От няколко дена валеше ситен есенен дъжд и пътищата се разкаляха, а нивите подгизнаха. Полето опустя и само продрания грак на ята сиви врани, които излитаха от южния край на гората, извиваха над черните угари и отново се връщаха там, нарушаваше покоя на морната земя. Зад начумерените хоризонти запълзяха сиви мъгли, лежаха цели дни по околните баири и гледаха с тежки мисли полето. По оголените вейки на дърветата трепереха умиращи последните листи и падаха с влажна въздишка. Нощем откъм север идеше неукротим вятър и с бесен вой се бореше с мрака из пустите селски улички, свиреше и играеше вихром по мегдана, по разградените дворища, тропаше по вратите, тичаше като зъл дух по покривите, пищеше обезумял по комините и се заканваше да докара тежка зима.

В такива дни, като че ли и животът в селото замираше. Само сутрин към горната и долната чешми се нижеха върволици овце, волове и крави, край саплъците се мяркаха стопани нарамили кошове със слама, а други изхвърляха насъбралата се през нощта мокра постелка от оборите. Жени с кобилици на рамо разбутваха добитъчетата покрай каменните корита и докато бакърите преливаха под сребърните струи, разменяха по някоя клюка, а след това кръшните им смехове за малко оживяваха селската пустош. След това сокаците опустяваха, за да се пооживят малко привечер, когато сутрешната картина се повтаряше. Вечер обаче едно място в селото оживяваше. Кръчмата на Шидеря се пълнеше с хора. Пред жълтеникавите прозорци можеха да се видят силуетите на ония селяни, които бяха позакъснели. Движеха се бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Още от вратата някои поздравяваха по привичка: „Добър ви вечер!” – но сега се помайваха и не бързаха да сядат, защото сред кръчмата беше се изправил мъж, който всички слушаха с зяпнали уста. Някои от новодошлите не го знаеха, но други ги сбутваха с лакти и шепнешката им обясняваха: това е момчето на дели

Недю, дето тръгна след руската войска и от тогава до днес никой нищо не беше чувал за него.

– Тихо бре! Оставете човека да говори на спокойствие – надигна се Йордан
и отново седна на мястото си.

– Ходих навсякъде аз. Минах през Силистра, и в Молдовата бях, но във Влашко, в Букурещ кондисах* – говореше с малко тих, продран от студовете глас, младият мъж. В Буджака нашите мизерстват. Заселени са в голи и неплодородни места. Живеят като скотове в землянки и колиби. Русите ужким ни дойдоха на помощ, като братя християни, но ни излъгаха. Техният цар Николай І почти през цялата1828 година бил на българска територия и най-вече около Варна, Шумен и Добруджа. Много му харесало българското население и поискал да отведе колкото се може повече българи в южните руски земи. Като с тези трудолюбиви наши братя искал да разработи придобитите от войната нови огромни земи* и укрепи новия южен край на Русия. И още нещо да знаете мили братя. Въпреки че българското население помогна на генерал Дибич във войната с материална и военна помощ, Русия предотврати с решителни мерки подготвеното от нашите братя в Тракия въстание за независимост. Така мили съселяни лъснаха завоевателните намерения на Русия. Освен получените от победената Турция репарации, Русия премести границите си по на юг и така се приближи към проливите и топлите морета – нейна отдавнашна и лелеяна от векове мечта. До днес Русия никога не е считала българите за свои братя. И сега да ви кажа най-лошото – двете империи тайно се разбрали за масова размяна на работливото и кротко българско християнско население срещу мюсюлманското. Войната донесе разорение и опустошение на българските земи, а на Гърция и другите ни комшии свобода и нови територии – 150000 православни християни за Русия, Влахия и Молдова, а за назе – разочарование, чума и смърт на десетки хиляди люде.

Затова, братя мои, наши видни люде от Букурещ са представили пред Високата порта прошение за автономно българско княжество в Добруджа*.

– То харно думаш за Княжество, Николчо, ама като как ще стане тази работа като големите – Русия и турчина не дават согласие? – обади се дядо Слави.

– Такава свобода турците са дали на Влашко, Молдова и Сръбско. Ние не сме по-долни от тях и ако не за всичкото българско, то сме решили само нашата Добруджа да получи автономия.

– То с молби няма да стане тази работа. Калъч, калъч му трябва на турчина, за да се озапти! – скочи Йордан. Да се поучим от братята в долна България. От там откъдето е Милко. Той сигур знае как стават тези работи. Нали видяхте как видя сметката на татарите.

– Ти пък Йордане, кога си въртял сабя бре, защо не скочи срещу татарите, когато правеха зулумите, ами се перчиш само тук в кръчмата? – обади се някъде изотзад селският говедар Дончо Женичката.

– А бре Йордане, какво все го хвалиш тоя другоселец Милко, бре, не видиш ли че той е хайдук! Опипа паричките на татарите и сега си гледа кефа. Какви волове само си докара, че и черен ат разиграва по мегдана. Това с пари става с много пари, а от где пари у един преселник? – изстъпи се напред Бальока селския бъчвар.

– Тъй, тъй не му е чиста работата на преселника. Дойде тук с желязна кола, видяхме го да оре татарската келемя с железeн плуг. Кой тъдява има такъва машинария? Сигур я докарал от Буджака? – подхвърли Женичката и побърза да се скрие зад широкия гръб на бъчваря.

