Злочеста бе съдбата на заложника на хуните в Чжуно. Той живееше в две стаи на една строго охранявана дървена къща сред парка на огромна казарма, която заемаше северната половина на града.

В това тясно пространство, набързо обзаведено и оскъдно отоплявано през зимата, дните се нижеха монотонно, разнообразявани единствено от упражнения в надбягване или стрелба с лък, в които заложникът участваше с войниците от казармата. По изключение, два или три пъти в годината го водеха на лов за лисици и мечки в богатите на дивеч гори в околностите на Чужуно. Това беше единственото развлечение за заложника, защото му позволяваше да излезе от тесния хоризонт на парка на казармата, обграден от високи стени. Освен това късовете месо, с които ловците се връщаха, обогатяваше ежедневната храна, която беше повече от оскъдна.

Що се отнася до другото, на заложника бе забранено да се движи по свое желание. Към него се отнасяха добре, но в действителност той беше затворник в столицата на юечжите.

Тази сутрин, както обикновено, той току-що бе изстрелял една след друга десет стрели право в целта. Въпреки че лъкът не бе толкова добър, като хунските, той никога не пропускаше малката мишена, поставена на четиридесет крачки.

– Скоро ще можеш да съперничиш по сръчност на нашия главен стрелец!

Той е от Цин. Нашите началници решиха, че освен да стреляме с лък и да хвърляме брадви, трябва да се научим да се бием и с палаши. Това щяло да ни помогне, когато бъдем повалени от конете и се озовем на земята. – каза му войникът, който беше неотлъчно до него.

– Доведи го! Да видим дали е по-добър от мен? – ухили се Богатур.

Ординарецът кимна и запраши към сградите в центъра на парка. След малко се върна придружен от цинския воин. Лицето му беше напълно лишено от емоции, когато му се покланяше, а канартикина оглеждаше обстойно доспехите и проверяваше как отделните бронзови пластини се съединяват и зашиват към тежката и твърда дреха под тях.

– Ще спре ли стрела? – попита Богатур. – Как се казва, обърна се той към ординареца.

– Фан – овърна вестовоя Ануж.

Богатур се усмихна стегнато.

– Стой неподвижен, Фан – каза той и се отдалечи.

Ануж наблюдаваше с интерес как Богатур взема лъка си, обтяга го и слага стрела на тетивата. Фан не показа никакъв страх и Ануж изпита възхищение от външното му спокойствие. Богатур опъна тетивата до ухото си и задържа лъка съвсем неподвижно, за да се прицели.

– Да видим – каза Богатур и стреля.

Стрелата удари достатъчно силно, за да свели Фан на земята. Той остана да лежи зашеметен и тъкмо когато Богатур помисли, че е умрял, вдигна глава и с мъка се изправи. Лицето му бе побеляло, но канартикинът забеляза в очите му блясък, който показваше, че зад тесните цепки се крие живот.

Богатур не обърна внимание на охканията и вайканията на Ануж. Без да прави резки движения, той свали лъка и махна тетивата, преди да тръгне към Фан.

Стрелата бе пробила бронзовата плочка, върхът и беше заседнал в дебелия плат отдолу и тя стърчеше и потрепваше от дишането на Фан. Богатур разкопча връзките около шията и кръста, вдигна копринената туника и откри голите му гърди.

На кожата му имаше подутина. Надолу към корема се стичаше тънка струйка кръв.

– В състояние ли си да продължим? – попита Богатур.

– Искаш ли да опиташ?

Богатур се усмихна на гнева му. Фан притежаваше огромна смелост и Богатур го тупна по гърба. Погледна по-отблизо оставената от стрелата дупка.

– Коприната е цяла – каза той, докосвайки кървавото петънце.

– Много е здрава – каза Фан. – Виждал съм рани, при които туниката е вкарана дълбоко в тялото, без да бъде пробита.

– Къде да намеря такива ризи? – промърмори Богатур.

Фан го измери с поглед.

– Единствено в градовете на Цин.

– Може някога и да поръчам няколко – каза канартикина. – Вашата варена кожа не спира стрелите така, нали Анжу? – обърна се той към вестовоя. И без да дочака отговора му се обърна отново към Фан:

– Искам утре да ми покажеш как боравиш с меча си. Става ли?

– На вашите заповеди, господарю! – отвърна Фан и се поклони.

*

Богатур ядно избърса потта от лицето си. Донесената от Фан броня се оказа твърде тежка. Имаше чувството, че са го увили с немез, а дясната му ръка сякаш се движеше два пъти по-бавно. Гледаше към Фан под изгряващото слънце и с раздразнение установи, че той носеше същата броня без никаква следа от пот по челото си.

– Хайде пак – изкрещя ядно той.

