Галерията над началника на най-тайния департамент в империята започна да се руши и погреба тялото му сред облаци искри. Нов облак дим допълзя до министъра и офицера от охраната му и те се закашляха. Министър Ян Юн притисна крака между двете парчета от копието и започна да стяга с шарфа. Офицерът тръпнеше.

– Империята загина – прошепна, без да го гледа той. Как бързо рухна всичко! Кой можеше да си помисли: гвардията, войниците от столичния военен окръг… и всичко напразно. Ето, те са тук. Как стана така?

– Твоята империя няма да загине никога, приятелче, защото е прекалено голяма – отговори Ян Юн, докато завързваше поредния възел на шарфа. – Династията навярно няма да оцелее, но ще се появи нова… Само внимавай да не стъпваш върху него около три седмици! Не движи ходилото, а когато те отнесат оттук, колкото може по-бързо повикай добър лекар. Нека ти сложи още една шина! А когато я снемат, отново ще се научиш да ходиш. Сега ми покажи рамото си!

Разряза с кинжала малиновата му куртка и се усмихна. Пациентът го погледна с подозрение. Стрелата беше пробила гръдта под рамото, близо до подмишницата откъм гърба. И за щастие окървавеният и край се беше показал изпод побелялата кожа.

– Провървяло ти е, мой човек! – подхвърли Ян. – Ако стрелата те беше улучила една педя по-надолу, вече нямаше да дишаш. Щеше да лежиш като другите. Но щом си останал жив, ще успеем да я извадим напред. Преди това ще отрежем задния и край. Ако не се беше показал отвън, трябваше да я дърпам назад, а тя е назъбена така, че това да е невъзможно… Но сега ще те заболи много.

Значи, империята, а? Нашите империи – това сме ние с теб и още много други хора. Щом сме живи, ще има империи. Но ако видиш, че нещата отиват на зле, че твоята империя няма да я бъде, тогава излекувай крака и рамото си, открадни пари и тръгвай към нас, в Чжуно. Ти беше добър офицер, а ние умеем да ценим добрите воини и умните хора, скъпи, Боли Си, защото…

С бързо движение издърпа стрелата. Младият мъж само изохка, а после заръмжа. Ян се извърна към убития офицер. Той беше на ръст колкото него, стрелата стърчеше от окото му – добре стрелят хората на Сян Юй! Наведе се и неохотно започна да съблича мундира от трупа. Боли Си, който донякъде беше възвърнал нормалния цвят на лицето си, мълчаливо го наблюдаваше.

Отрядът на „малиновите куртки” не беше обикновен, под командването на министъра „на тайните” не биха поставили когото и да е. За него не бяха подходящи шкембестите столични гвардейци – съчинители на стихове и музика, любители на заговори и още повече на клюките за тях. Убитият беше облякъл ризница под червения си мундир. Пробляскващите и плочки издаваха, че тя струваше цяло състояние.

Облече и ризницата, и червения мундир, нахлупи тежкия шлем с огънат напред кожен гребен, който имитираше превръзка на глава. Ботушите – стандартни, армейски, от козя кожа с шнурчета. Но тук въздъхна и реши, че обувките щяха все пак да му бъдат по-удобни. Взе портупея и меча в ножницата, който офицерът така и не бе успял да извади.

А Боли Си продължаваше очаквателно да го гледа.

Дворът постепенно се изпълваше с хора – уличните зяпачи са промъкваха внимателно насам, където до вчера се страхуваха дори да се приближат. Появиха се първите два червени мундира и Ян им махна и посочи Боли Си. Те се подчиниха бързо и мълчаливо.

Когато възседнал степният си кон, излезе на улицата, видя на нивото на седлото си помощника на Министъра на „тайните”, пеш и с разкъсан халат. Кимна любезно и мина покрай него. Видя как очите му се разширяват, в тях се появи отначало изумление, а после и неприкрита омраза. Но той вече се отдалечаваше в тръс. Какво ли си бе помислил за него. Административните му задължения, които го бяха превърнали в един от най-важните членове на правителството на Цин, изобщо не бяха променили държанието на търговеца от Чжуно. Той притежаваше проницателността на изключително умните и хитри хора.

