Без тях щяхме да бъдем само опънати мускули, настръхнали сетива и оголени зъби. 

Въпреки пестеливата кадрова политика на командването на ВМФ, благодарение на статуса на част с висок приоритет, която капитан първи ранг Василев бе отвоювал за „Тихина“, преплувахме дълбоките води, заобиколихме рифовете на армейската структура и бюрокрация и достигнахме сигурното място за пускане на котва.

За разлика от други поделения с по-голям личен състав, на нас ни бе отпуснат щат за военен лекар, макар и с няколко месеца закъснение.

Още със стъпването си на „наша земя“ старши лейтенант Попов (първият лекар) влезе в крачка с ежемесечните ни, общи за цялото поделение 40 километрови походи с въоръжение и снаряжение, а след това и на 100 километровите. По свое желание ни последва под водата и във въздуха. Той се гордееше, че е написал единствения си смъртен акт в поделението за едно прасе, което в опит да избяга от нас, преплува канала (през зимата), получи бронхопневмония и се спомина скоропостижно.

Когато по-късно нещата организационно се промениха, капитан Желев и старши- лейтенант Герганов намираха начин да дойдат при нас, независимо къде бяхме – дали под „Петкова махала“ в Стара планина или на връх „Тумбата“ в Странджа, за да закърпят кървящите ни крайници и глави. 

Старши лейтенант Минчев не само извървя пътя по стъпките на предшественика си Попов, но и беше един от състезателите на представителния ни отбор по карате. Той можеше с еднакво умение да „строши костите на противника“, а след това така да ги събере и подреди, че само след месец нищо да не личи по телесата на този, който дръзне да се изправи срещу нас.

Незабравима ще остане за старши-лейтенант Желев онази ранна пролет, когато като участник в „тиловия отряд“ на старши-лейтенант Жезанов, опита вкуса на голите охлюви „дълбоко в тила на противника“. Района за действие на този отряд, си остана „тера инкогнита“ за народните милиционери в едно тридневно военно учение. Той бе съставен предимно от хора от нашия тил, като се започне с няколкото матроси – шофьори на автомобили; готвача, старшина Пеев; снабдителя, старшина Гачев; началника на секретна секция, мичман Колев; старшината на отряда, мичман Александров и се стигне до лекаря на поделението. Всички те с чест отстояваха името на „Тихина“, независимо къде се намираха.

Альоша Исаев дойде в под.20900* през есента на 1976 година направо от ученическата скамейка, като отличник на ССВМУ* „Антон Иванов“ със специалност – радиотелеграфист. 

В службата беше посрещнат от мичман Димитър Димитров, който бе издигнал специалната радиовръзка в поделението на високо професионално ниво. За

*Под.20900 – старият номер на под.22580

*ССВМУ – средно старшинско военноморско училищесъжаление съвместната им работа беше съвсем кратка. Изпълнил воинския си дълг, мичман Димитров предаде щафетата на младия си колега и заслужено премина в резерва.

Останал сам Альоша трябваше да усвоява сложната апаратура на приемо-предавателния център, радостанциите на крайните кореспонденти, тайните на специалната радиовръзка и не на последно място – педагогическите умения при работа с радистите от разузнавателните групи. Заредиха се дни и месеци на усилена работа и упорит труд. Помагаха му вроденото трудолюбие, пословичното старание и отличната теоретична подготовка. В трудни моменти разчиташе на помощта на Началник свръзки – старши-лейтенант Трошев

Учебните занятия, които провеждаше в клас за усвояване на работата с морзовия ключ и приемане на слух, прерастваха в практически занимания по усвояване на радиостанциите, а след това работа на местността. Следваха отговорни тактически учения и съвместни тренировки с колегите от сродните поделения на КСВ, където в сложни условия се проверяваше наученото, а знанията и уменията се превръщаха в трайни навици. Бавно и полека, съчетавайки теория с практика, сдавайки изпит след изпит, той израстваше професионално. Безотказността на апаратурата, за която лично се грижеше и контролираше, даваше увереност на командването на поделението, че получената информация от разузнавателните групи ще стигне своевременно и с необходимото качество до приемния център.

Достигнал като военен радист званието „Майстор“, Альоша Исаев спечели уважението на колегите и началниците си. Неговият „почерк“ при работа на морзовия ключ помнеха всички крайни кореспонденти. Те знаеха, че когато е на смяна, радиограмите им ще бъдат приети. Често се е случвало, когато почива след изнурителна 24 часова смяна, помощникът му да го буди, за да „извади от поредната черна дупка“ някой закъсал краен кореспондент. Той неведнъж сам на тренировки се беше поставял в ролята на такъв и знаеше, че на стотици километри, радистът е поставен в крайно неблагоприятни условия: понякога акумулаторите са на предела на възможностите си; друг път радистът е принуден от обстоятелствата да работи в „радиосянка“; или под брулещия снежен вятър пръстите просто не слушат; а под острия писък на куршумите китката дава точица в повече. По неписаното правило на доставчиците сигналите на нашите радиостанции бяха слаби и лесно се размиваха в океана на нощния ефир.

