вие влезте вътре, а прислугата ще ви поднесе чай, докато се затопли банята.

Отпи от дъхавата напитка и се отпусна на възглавниците. Така можеше да изкара цяла вечност ако не бе възкиселият дъх на дрехите и лекото смъдене по кожата. Но всичко това горещата баня и новите дрехи щяха да изтрият като с магическа пръчка. Но нерадостните мисли оставаха. Той беше много изненадан от видяното тук. В сравнение с Цин, столицата на юечжите изглеждаше странно тясна на бившия Първи министър. Къщите бяха по-ниски с паянтови стени, а разнебитените дворци отразяваха царуващата посредственост, която беше само бледа сянка на цинската архитектура.

След толкова време и след един толкова славен път, какъвто бе изминал Ян Юн, сега местата на неговата младост му изглеждаха много по-дребни и незначителни.

Той бе напуснал Сянян почти незабелязано, бягайки от надвисналата опасност. Обратният път към дома му се стори безкрайно по-дълъг и отегчителен, отколкото когато напускаше родината си.

– Господарю, банята е готова – сепна го гласът на управителя.

Подредените в кръг около един триножник за отопление, бронзовите съдове искряха.

– Щастливи сме да ви посрещнем отново у дома, господарю! Радваме се, че Ще споделите трапезата ни – каза Зевар.

Той леко кимна и един прислужник сервира на търговеца пълнен шаран със свинско и джинджифил – царско ястие, което той особено харесваше.

– Не сте забравили вкусовете ми – обърна се Ян към двамата, които с лек поклон издадоха задоволството си от това, че господарят им е доволен от тяхното старание.

След като се нахраниха, слугите поднесоха зелен чай и тихомълком напуснаха стаята, търговецът се обърна към Зевар:

– Е, скъпи ми управителю, освен, че си останал без работа и без грижи, какво друго можеш да ми кажеш тук на спокойствие? Как е кан Сигрицис? Създават ли му проблеми хун-ну?

– То както ви казах и преди, за разказване няма много, но като запитахте за кан Сигрицис та се сетих – отвърна Зевар и нетърпеливо се размърда на мястото си.

– Е, какви ги върши нашият благодетелен кан? – Да не си е счупил крака по време на лов? – подсмихна се търговецът, като знаеше за страстта на Сигрицис към ловните подвизи.

– Не, не е това – отвърна Зевар. – Има нещо по важно. Тук в столицата е изпратен като заложник канартикин Богатур, синът на кан Дорбар – изстреля като в скоропоговорка той.

– Тъй, тъй, значи истина било – по-скоро на себе си отколкото на Зевар, промърмори търговеца.

Той си спомни последната си среща със своя приятел Министъра на тайните. Тогава той между другото му сподели, че имат информация от техен източник (един офицер от царство Сун), който сега бил на служба при цинската жена на кана на хун-ну. Той изпратил донесение, че подведен по ума на жена си канът щял да изпрати своя първи син като заложник при юечжите – племето, с което хун-ну имат постоянно неуредени сметки. Това не било добро за Цин, защото един съюз между северните съседи на империята винаги криел опасности. Но този знак на добросъседство бил само привиден, защото истинската цел на жената на кана била да отстрани първородния му син и да постави на престола на хуните своя невръстен син. Това щяло да стане като хун-ну извършат набег в пределите на юечижите. Този въоръжен конфликт (който винаги е добре дошъл за Цин) щял да принуди Сигрицис да убие канартикина и по този начин момчето на цинката ставало канартикин. „Но знаеш ли каква е истината за тази жена, която на всяка цена се стреми да постави начело на държавата на хун-ну своя син – бе попитал тогава приятелят му – тя не е никаква сестра на нашият император. Тя беше една от наложниците му, която аз вербувах за шпионка. Днес тя надхвърля моите очаквания. Тя не само добре си върши работата като своевременно ме уведомява за всички важни действия, които предприема мъжът и, но и в скоро време ще превърне този страшен тигър, от който все още треперим в послушно паленце в краката на Великият Император на Поднебесната.”