Докато други, ставайки министри, се самозабравяха и бързо биваха обземани от мания за величие, Ян Юн беше имал благоразумието при тези обстоятелства да остане верен на себе си. Той беше все същият обикновен и непосредствен с хората търговец. Междувременно бе успял да прецени какво в действителност представлява политическата власт, когато си министър, изтъкан от външност и етикет. Съдържанието и бе много по-крехко, отколкото бе предполагал, но за да си дадеш сметка за това, трябваше да си я упражнявал.

Бюрокрацията винаги успяваше да попречи на решенията на министрите. Висшите чиновници, който по-добре владееха механизмите на управлението, ги засипваха с ласкателства, докато ги уплетат в лабиринта на процедурите. По този начин педантичната администрация надзираваше всички действия на министъра, който би трябвало да я управлява. Тя му пречеше да излезе от отъпканите пътеки, противопоставяше му инерцията на навика и умело си служеше с ласкателството на привидното съгласие.

Ян Юн имаше повече власт в търговските си дела, отколкото в държавния апарат, въпреки че ръководеше така нареченото „независимо” министерство. Ето защо тази власт, с чиято суета се сблъскваше всеки ден, не му беше замаяла главата.

Но присъщата му упоритост имаше и обратна страна.

В действителност амбицията му бе останала съвършено непокътната, чиста като кристал. Издигането до стратегическия министерски пост далеч не я бе притъпило. Неудовлетворението от довчерашните му задължения я оставаше по-скоро непокътната.

Той вече искаше повече. Искаше да наложи своя отпечатък в политическия живот, а не да бъде малко или много негов несъзнателен заложник.

Надяваше се, че един ден ще придобие истинска държавна власт, също толкова ефикасна като властта, с която ръководеше частните си дела. Тази амбиция, която не беше безпочвена го подтикваше непрекъснато да се изкачва все по-нависоко. Защото осъществяването а този нов импулс беше възможно само ако заемеше още по-високи постове, дори най-високите.

Той мечтаеше да стане Първи министър. Първи министър, чиято главна задача щеше да бъде да постави на мястото бюрократите, които спъваха министрите да упражняват пълноценно властта си. Първи министър, комуто държавния апарат щеше да се подчинява така, както армия се подчинява на заповедите на своя главнокомандващ.

Той вече се виждаше как реформира империята Цин, която в известен смисъл го предопределяше да застане начело, когато дойде най-лошото. Първо по неизяснени причини почина императора, а сега дойде и краят – войските на генерал Сян Юй грабеха и съсипваха столицата…

Ян Юн се намръщи и подкара ходом коня си. През годините, прекарани в столицата Сянян, бе успял, благодарение на добра организация и материални средства, да възвърне на Цин стадата от коне, необходими за мощта на неговите войски и успеха на завоеванията им. Той бе спечелил признателността на императора, който като награда му бе дал титлата министър. Под надуто название министър на Имперските Ресурси всъщност се криеше голямото министерство на коневъдството.

Титлата беше преди всичко почетна. Тя не съответстваше на никаква държавна служба. Цялата изградена от Ян Юн организация продължаваше да е негова лична собственост.

Той беше сключил с империята договор за продажба на конете на предварително определена цена, което му позволяваше междувременно да увеличава многократно състоянието си. Той продължаваше да разполага с конюшни, пасбища и коняри, които помагаха за изграждането на сложната система за снабдяване в изключително големи мащаби.

Днес мечтите му бяха погребани под пепелищата на пожарите. Сега не му оставаше нищо друго освен да се оттегли, за да не попадне под копитата на двата враждуващи лагера – този на Лиу Бан и Сян Юй. Подходящо място за това бе Чжуно. Оттам той бе започнал своя път нагоре, оттам можеше да тръгне отново към по-високи върхове. Кой знaе?…