Колко хора имат възможността да направят онова, което аз бях направил: да си намерят военна част, да я създадат от нищото и след като са спретнали уникалната и най-добрата бойна единица в БНА, да я поведат в сражение! Трябваше да бъда широко усмихнат.

На ръба на разделното време в края на 80-те години на миналия век ми връчиха бойна заповед в мирно време!? По „непонятни“ причини, висшето партийно и военно командване удостояваше мен, редовия мичман, при това безпартиен с това „високо“ доверие. 

Кой знае защо офицерите бяха оставени на втори план? Сигурно тяхната Партия-закрилница ги бе прибрала под крилото си, за да ги съхрани за по-добри дни!?

Въпроси, въпроси – без отговор. На кого да ги задам, пък и кой щеше да ми отговори! Бях под пагон, бях дисциплиниран и трябваше да се подчиня, да изпълня заповедта на Този, който държеше бойното копие, на чийто остър връх стърчах с деветимата си бойци.

Докато останалите кротко и чинно провеждаха занятията си, аз трябваше да форсирам подготовката на бойците си, за да премина на бойно ниво.

Момчетата ми бяха като всички останали, отличаваше ги само това, че бяха безпартийни, бяха свободни. Това бяха хора необикновено любознателни, чувствителни, изобретателни и с творческо въображение, които от време на време можеха да бъдат крайно търпеливи, а друг път – крайно агресивни. Можеха да действат в крайно ограничени рамки в един момент, а в другия – да бъдат безочливи и свободомислещи индивиди. Да действат по заповед и без такава. Да бъдат способни да водят и да следват. Да издържат на продължително физическо и умствено натоварване и да понасят дълга монотонност.

Сега, на импровизираните полигони, по които ги водех, трябваше да покажат способността: да улучват цел; да изпълняват команди и контролни функции; да се преместват от позиция на позиция, използвайки подходящи техники в подкрепа на операции за нападение; да си осигуряват проникването в критична точка; да се справят със заложници; да стабилизират състоянието на ранен колега най-малко за тридесет минути; правилно да използват и поддържат оптическа екипировка; да познават всякаква сухопътна, авиационна и морска техника и да управляват колесни и верижни превозни средства; да преодоляват препятствия; да се ориентират на непознат терен; да владеят определени въздушнодесантни и морски техники и тактики; да могат безшумно за броени секунди да обезоръжат и обездвижат противник.

Да забиват по три куршума в главата на всеки враг от движение, за да не дадат никога възможност на противника да улучи неподвижна цел. Като финал упражненията включваха освобождаване на засякло оръжие и бягане под обстрел.

Това вършехме преди обяд, това вършехме следобед, продължавахме да го вършим и нощем, като повечето от занятията провеждах през нощта. Скоростта се превърна в основна част от тренировъчния процес. Всеки разузнавач трябваше да разбере и запомни ролите, които щеше да играе, както и тези на неговите колеги.

Много време и усилия бяха вложени в разработката на най-ефикасния начин за носене на допълнителните муниции, фенерчета, комплекти за измъкване и бягство, карти и друго специално снаряжение. В съзнанието на всеки боец бяха набити основните принципи – изненада, бързина, успех, защото никой никога не е успял да се научи и усвои до такава степен прийомите за добиване на разузнавателна информация в тила на противника, че да сведе до абсолютен минимум загубата на човешки живот.

Що се отнася до нуждата от добра и сигурна разузнавателна информация, то никога не е прекалено да се подчертае, че: без нея – нямаш нищо, а с нея – поне нещичко; та е разликата между провала и успеха, между унижението и гордостта; между загубата на живота и спасяването му. Разузнавателната информация за специалните операции е същото, което са буквите за писателите.

За да можехме по-лесно да стигнем до нея, трябваше да минем през всички кръгове за земния ад. Започнахме с поредица от индивидуални, ограничени по време занятия по ориентиране, които провеждахме в Предбалкана. Дължината на всяко занятие ежедневно се увеличаваше от десет до петдесет километра с екипировка, чието тегло нарастваше от петнадесет до двадесет и седем килограма. До момента на започване на 50 километровото занятие хората ми, всички, стигаха до общо ниво на изтощение. Бяхме страшно уморени. Бяхме изчерпали резервите си. Тези маршове по издръжливост ясно показваха характера, истинската решимост, самодисциплина и готовност за саможертва на мъжете, които водех. Всички имаха усета за цел, куража, волята и смелостта да бръкнат в себе си за онази недоловима черта от характера, която им позволяваше да продължат. Без тази способност никой от нас нямаше да успее в предстоящото изпитание.