Клетия Министър на тайните, той като паяк бе оплел империята в паяжината си от шпиони и доносници, успял бе да стигне и до сърцето на империята на хун-ну, но по ирония на съдбата бе изгорен от огъня на творението си. Хилядите дъсчици съхранявани особено грижливо в специални секретни помещения с изписани по тях донесения, доноси, клевети и друга полезна информация го бяха погълнали в отмъстителния си огън. За много хора това бе спасение от безмилостната хватка на имперската власт, но за новата империя това щеше да бъде огромна загуба. Мислите му отново се върнаха към Министъра на тайните. Той носеше проста чиновническа твърда шапка със стърчащи встрани „уши”, която с нищо не намекваше за високия му ранг, и черни дрехи, падащи на широки гънки. Веждите му не бяха изписани старателно, а доста грубо нанесеното червило върху бузите също показваше невнимание към собствения му външен вид. Но него вече го нямаше. Но на новата империя щеше да бъде нужен човек като него. Империята ще трябва да купува отново коне за новата армия. Още ориз и солени зеленчуци, лен, лековити билки, сбруи за конете …

Търговецът се сепна, усети, че потънал в мислите си е забравил за присъствието на Зевар.

– Та, как разбра за момчето? Сигрицис ли ти се похвали? – побърза да излезе от неудобното положение той.

– Не, не господарю! – То само дойде тук.

– Как така само? – изненадано възкликна търговеца.

Зевар с големи подробности описа случката в онази дъждовна вечер.

– Трябва да намерим начин да се свържем с момчето – каза Ян Юн след като замислено изслуша управителя си. У него отново заговори „търговецът”. Удаваше му се възможност да се свърже директно с най-висшите етажи на хунската власт, а това обещаваше нов пазар за стоките му. Не можеше да разчита на прекъснатите си връзки със старата империя. Трябваше да мине време. А дотогава? Той отново се обърна към Зевар:

– Намери този вестовой или някой друг, който да те свърже с момчето, но внимателно и умната! Не трябва да създаваме впечатление, че толкова се интересуваме от заложника. Ако трябва накарай някой да караули около казармата и, когато момчето отново прескочи оградата, да го доведе направо тук. И побързай докато не е станало късно.

*

Стъпалата му едва докоснаха земята, когато от двете му страни изникнаха две черни сенки, хванаха го под мишниците, запушиха устата му с приятно миришещо парче плат и надянаха на главата му черна качулка. Стана толкова бързо, че той не успя дори да гъкне.

Когато свалиха качулката от главата му обстановката пред него му се видя удивително позната. Неочаквано врата се отвори и той се изправи. В стаята влезе мъж, а веднага го последва втори. В него Богатур разпозна човекът, който го спаси в онази дъждовна нощ. Той запази самообладание и не показа по никакъв начин, че вътрешно кипи и всеки момент е готов да потърси обяснение за начина, по който го докараха отново тук. Вгледа се внимателно в непознатия. Той явно беше от расата на сегашната жена на баща му. И въпреки ненавистта му към тези хора от погледа му не убягна, че тялото му е стегнато съразмерно и мускулесто, навярно от интензивна езда. Ранното оплешивяване го беше накарало да обръсне напълно главата си. Беше облечен грижливо и изискано.

– Ваше височество! – обърна се към него приятният цински мъж, като леко се поклони. – Простете на нас чужденците, които така неразумно постъпихме с вас. Но нямаше друг начин да се видим и да разговаряме с вас, без пазачите ви да разберат за това.