Тъмните очи на Фан проблеснаха развеселено, той се поклони и вдигна меча си. Беше казал на момчето да носи бронята непрекъснато, докато започне да я усеща като своя втора кожа. Сега той просто отстъпваше настрани и с лекота избягваше бавните удари на младия хун.

Гледаше как момчето крачи към него и предугаждаше намеренията му от начина, по който стъпваше. Тежестта на младия канартикин бе изнесена повече върху левия крак и Фан предполагаше, че ще започне удара долу вляво и ще продължи нагоре. Използваха остри бронзови мечове, но досега това не ги беше изложило на истинска опасност. Фан беше твърде добър професионалист, за да нарани човек при упражняване, а самият Богатур така и не успяваше да го застраши.

В последния миг Богатур премести тежестта си отново и превърна замахването в пробождане. Фан отстъпи с десния крак и се извъртя настрани, оставяйки острието да се плъзне по пластините на бронята му. Не се боеше от порязване без сила зад него и това също бе нещо, което Богатур трябваше да научи. С известна гъвкавост многото удари можеха просто да се избегнат.

Веднага щом острието се плъзна край него, Фан пристъпи напред, вдигна меча си и докосна леко с дръжката носа на Богатур. Въздухът в гърдите му експлодира с едно гръмко „Хай!” и той отстъпи назад.

– Хайде пак! – запъхтяно каза Богатур и тръгна преди още Фан да е заел позиция. Този път държеше острието над главата си и го стовари надолу с разсичащ удар. Фан го пресрещна със своя меч и броните им се сблъскаха с трясък. Но Богатур беше поставил крака си зад него и воинът падна по гръб.

Загледа към Богатур от земята, очаквайки следващия удар.

– Е?

– Какво „е”? – отвърна Богатур. – Сега мога да забия меча в гърдите ти.

Фан не помръдна.

– Не можеш. Мога да се бия във всяко положение – каза той, ритна с крак и запрати противника си на земята.

Богатур скочи с кръвясал поглед.

– Ако не носех тази тежка броня, нямаше да ти е толкова лесно – изхриптя той.

– Тогава щях да те застрелям отдалеч – отвърна Фан. – Или да убия коня ти, ако видя, че си защитен.

Богатур отново вдигаше меча си. Китките му горяха от умора, но той беше твърдо решен да нанесе поне един сериозен удар, преди края на упражнението.

– Значи трябва да бронираме и конете също като главите и гърдите си.

Фан кимна.

– Виждал съм да го правят. Бронзовите пластини могат да се пришият към кожената сбруя толкова лесно, колкото и към тези брони.

– Много знаещ учител си, Фан, казвал ли съм ти го?

Фан не го изпускаше от поглед – знаеше, че може да последва някой внезапен удар. Всъщност още се изумяваше, че Богатур няма нищо против да бъде бит пред ординареца си. Не можеше да си представи, че някой от колегите му би допуснал подобно представление. Унижението щеше да е прекалено голямо за тях, но Богатур като че ли не осъзнаваше това или пък не го беше грижа.

Местните бледолики бяха странна порода, но попиваха всичко, което им покаже.

– Още веднъж – разнесе се гласът на Богатур. – Този път ще нападна отляво.

Усмихна се. Последните два пъти, когато го беше предупреждавал, атаката идваше отдясно. Не че имаше особено значение, но се развеселяваше от опитите на Богатур да заблуди преценката му.

Богатур нападна бързо и мечът му полетя с по-голяма скорост, отколкото досега. Фан видя как лявото рамо потъва надолу и вдигна меча си. С прекалено голямо закъснение забеляза, че Богатур наистина напада отляво. Все още можеше да осуети удара, но реши да не го прави и острието докосна гърлото му. Богатур спря, задъхан и развеселен.

– Така беше по-добре – каза Фан. – Ставаш по-бърз в доспехите.Богатур кимна.

– Но въпреки това ти пусна удара нарочно, нали?

Фан си позволи да свие вежди.

– След време, когато напреднеш достатъчно, сам ще разбереш.

*

– На теб ти е лесно, можеш да излизаш извън тези стени. А аз мога само да се надявам на поредния лов, за да изляза навън – изпъшка Богатур, отпускайки тетивата.

– А защо не се прехвърлиш през стената някоя вечер? Аз ще те чакам от другата страна и ще отидем да посетим момичетата за удоволствия. Има няколко много хубави в къщата за удоволствия Тръстиковата колиба! – подсмихна се дяволито Ажун.

Богатур го погледна с недоверие. Той все още не познаваше жените. Повече го привличаше предизвикателството да прескочи стената и да се измъкне от казармата.

– Но на мен ми е изрично забранено да излизам от района – ядно каза той.