Убиването не беше проблем – това бе една от задачите на „Тихина“, но да убиваш хора без нужда, щеше да е глупаво. Бяхме на прага да го направим. Стигнали до края на безпътицата си, управляващите ни тласкаха към една гражданска война. Добре че в този критичен момент имахме за Началник отдел един мъж от нашата черга. Излязъл от нашите редици. Възпитан от родолюбив баща, той не беше забравил чувството за отговорност пред Род и Отечество. Затова на работната маса на дежурния по поделение стоеше негова заповед, в която недвусмислено и категорично се заявяваше, че поделението може да бъде вдигнато по „тревога“ само с негово знание и по негова заповед. Така се парираха домогванията на милиционерски и други величия, които бяха готови да ни тласнат в братоубийствени кланета из Делиормана.
Винаги ще бъда благодарен на капитан втори ранг Градинаров, че на мен и на момчетата ми осигури спокоен гръб, тогава, когато се готвехме за специалната мисия.
Възбудата, очакването и енергията бяха в изобилие. Направо можеха да се пипнат. Понякога факторът мусене също бе налице. Момчетата чувствах стреса. Те не бяха професионалисти и някои от тях не се срамуваха да си признаят, че ги е страх. Разговаряхме в почивките, когато от напуканите от жегата и усилията устни едва се отронваха тежките и трудни думи на стаени притеснения. Всички се страхувахме. Всеки човек, който не го правеше, беше напълно откачен. Ако не уважаваш страха, няма да се справиш с него. Страхът може да бъде много опасен, но ако го овладееш, пребориш го, разбереш го – тогава имаш възможност да го заобиколиш, въпреки напрегнатата обстановка. Не ми се искаш в напечено положение, когато стрелят по мен, да имам около себе си хора, които не са дори мъничко уплашени. Доста време отделях да слушам грапавите думи на тези млади мъже и да им вдъхвам от моята увереност, която, макар и разяждана от съмнения, все още държеше главата ми изправена.

Чии интереси щяхме да защитаваме там, отвъд граничната бразда – на българския народ или на шепа самозабравили се властимащи, които с инсценирането на верска нетърпимост искаха да прикрият икономическия крах на един предварително обречен рeжим!?

Религиозната* свобода постепенно се беше превърнала в чувство за религиозна правота, която граничеше с религиозна нетърпимост. Свободата на личността отдавна беше изчезнала, заедно с чувството за отговорност. Идеята за „лична отговорност“ се изопачи така, че да означава: “Всеки сам за себе си“.

В кратките промеждутъци на разнообразните и тежки тренировки обсъждахме възможните варианти за прехвърляне на групата в тила на противника. На този етап възможностите ни да влезем и излезем от вражеска територия, все още оставаха под въпрос. Бяхме проучили всички начини: от парашути до подводници, минаващи през Черно море. Това, което знаехме от прочетеното за Втората световна война, показваше, че ако 100 десантници се пуснат на пресечен терен, около седмина от тях ще станат жертви. Някои ще бъдат улучени с ръчно огнестрелно оръжие, други ще пострадат от навехнати гръбнаци, изкълчени глезени, счупени крака. Какво бих правил аз с мъж със счупен крак? Не бих го изоставил, но също не мога и да го нося със себе си! Парашутите, с които ни бяха снабдили началниците, бяха десантни* и по качество и тактико-технически данни не отстъпваха на тези от Втората световна война.

Другият съществен недостатък на пълната съвместимост беше изгубването на главната съставка, която правеше бойната ни единица толкова ефикасна – характера на частта. Всеки род войска си има своя отделна култура, начин на работа, който установява еднаквост на реакциите при непредвидени обстоятелства. Тази култура произхожда не само от организацията-майка (за нас ВМФ беше и си остана мащеха), но и от собствената мисия, както и от екипировката и съвместната подготовка. При операции на малки групи характерът на частта е жизненоважен фактор. Доказана истина е, че боецът не рискува живота си за своята страна, а го прави за другаря до себе си.

И все пак ние бяхме на върха на копието, защото разбирахме от маневрени бойни действия, концепцията за прилагане на точно определена сила срещу противника за спечелване на боя. Това е игра на умения, подхранвана от солидна разузнавателна информация и способността да мислиш и действаш нестандартно. Маневрената война е добра идея още от времето на Сун Дзъ* 

Всичко, което правехме имаше една цел/ да ни направи невидими, защото действахме с невидими въздушни и водни ресурси, умело въвеждащи и извеждащи групата ни, без да привличаме внимание. Без противника да узнае къде сме. Изненадата е основното тактическо предимство и операциите на „Тихина“ ще останат завинаги обвити в в тайна, за да се избегне разкриването на оперативните ни възможности от вероятния противник.

*Сун Дзъ (313-238 пр.н.е.) – древнокитайски стратег и мислител