Като много други села, и Малък Базаурт беше се подслонило на завет в един дол. Селото беше събрано повечето на източния му бряг, отдето, обърнато на юг, припичаше къщите си на слънце. Долу в дола една върволица от върби отбелязваше как лъкатуши рекичката, която идеше откъм Среден Базаурт. На другия, по-полегатия бряг, от чийто северен бряг започваше гората, имаше само няколко къщи.

Додоха до къщата на Павле, тя беше въз баира. Минаха първом край овчите саи – отпред имаше широк ъгъл, с тъмнокафява пръст, чисто преметен – още личаха резките от дървената метла. Личеше си, че много овце имаше Павле, земята беше утъпкана, по прътите на плета висяха фандъчета вълна, камъните, които се подаваха от земята, бяха изцапани с мас от серива вълна.

Отвред, като че идеше дъх на мляко. Самата къща беше горе, на стръмното и лицевата и страна беше двойно по-висока. Павле изхока кучетата, които млъкнаха, но още гледаха Милко с гневни очи и присвити уши. Пред самата къща имаше равно дворче, изкопано в жълтия ронлив камък. И едно дърво с набити по него пръчки за закачалки, като дъб с окастрени клони, стърчеше пред самата къща. По пречките бяха закачени черни и калайдисани котли, кожи, прострени да съхнат, черва със сирище*. Една цедилка също беше окачена там и от нея капеше суроватка.

Не седнаха вън на чардака, защото клонеше да вали, а влязоха вътре. Доста широка стая, постлана с шарени черги, с възглавници, с одър. Милко седна до прозореца и пак погледна навън – искаше да доогледа широкия тукашен двор. И други по-малки сгради имаше наоколо. Хамбарите от посивели дебели талпи не бяха иззидани върху основи в земята, а бяха сложени на четири големи камъка, по един на всеки ъгъл. Имаше и плетени кошове за мамули. В една ниска сграда с голяма стряха се виждаха две пещи. Едната гореше, мятаха се вътре червени пламъци и от време на време лизваха навън. Две млади жени шетаха наоколо.

Отгоре, откъм баира, се зададе стопанката, стрина Павлевица. Права жена, с гърди като дъска, с набраздено от бръчки лице, строга и властна. Тя продума нещо и едва-едва посочи с ръка – на тая страна се спусна едната от снахите, посочи с другата – нататък се спусна другата снаха. Тя се позавъртя и се огледа, веднъж на едната страна, после на другата, и влезе в къщи. Милко чу стъпките и като удари по измазания с глина под.

– Добър ви ден! – поздрави тя със сух, мъжки глас и, като направи крачка встрани застана права свила ръце под престилката си.

– Булка, това е Милко, много съм ви говорил вкъщи за него. Дошъл е да си похортуваме по нашенски си работи, но разгеле си тука да му кажеш кого да търси за бабуване, защото ката ден чакат второ дете.

Старата повдигна глава. В заобиколените и с бръчки очи неочаквано се появиха весели искрици, а безкръвните стиснати устни се оживиха.

– А бре момче, тя, бабата ви е комшийка бре.

– За баба Димка ли думаш жено? – намеси се и стопанинът.

– За нея ами, за коя друга.

– То и аз тъй му рекох, но все пак реших да питаме тебе – ти по ги знаеш тези работи.

– Бай си Павле ти го остави – добави старата. – Дай му на него овце и кози. От мене едно да знаеш: „Къща без деца огън да я гори”.

– Кано, остави чиляка, те имат вече едно момче – размърда се мъжа и и свали калпака от главата си.

– Не зная как е било по вашия край – продължи стопанката, сякаш не чула мъжа си – но за да се роди здраво детето трудната жена не трябва да рита куче или котка, да прескача ръжен, да яде върнат след нивата хляб от мъжа си. Не трябва да ходи по разлята вода или боклук, а да ги заобиколи. Не трябва да краде или яде скришом, защото откраднатото или изяденото скришом излиза като белег на детето. Когато за първи път усети как детето помръдва в нея тя трябва да замеси питка от бяло брашно, да я начупи на парчета, да сложи мед и да я раздаде на близки и роднини. И от тогава всяка сряда и всеки петък до раждането да раздава по нещо на бедни и нуждаещи се хора. От стари жени
знам, че ако майката със слънцето се е гледала или с полумесеца говорила детето ще бъде хубавко и лично.

Милко слушаше и леко назидателния тон на старата жена го връщаше назад по пътищата на Буджака, Влашко и Добруджа, когато дни и нощи Ивана се друсаше в препълнената каруца.

– Бе ти какво я мислиш нея, старата – каза Павле. Тя и на царя джувап дава.

На лицето му, в погледа му, имаше някакво стеснение. С шеги, които подхвърляше от време на време, той се мъчеше да прикрие, че все пак, в края на краищата, жена му е, която решава важните работи в къщи.

– Синовете до час, до два ще докарат сюриите – каза старата. – А дотогаз да хапнем.

– Ха-де, ха-де! Че огладнихме госта – каза Павле. – Та стар ли си, не те бива за нищо, а? Сухото дърво, дето ще рече, огън да го гори. Хайде, хайде, слагайте!

– Чорбаджи, надигна глас най-после Милко, когато стопанката хлопна вратата – да си додем на приказката. – Мене тази нива, която ми отстъпихте не ми стига. Има ли земя, която мога да купя?

– Виждам, че пари имаш. Така говорят и хората в кръчмата, но нейсе. Хорските уста не можеш запуши. Та ако имаш някоя и друга пара, кътай ги, а земя тук бол. Почвай да корениш гората и колкото изореш твоя е.
През това време булките внесоха софрата. Най-напред в голяма синия, колкото едно колело, донесоха току-що извадена от пещта, зачервена кавърма: точено от два-три листа, поляно с много каймак, събиран от прясно мляко. Наслагаха след туй гозби. Булките все излизаха и влизаха. Към края на яденето в голяма пръстена паница донесоха кисело мляко. Стопанинът подкани Милко:

– Хапни си от млякото. То е сладко, има още коластра*.