– Простено да ви е! – Зевар вече веднъж ми спаси живота, така че сега сме квит – чу се да отговаря Богатур. Той самият се изненада както от
самочувствието, с което се държеше пред тези непознати, така и от новите нотки в интонацията на гласа си. Нямаше и помен от детския фалцет, гласът му бе станал басов – мъжки. Дали това бе станало по време на „тъмния” път от стената на казармата дотук или след това обръщение по кански от страна на домакините му? Но това нямаше толкова голямо значение, важно бе сега да разбере какво искат от него тези добронамерени на пръв поглед чужди хора.

– Сигурно се питате, Ваше височество, за какво искаме да разговаряме?

– Да дължите ми обяснение! – твърдо настоя канартикинът.

– Вие сте в опасност! Макар и привидно юечжите да се отнасят добре с вас те всеки момент могат да ви убият.

– Това го знам по-добре от вас – троснато отвърна Богатур. – А вие кой сте?

И какво толкова сте се загрижили за мен. Доколкото виждам, вие сте от Цин или от някое от бившите и царства. Така че в мое лице би трябвало да виждате по-скоро враг, а не човек, на когото трябва да се помогне. Не е ли така?

Двамата мъже се спогледаха.

– Така е, но само на пръв поглед, Ваше височество. Правилно сте забелязали, че аз съм от вече бившата цинска империя. Но съм роден тук в Чжуно. Казвам Ян Юн и съм търговец. Аз снабдявах отначало царство Цин, а по късно и империята на император Цин Шъхун с първокачествени коне от юечжите и съседните племена. От благодарност императорът на Поднебесната ме направи министър и като такъв аз успях да завържа добри познанства с министри и висши чиновници от най-високо място в управление на империята. И сега на въпроса, който ми зададохте. Вие, Ваше височество, трябва да научите истинската причина за вашето заложничество тук, при юечжите. Може да я научите единствено от мен, защото този, който ми я разкри вече е покойник. А и да беше жив той не би я споделил с вас, защото беше Министър на тайните в бившата империя Цин.

– И какво ще иска в замяна уважаемия търговец Ян Юн? – попита заложникът.

Ян Юн преглътна, като едва скри учудването си от хладнокръвието на момчето, но се овладя и продължи.

– Вие, Ваше височество сте тук не по волята на баща си, а по волята на мащехата си – каза той, като изчака за миг реакцията на момчето.

– Продължавай, търговецо! Какво още знаеш?

От тона на момчето опитния в пазарлъците Ян Юн усети, че това, което каза не е ново за него, но настойчивостта му подсказваше, че очаква да чуе нещо, за което му трябва потвърждение и от друг, затова без да се бави повече продължи с колкото се може по-мек тон:

– Навярно знаеш, че при въоръжен конфликт между хунската империя и юечжите ти ще пострадаш най-напред.

– Да известно ми е това – твърдо заяви младият канартикин.

– Добре, вярвам ти. Но такъв конфликт може да възникне инцидентно и тогава ти ще си невинна жертва, а може и да е умишлено предизвикан.

При последните думи на търговеца Богатур нервно потръпна, но успя да се
овладее. А Ян Юн продължи: Изпращането ти тук има много по-зловеща цел. Мащехата ти е решила напълно да те отстрани от престола. Не се знае кога, но бъди сигурен, че тя ще направи всичко, за да убеди баща ти да нападне макар и привидно юечжите. И още нещо, нейният довереник Лю Сюн е информаторът на бившият цински Министър на тайните. – Това е накратко всичко, което трябва да знаете, Ваше височество. – завърши търговецът и погледна изпитателно момчето.

– Може и да е така – отвърна Богатур, като едва прикриваше негодуванието си.

Но за опитният търговец не бе трудно да усети бурята от чувства, която бе обзела канартикина. Затова той се опита да отвлече вниманието му като поведе разговора в друга посока.

– Всичко на този свят има цена и аз ще съм безкрайно щастлив ако срещу тази моя услуга в бъдеще мога да снабдявам двора на кан Дорбар с коприна и други стоки, каквито пожелаете. Мога ли да се надявам на съдействието Ви Ваше височество?