– Млъкнете бре! – намеси се Павли. – Йордане, ти си млад, потрай. Бальок, Женичка вие май сте избързали с чашките. Слушайте какво ще ви кажа: аз съм кехая на Амза бей*. Аз, тъй да се рече, съм облечен в ризата на закона и няма да позволя размирици в Базаурт. Николчо, знам те аз, ти си от делийски род, затова се запиля подир руснаците. Но иди си с добро, там откъдето си дошъл. Остави големите работи на големите хора. Не може с хайманосване по чужди
краища да сбереш акъл, че да учиш и другите. Видя я Русията – пет пари не дава за голтаци като назе. А ний какво с дрянови криваци и мочуги* ли ще се борим за български правдини? – Ела, ела седни тук при мене да се разприказваме по тия работи.

Повечето не бяха пили още, затуй разпрата утихна лесно. Почти пиян беше само Бальока, който беше дошел най-рано. Неговата къща беше близо – долу край реката. Около къщата му винаги имаше струпани стари бъчви и дъски и наоколо винаги миришеше на кръчма. Може би затова и той винаги миришеше на бъчва и Шидеря се майтапеше, че още с прекрачване прага на кръчмата Бальока „удрял по едно”.
Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби. На една страна кехаята, някои близки негови хора и гостенинът подеха приказка за политиката.

– Николчо, ти разбираш от тези работи, кажи ми, какво ще бъде туй автономно княжество.

Николчо не отговори веднага, поиздърпа се към края на масата и се позамисли. Тънка руменина премина по бледото му лице. После дигна очи и развълнувано заговори:

– Полза ли? Ползата ще е за тия люде които са край назе сега. Няма да плащат данъци на султана и на бея. Всички ние тука ще се управляваме с наши си закони, ще имаме както преди наш княз и наши – български управници. Ще станем като всички европейски народи, а не да търпим хомота на анадолския тиранин.

– И кой ще да е този княз, Николчо? Има ли българи князе? – попита кехаята.

– Има, има чичо Павле, от рода Богориди е.

– Тогаз? Вашето царство ли ще дойде, Николчо? – прекъсна го Павли, като го гледаше малко насмешливо. – Виждаш ли ги? – продължи той и посочи наоколо си. – Те си нямат и представа какво ще бъде това княжество, за което им говориш. Тяхното царство е там и той посочи с пръст ниския потон – там горе на небето.

Мъжете около кехаята гръмогласно се засмяха и от околните маси се надигнаха глави, за да разберат какво става. След това заприказваха, но все по-ниско. Говореше най-вече Николчо, от време на време споменаваше името
на генерал Дибич и тогаз гласът му трепваше, изпълнен с яд и ненавист. Искаше да разкаже всичко, което беше научил за тази толкова нещастна за българите война, която бе започнала с толкова надежди през пролетта на 1828 година. Още тогава българските изселници във Влашко и Молдова създават доброволчески отряди. Те се организират и ръководят от българина на руска служба Георги Мамарчев. Тогава се активизират и сегашните му приятели от Букурещ, като през юли същата година те изпращат български представители начело с Александър Недкович, за да се срещнат с руския император Николай І, който по това време се намира в руския лагер край град Шумен. Намерението на представителите е да поискат от Русия такива права за българите, с които се ползват Молдова, Влашко, Сърбия и Гърция. Николай І обаче не приема делегацията, а подготвения меморандум не е бил разгледан. По това време сред българите от Сливенско започва силно брожение, което всеки момент може да прерастне във въстание. Руското командване обаче не го подкрепя. Не след дълго руските войски пристъпват към разоръжаване на българските чети.

Става ясно, че русите въобще ни ги е еня за положението на едноверните им братя – българи.

Простите овчари от родното му село го слушаха и мълчаха и той окуражен, че не му се смеят, продължи: Към края на войната капитан Мамрчев успява да създаде голям въоръжен отряд от въстаници в Сливенско. Планира поход към Търново, обявяване независимостта на България и развитие на въстанието. Генерал Дибич не подкрепя идеята и арестува капитан Мамарчев, а отрядът е разпуснат.

– Ами с това свършва всичко, за какво независимо княжество ни говориш тогава? – прекъсна разказвача Павли.

Николчо преглътна на сухо, въпреки че чашата до него стоеше пълна. Не можеше да им каже, че от тук той заминава за Силистра, където трябва да се срещне лично с капитан Мамарчев, където се замисляше нещо голямо*.

– Хей, какво оклюмахте глави бре, да не сте на черкова! Гечо, я надуй кавала!

Младият овчар не чака втора покана и подхвана стара юнашка песен. Няма друг инструмент, тъй много пригоден за тая тъжна и разлята мелодия. Меко и сипкаво се струяха задушевните звуци и в тях сякаш нареждаше и ридаеше изстрадалата българска душа. Малко добрини, малко светли минути бяха видели през живота си тия хора, забравени от големия свят, петимни за добра дума, за милувка и за обич. Те слушаха тая скръбна и нежна музика, ледът в душите им се разтапяше, събуждаха се неясни копнежи в тях, възкръсваха отколешни спомени. Всеки почувства, че го наляга черна и непонятна мъка, и бързаше да я удави с повече вино. Чашите се изпиваха на един дъх и до капка. Имаше и сега провиквания, но те бяха редки и глухи, секваха изведнъж и веднага след това лицата ставаха пак замислени и очите гледаха в земята навъсено и мрачно. Йордан гледаше в дъното на чашата си, като че гадаеше, пъшкаше и свирепо потегляше хайдушките си мустаци. Чужд на общото вълнение, като всеки разсеян и лекомислен човек, остана само Бальока. Той се щураше насам-натам, говореше високо, накани се дори и да запее любимата си песен, но една силна ръка го хвана за шията, като с железни клещи, и го накара да седне на мястото си…