Старата почти не говореше вече. Тя имаше вид, че обмисля нещо. Но пак следеше какво липсва на софрата и, кое само с очи, кое с по една дума караше снахите да търчат, да шетат.

Към края на обеда чак снахите можаха да седнат на софрата и тогаз Милко ги видя по-добре. Едната, по-голямата, беше черна, с бели петна по лицето като от лишеи. Но веждите и бяха тънки, извити. Тя беше хубавица, пълна, но жива и весела.

Другата, руса, със сини очи и ниско чело беше съвсем млада – омъжена тая зима.

Присъствието на младите жени на софрата подсети Милко, че много се заседява на чуждо място без работа.

– То, аз вече трябва да тръгвам. Сполай ви за гощавката! – надигна се той.

– Мини по-напред да видиш баба Димка – подсети го отново баба Кана.

Като чуха името на бабата, снахите се сбутаха и зашушукаха нещо, но след погледа на свекърва си бързо се разделиха и се хванаха за работа.

– Милко, почакай да те изпратя, че да напъдя кучетата – надяна калпака си Павле.

Излязъл от широкия двор Милко забърза надолу из пътя, но реши да не навестява баба Димка. Нещо го караше да бърза към къщи, като че ли бе отсъствал с дни.

Когато наближи вратника причу му се, че някъде откъм къщата се надигна писък като синкав дим, и сърцето му заби по-бързо от нетърпение. Имаше вече един син, но винаги е искал да са повече. Тук, на новото място той се нуждаеше от толкова наследници, колкото можеше да побере къщата, а защо не и новата?… Прошепна молитва за второ момче, братче на първото и прекрачи прага.
Ивана бе зачервена от топлината на печката, а очите и ярко блестяха в златната светлина на газената лампа. Прекрасното и силно лице блестеше от пот. Челото и бе изцапано с кръв на мястото, където се бе избърсала с опакото на ръката си. Баба Димка се суетеше над дървено корито и от усмивката на Ивана беше ясно, че му е родила втори син.

– Дай ми го – пресегна се Милко и пристъпи напред.

Бабата отстъпи назад и сбръчканото и лице се изкриви в неодобрение.

– Ще го смажеш в ръчищата си. Остави го да се насуче от майка си. Ще го държиш после като заякне.

Милко проточи врат към новороденото момченце, но старата жена го обърна надолу и избърса с мокра кърпа мъничките му крачета. Той се надвеси над тях, детето като че ли го видя и изрева с пълно гърло.

– Позна ме – каза изпълнен с гордост Милко.

– Още е много малък – изсумтя бабата.

Милко не отговори. Усмихна се към почервенялото бебе, после най-ненадейно поведението му се промени. Ръката му се стрелна напред и сграбчи китката на бабата.

– Какво е това в ръката му? – приглушено попита той.

Бабата тъкмо се канеше да избърше пръстчетата на детето, но под настоятелния поглед на бащата нежно разтвори мъничката длан и разкри тъмен кървав съсирек. Ивана се надигна да види коя част от новороденото е привлякла вниманието на Милко. Видя тъмната топчица и глухо изстена.

– Държи кръв от утробата ми – прошепна тя. Как е успял да го стори!?

Милко рязко пое дъх. Щеше му се да не се беше обаждал. Истинско безрасъдство бе да вещае зла съдба за момчето. Замълча умислено. Бабата продължи нервно с повиването и чистенето, а топчето потрепваше върху постелката. Милко се пресегна и взе топчицата.

– Родил се е със силна дясна ръка, Иванке. Така трябва. Трябват ни силни ръце, тук в равна Добруджа, рече старицата докато подаваше бебето на изтощената майка. То яростно засмука зърното в мига, в който го намери. Майка му трепна и прехапа устни.

Все така разтревожен, Милко се обърна към бабата:

– Какво ще кажеш, ти бабо Димке – това на добро ли е?

Старицата сведе глава. Бръкна в торбичката под престилката си и извади овчи ашици. Според това как щяха да се паднат, можеха да се нарекат овца, крава, кон или бик. С тях се играеха хиляди игри. Старите хора знаеха, че ако бъдат хвърлени в подходящия момент и на точното място, ашиците разкриват и други неща. Бабата понечи да ги хвърли, но Милко внезапно я хвана за китката и тя трепна.

– Той е моя кръв. Дай на мен – каза той и взе четирите ашика. Тя се подчини, стресната от суровото му изражение.

Милко хвърли костите и старицата прехапа устни.

– Ще бъде хубав и здрав момък. Но ще вземе силата на майка си. Тя ще бъде нефела още от раждането и болестта и ще продължи дълго време. Много са изстрадали двамата с майка си горкинките, много са ходили нагоре, надолу. Затова като е излязъл на бял свят първото, което е сторил е да се хване за нещо си… Ама виж го колко е бял и светъл, сякаш блещи. Да знаеш много добрини ще стори на много хора далеко от тука. Виж кокалчето – вода много вода ще потече изпод ръцете му…

Милко сякаш не чуваше шпнещия и глас. Той гледаше мъничкото дете, което дърпаше меката гръд на майка си. Отрочето бе едро и силно – истински Гюнгюрмез. Ивана погледна към него и кимна. Гордостта му бе заглушила тревогите и.

– Как ще се казва? – обърна се бабата към Ивана.

– Името му ще е Петър като на дядо му – отвърна Милко без капкаколебание. – Той ще продължи рода на Яснооките.