– Хайде стига! Подобна забрана не може да те спре да прескочиш стената вечерта, а призори отново да се върнеш в стаята си! Кой ще забележи? Не и стражите, които сладко похъркват …

Накрая Богатур прие предложението на ординареца си и още същата вечер с лекота се покатери по високата каменна стена, която обграждаше казармата. С помощта на въже той се спусна от другата страна, където го очакваше Ажун с още един войник.

От този ден животът на Богатур се промени.

Тайните нощни разходки му помагаха по-лесно да понася самотата и уединението на дългите нощи и направиха живота му не толкова мрачен.

Когато нощем се прехвърляше през високата стена, той усещаше възбудата на ловец, тръгнал на лов, без още да знае каква ще е плячката му. Сетивата му възвърнаха остротата си. Нарушаването на правилника на юечжите му доставяше допълнително удоволствие. Никога не бе имал възможност да скита нощем в непознат град. Беше коренно различно от набезите му със приятелите
в широката степ.

В Чжуно нощта беше като джунгла, в която не действаше нито един степен закон. Околностите на Търговската къща на цинския търговец бяха единственото място, където можеше да се разхожда, без никой да му досажда.

Богатур обичаше да наблюдава непрекъснатото движение на керваните със стоки, които влизаха и излизаха от големите складове.

Другаде, в тъмните улички, където човек можеше да се предвижва само с мъждукаща лампа, се сблъскваше с истинска пасмина от негодници, които раздаваха правосъдие помежду си, уреждайки свадите си с брадви и мечове. Търговци на незаконна стока и скитници се занимаваха с незаконната си търговия под закрилата на тъмнината в предверията и закритите галерии. Пред кръчмите пияниците шумно се наговаряха, а момичетата за удоволствие се опитваха да измъкнат от клиентите си и последната им бронзова пара. Богатур беше млад и все още не се решаваше да провери какво предлагаха тези момичета на клиентите, които ги посещаваха в бордеите. Крадците необезпокоявано си вършеха работата.

Когато се появяваха първите лъчи на зората, този нощен мравуняк изчезваше като с магическа пръчка. Нормалният живот се връщаше. Градът ставаше безопасен. Стражите подновяваха обиколките си, сякаш нищо не се е случило.

Тогава момчето се изкатерваше обратно по стената и се вмъкваше в леглото си, а очите му бяха изпълнени със странните и вълшебни картини, които бе видял.

Когато Ажун отсъстваше или по други причини не можеше да го придружи, младежът не се колебаеше да се впусне в приключения.

За Богатур тези нощи бяха още по-вълнуващи. Малката столица на юечжите, чийто затворник беше, му принадлежеше изцяло. За кратко той можеше да се почувства свободен.

*

Този път нощната разходка на Богатур бе започнала твърде зле, но той не би я пропуснал за нищо на света.

Беше тъмна нощ, валеше проливен дъжд. Камъните, които обикновено използваше за стъпала, бяха хлъзгави. На три пъти едва не се подхлъзна, а накрая тежко се строполи на земята от другата страна на оградата на казармата. Изправи се и установи, че нищо не си е счупил.

Беше сам, решен, въпреки отвратителното време да се възползва от поредната скитническа нощ.

Когато стигна до уличките в центъра на града, видя, че са безлюдни. Дъждът бе прогонил съмнителната сбирщина от контрабандисти и негодяи. Вратите на
публичните домове бяха здраво залостени.

Богатур беше разочарован. Без сам да знае защо, краката му го отведоха до площада, на който се издигаше цинската фасада на къщата на търговеца. Тя бе все така осветена, но безлюдна като останалата част на града. Очевидно поради лошото време нито един керван със стоки не влизаше и не излизаше от складовете и.

Тъкмо се канеше да се върне, когато чу глух шум и преди да успее да се обърне усети силна болка в главата. Някой го бе ударил с тояга по слепоочието.

Той се свлече на мократа земя в безсъзнание.

Когато отвори очи, погледът му срещна очите на един бял мъж, надвесен над него, който го питаше дали е добре. Гласът на мъжа бе мек, той мило се усмихваше, потупвайки го по бузите, за да го свести.

– Няма нищо, млади момко – каза той – бил сте нападнат, но виковете ви ме предупредиха навреме и аз прогоних крадците.

Богатур, който нямаше никакво желание да се обяснява пред непознатия, вече се бе надигнал, за да продължи мълчаливо пътя си, но едва се държеше на краката. Другият го хвана за ръка, за да не падне.

– Влезте в къщата, ще ви поставя компрес със студена вода на удареното място – предложи мъжът, към когото се бяха приближили двама слуги.

Все още замаян от силната болка, Богатур не успя да отхвърли предложението.

Слугите го хванаха под мишниците и го внесоха в търговската къща. Там една прислужничка внимателно постави върху туптящото му слепоочие натопен в ледена вода компрес, а друг прислужник му предложи купа горещ чай, който той на един дъх изпи.