Имаше и часове, когато високият му професионализъм достигаше висше майсторство при отсяването на хаоса от звуци, атмосферни влияния, субективни фактори и техническо несъвършенство и зрънцето на особено ценната информация заблестяваше на работната бланка.

Общителен по природа, той ставаше твърд и неотстъпчив, враг на компромисите при изпълнение на реда за работа и спазване на военната радиодисциплина.
Приел духа на „Тихина“ като свой символ-верую, той усвои част от характерната за разузнавача подготовка, като при стрелбата с боен пистолет нямаше равен във Военноморския флот на НРБ.

Йордан Димов Георгиев постъпи на служба в под.22580 като командир на транспортно-домакински взвод през 1985 година. Дотогава беше работил в Централния авторемонтен сервиз във град Варна.

Наред с поостарялата съветска транспортна материална част още в движение му се наложи да пусне в експлоатация новия автомобил за приемо-предавателния център, както и подвижната компресорна станция.

Леко им бе на колегите му от другите поделения на ВМФ – за всяка повреда на автомобил те прибягваха до услугите на авторемонтния батальон. Но как да стигнеш до него, когато се намираш в сърцето на Странджа, затрупан с двуметрови преспи сняг?

И сега нощем в кошмарни сънища Данчо сънува зимата на 1994 година, когато като за капак на природните несгоди, аварираха и два автомобила. Трябваше дълги часове в дълбокия сняг и студ да лежи под машините, да прослушва бездиханните мотори, докато им вдъхне живот, а после метър по метър да разчиства снега заедно с момчетата от разузнавателните групи, да поставя клони и храсти под заледените гуми, за да могат тежките автомобили да се доберат до макадамовия път – 15 километра южно от с.Ново Паничарево. Така ден и нощ, зиме и лете автомобилният парк на поделението, благодарение на грижите на Йордан Димов беше винаги в бойна готовност. На занятията на местността, на парашутни скокове, водолазни лагери, дълбоко в планините – колелата се въртяха. Но не беше само това. Сред военните среди правилото по съвместителство или „той и…“ беше неписан закон. Така по съвместителство в клас и на полигона, началник-склад за авточасти и ГСМ (гориво-смазочни материали)…

Поделението никога не беше долюбвано от тиловите военноморски служби. По тази причина ни предоставиха за ползване най-скапаните автобуси, които другите поделения вече се срамуваха да използват. Това бе достатъчен дразнител, който да разпали неспокойния дух на „Тихина“ в сърцата на колегите Йордан Димов и Красимир Ников за ново предизвикателство. Двамата, благодарение на авторитета си на доказани професионалисти сред специалистите в този бранш в града, успяха да получат от автосервиз „Дружба“ два бракувани автобуса. След няколко месеца упорит труд, подпомогнати от матросите-шофьори, успяха да направят един автобус, за който ни завиждаха всички, не само от флотските поделения, но и на всякъде в БНА, където се появявахме с него.

Чуден човек беше старшина Пеев. Портала на поделението прекрачи направо след стажа си в ГДР*, като замени работата си в престижен ресторант на „Златни пясъци“ с предизвикателствата, които му предлагаше младата, още неукрепнала „Тихина“. 

С пословично трудолюбие и талант, той предлагаше на вечно гладните ни гърла не по-малко от три вида ястия за обяд, наред с традиционната супа и десерт.
Можеше да го видите в късните следобедни часове сред дебрите на зимния Балкан пред статив с четка в ръка, след като е сервирал обяда, а вкусната вечеря къкри на полевата печка. Или пък в товарното помещение на среден десантен кораб – да рецитира поредната си поетична творба пред екипажа и нашето подводно воинство, след усилен тренировъчен ден на водолазните полигони на южното крайбрежие.

*ГДР – Германска демократична република, създадена след края на Втората световна война и просъществувала до падането на Берлинската стена през 1989 година.
Не стоеше със скръстени ръце и в казармени условия. Току пред столовата и кухненския блок с ръцете, които редовно печелеха престижни награди на всяка представителна кулинарна изложба на ВМФ, изгради белокаменна чешма, за чудо и приказ. Посадените от него вишни всяка пролет се кипреха край нея в бухнали, бели премени.

Нагледен пример за това как действа статуса от първостепенна важност бяха проблемите, които изпитвахме с продоволственото снабдяване. Така все се редяхме на опашката и получавахме това, което останеше. Когато снабдяването пое старши-сержант Атанас Гачев, нещата потръгнаха. С принципна упоритост и настойчивост той обикаляше месец след месец, губеше, отново се връщаше на правилния път, отново го отклоняваха тиловите величия, но той винаги се връщаше и поемаше отново по нагорното. Така изминаваха месеци на разговори, спорове, ласкателства, борба. Докато накрая успя да ни нареди непосредствено до дивизион подводни лодки и стражеви кораби.

Такъв беше нашият тил – скромен, с малка дълбочина, но гъвкав и стоящ близо до нас.