– Оттук не мога да направя нищо за вас, търговецо! – каза Богатур и се изправи.

– Не бързайте да си ходите, Ваше Височество! – спря го Ян Юн. – Въпреки че нарушихме правилата на гостоприемство, ние няма да ви пуснем да си отидете гладен. – Зевар, я виж дали в кухнята са подготвили нещо за нашият гост!

Двамата не останаха дълго сами. Вратата зад, която се скри Зевар се отвори и в стаята влезе девойка с поднос в ръце. На него имаше две димящи купи пълни с варено на пара просо и кюфтета.

Освен това до тях имаше две купички със предварително запарен зелен чай.

Момичето се поклони и застина в очакване със сведена глава.

– Ето и вечерята пристигна. Разполагайте се и да ви е сладко. – каза търговеца и дискретно напусна стаята.

Когато подаде купичката на Богатур, ръката на момичето докосна ръката му. Тя седеше пред него, съвсем близо до лицето му. Той забеляза изящната бенка на челото и, тя беше гладка като съвършено полиран нефрит.

В тази поза непознатото момиче му се стори изненадващо близка, той можеше да усети свежестта на дъха и.

– Ти ли приготви всичко това? Тези кюфтета ухаят много вкусно – прошепна гостенинът между две глътки чай.

– Това е един от специалитетите ми. Приготвих го специално за теб. Майка ми ме научи по този начин да варя на пара просото.

Погледът на девойката излъчваше онази невероятна нежност, която на моменти му напомняше за Тамира.

– Майка ти не е ли тук?

– Мама почина от треска преди пет години – каза тя и сведе поглед.

– Извинявай! Не беше нарочно …

– Няма за какво да се извиняваш. Всичко е наред.

Двамата се умълчаха. Богатур си спомни своята майка. Къде ли е сега? Дали са пораснали сестрите му? Усети как от тревогата при отвличането и вълнението от разказа на търговеца, го обзема леко замайване. Беше изтощен.

За първи път му се случваше да се чувства така. Не разбра кога и как тя се бе оказала до него на пейката. Усещаше я съвсем близка, сякаш се познаваха от векове и вече се бяха срещали. А дори не знаеше името и. Не смееше да я попита, за да не развали очарованието от допрените им рамене. Не смееше да помръдне. Предпочиташе да мълчи, зашеметен от тази толкова ненадейна среща. Не искаше да нарушава магията, която ставаше в него. Не помнеше откога не се бе докосвал до толкова нежност и доброта.

Беше невероятно.

Тази благородна и чиста девойка, поднесла му купа просо, извика в съзнанието му образите на майка му, на сестрите му, на Тамира и на още нещо…

Той се облегна удобно на стената. Беше започнал да се унася в приятна дрямка, когато усети допир, от който целият потръпна.

Тя бе хванала ръката му и я бе поднесла към гърдите си.

Под дланта си той можеше да почувства формата на нейните гърди. Топлината им проникваше през блузата и от сурова коприна.

Той излезе от унеса си и отвори очи.

Тя бе коленичила на пейката до него, а лицето и почти докосваше неговото. Сега той можеше да забележи в ирисите и миниатюрни златисти точици, подобни на малки звездички, които придаваха на черните и очи неповторим блясък.

Когато долепи устни до нейните, тя ги отвори без никакво колебание, с невинността – той бе убеден в това – на първата получена и дарена целувка.

Нейното пъргаво и меко езиче имаше вкус на парченце мандарина.