– Кой сте вие? – попита канартикина своя домакин.

– Казвам се Зевар и съм управител на тази сграда. Но какво правите навън толкова късно?

– Трябва да сте много богат, за да притежавате такъв дом – продължи гостенинът, избягвайки отговора.

Не искаше да признае, че е прескочил оградата на казармата, където живееше, а още по-малко да разкрива истинската си самоличност пред този непознат, който беше бял и говореше неговия език.

– Аз не съм собственик, а обикновен управител – скромно каза Зевар.

– А как се казва човекът, който притежава тези богатства? – любопитно попита младежът.

– Той не е в Чжуно, натоварен съм да управлявам капиталите му тук.

Той живее в Сянян столицата на Цин, където заема висока длъжност.

Богатур седеше на стола си и отпиваше от ароматния чай, докато стопанинът крачеше напред-назад пред него. Какъв беше този бял човек, който го спаси? Юечж или хун? Какво можеше да му каже, можеше ли да му се довери? Тези мисли се влачеха в зашеметената му глава, без да намерят отговор.

– Можеш да ми кажеш все пак какво правеше навън в този час? По жени ли ходи? – прекъсна тревожните му мисли гласът на Зевар, който спря и се загледа в него.

– Вие сте бял като мен, а ако съдя по името ви не сте юечж . Така ли е? – отново попита Богатур, решен да рискува.

– Позна, не съм юечж. Баща ми е от бил от племето на българите. Чувал ли си за него? – малко учуден, но с доброжелателен тон отвърна Зевар и
продължи. – Но ти също не ми каза кой си. Сигурно си местен?

Като чу, че стопанинът е българин, момчето едва не се задави с чая. Като криеше издайническия си поглед той реши да отиде докрай, въпреки риска да бъде предаден на хората на Сигрицис.
Бил прекалено млад да ходи по жени. Той бил заложник при юечжите, но вече не понасял самотата в казармата и вестовоят му помогнал да прескочи оградата. Затова умолява Зевар да не го издава, защото ако властите на Чжуно разберат, че заложникът се е измъкнал без разрешение, със сигурност щели да го хвърлят в тъмница.

– Ами къде е този вестовой? Защо не ти помогна тази вечер? – попита Зевар, който никак не изглеждаше убеден от разказа на заложника.

– Ами … Той ме заряза, без де се обади, още в началото на вечерта и ме остави сам. Трябва да тръгвам. Има опасност в казармата да забележат отсъствието ми – обезпокои се заложникът, все така зашеметен от това, което узна за Зевар.

Той се изправи. Вече се чувстваше по-добре, студеният компрес беше успокоил болката. Благодари на домакина си и бързо потъна в тъмната нощ.

*

След заминаването му Зевар отиде при дъщеря си Су-ъ, която заедно с едно от момичетата от прислугата подреждаха цветята в галерията. След като помоли прислужничката да излезе, той внимателно затвори вратата на стаята им, за не чуе никой разговора им.

– Знаеш ли кой беше вкъщи току-що? Младият Богатур, сина на кана на хуните, който е заложник тук в Чжуно – прошепна той.

– Наистина ли? – отвърна момичето и се изчерви. Тя бе видяла момчето, когато го внасяха в къщата. Стори и се толкова мил и толкова безпомощен, че едва се удържа да не помоли баща си да му почисти раните и да докосне златната му коса.

– Висок е колкото мен! Дори ми се стори, че си приличаме, нали сме сънародници! – отвърна Зевар, когото тази прилика развесели и въодушеви.

– Чувала съм че майка му била цинка, а пък той е бял като българин!? –

Защо е така тате? – попита Су-ъ, едва прикривайки любопитството си със залисията по последния стрък към букета с цветя в лакираната глинена ваза.

– Майка му и баща му са българи, затова е бял. А колкото до цинката тя отскоро е жена на кана, но вече има син от него – отговори той.

– И защо дойде у нас? – наивно попита момичето.

– Аз го доведох. Намерих го пребит пред портата. Когато му помогнах, изобщо не подозирах, че това е канартикинът на хуните.

Обикновено невъзмутимият Зевар беше почервенял от вълнение като цветята във вазата.

– А аз мислех, че го държат в двореца на кан Сигрицис. Бедният той … – не се сдържа девойчето.

– Закълни ми се, че ще запазиш тайната само между нас. Обещах го на канартикина. – прошепна потомъкът на българите, поставяйки пръст на устните си.

Тя се съгласи и на свой ред докосна с пръст устата си. Зевар не беше сигурен, че момичето ще държи езика си зад зъбите, но беше толкова силно привързан към нея, откакто почина майка и, че не можеше да се сдържи и споделяше с нея всичките си тайни.

През това време в другия край на града Богатур току-що бе прескочил оградата на казармата.