*

Коравото казармено легло го накара да се обърне на другата страна. Той се завъртя и за кой ли път се отпусна, но сънят така и не идваше. Мисълта, че около баща му спокойно се разхожда шпионин от Цин, яде от месото му, пие от виното му и продължава да снабдява с важни сведения господарите си, му се струваше непоносима. При тези трудни обстоятелства, когато всичко изглеждаше загубено, възмущението, което изпитваше към цинската жена на баща си, му подейства като ефикасен стимул. Но истина ли беше всичко, което узна или Ян Юн само се домогваше до привилегията да бъде Първи търговец на кан Дорбар? Но това не бе чак толкова важно. От тази вечер тях ги свързваше една страшна тайна, която той не можеше да сподели с никого…

Осъзнаваше, че това изпитание ще го направи по-зрял и ще закали сърцето му. Но нали всеки на свой ред е попадал в подобна ситуация и се е оказвал заложник на нещо видяно или чуто, което не е можел да сподели, защото разкриването му би го изложило на опасност?

Само децата не мислеха така.

Богатур осъзнаваше, че окончателно напуска затворения и сигурен свят на детството, за да навлезе в отворения опасен свят на възрастните. Тайната, която Ян Юн му повери, го накара да проумее, че зад невинната привидност могат да се крият страшни факти. Ето в съзнанието му изплува един член от Закона на Дуло, който колобър Синион ги караше да наизустяват: „Синовете на кана от наложниците не принадлежат на императорския род, а принадлежат на рода на своята майка.” Нима баща му бе забравил това? … и кой можеше да го спре да не погази Закона?

Постепенно умората от последните събития надделя над тревожните въпроси без отговори и момчето нагази в трескавата мъглявина на просъницата. Присъни му се, че го гони група юечжи начело със сина на кан Сигрицис — Дако. Преследвачите крещяха и кой знае защо не използваха лъковете си, а хвърляха по него брадвите си. Те прелитаха ту над главата му, ту отляво, ту отдясно, някои достигаха до задницата на коня му, но нито една не го улучи. Богатур се страхуваше, че когато брадвите им свършат, те ще прибегнат до лъковете и тогава краят му бе неизбежен. Но това не се случи, защото конят му изведнъж се закова на място и той полетя през главата му. Когато се опомни видя, че се намира на дъното на дълбока яма с гладки хлъзгави стени. Краката му бяха потънали до глезените в мазна черна кал. Тъкмо реши да пробва да се изкачи нагоре, когато там се появи ухилената физиономия на Дако:

– Падна ли ми най-после в ръчичките канартикинче? – изкиска се той, наобиколен от другарите си. – Утре ще ти видим сметката!

Тогава ярко сияние скри главите на надничащите в ямата юечжи спусна се надолу и го обгърна с топлина и спокойствие.

– Бате, аз съм тук. Аз съм Дуло! Не ме ли виждаш? – чу той ясен, макар и тих глас. Светлината, която го обгръщаше постепенно се изтегли от него сгъсти се пред отсрещната стена на ямата и се превърна в меко сияеща фигура на човек.

– Ей ме на, тук съм пред теб. Сега виждаш ли ме?

Главата на силуета се раздвижи и той ясно различи познатите черти на малкото странно момче на кавкан Булгар. Направи крачка и протегна ръце да го прегърне, но те опряха влажната пръст на стената, без да докоснат нищо по пътя си. Само познатата топлина и някаква настойчива увереност, че момчето е до него.

– Тук съм ваша светлост. Не се притеснявай, че не можеш да ме пипнеш. Аз съм до теб и винаги ще бъда с теб, когато се нуждаеш от помощ. Можеш да говориш с мен. Аз ще отговоря на всичките ти въпроси. Ето усещам, че ще ме питаш как да излезеш оттук? Не се притеснявай това засега е само сън, илюзия. Изпитанията за теб тепърва предстоят. Но повтарям ти имай вяра в мен. Колкото до това истина ли ти каза търговеца – Да. Колкото и да е неприятно това е самата истина. Можеш да му вярваш във всичко, но в бъдеще трябва да го контролираш и той ще се подчини на волята ти.

– А кога ще се махна оттук!? – изкрещя Богатур и се събуди, облян в
студена пот.