Меда и жилото на истинския парашутизъм вкусих четири години след изпълнение на първия си скок. В края на юни 1974 година, група от офицери и старшини, в която попаднах и аз, бяхме определени да извършим групов доцелен скок на стадион “Гагарин” в чест на 30-та годишнина от победата над фашизма и капитализма.

По ирония на съдбата се случи това, което трябваше да стане преди четири години – започнахме тренировки на летище “Климанци” под ръководството заслужилия майстор на спорта и световен шампион по парашутизъм другаря Иван Каракашев. Удаваше ми се уникалния случай да прекратя чиракуването в парашутизма и заедно с колегите да направя следващата крачка, черпейки от опита на истински професионалисти, едни от най-добрите в света в средата на 80-те години. 

При изпълнение на скок със задържане разтварянето на парашута и особено при продължитeлно свободно падане парашутистът трябва да умее да управлява своето тяло във въздуха. Навицитe по управление на тялото позволяват на парашутиста да отстрани възможните въртения на тялото, да води визуално наблюдение на пространството под себе си и земната повърхност и да заема положение, което осигурява сигурно разтваряне на парашута.

Най-изгодно положение при свободно падане се счита положението, когато парашутистът пада с лице към земята с разтворени крака и ръце.

Още след първите два скока успях да се отпусна и да “легна на въздуха” останалото бе “пребиваване в свободата” за 5, 10, 20, 40 секунди в зависимост от поставената задача и височината. 

Още помня думите на треньора Каракашев, който следеше скока на всеки един от нас от отделянето от машината до приземяването, коментираше на глас изпълнението на скока на микрофон, а после на разбора, магнетофонния запис илюстрираше постиженията ни:

– “Този, дългия, е готов да се пребори с Ушмаев*!

Дните на учебно-тренировъчния лагер неусетно се изнизаха, сдадохме предвидения по план изпит и всички получихме допуск до скокове с мечтаните спортни парашути УТ-15.

Когато на другия ден, преминали предскоковата подготовка се готвехме за първите си скокове с новата макар и чужда материална част, дойде злокобната вест:
– Забранявам на военни парашутисти да изпълняват скокове със нерегламентирана парашутна материална част.

Не си спомням името на този блюстител на военните устави и правилници* в мирно време, пък може и командирът да не го е цитирал, превъзбуден от последствията до, които щеше да доведе тази заповед.

Всички бяхме разочаровани и аз мислено се зарекох: „Ще правя, ще струвам, но ще въведа в поделението спортни парашути, каквото и да ми струва това!“ 

Може би в казармените условия най-ярко излизаше на преден план главният вътрешен причинител на човешките тревоги – Законът на промяната. Всеки човешки конфликт се дължи на този закон. Някои се тревожат, че нещо ще се случи, други – че няма да се случи. Войните са борба за съпротивление срещу промяната или пък за ускоряването и.

На индивидуално ниво това се превежда като различни форми на нерешителност. Появява се страхът. Страх от последствията, от решението или действието. Изгражда се напрежение, усилва се при влизане в действие на решението, задържа се. В резултат се акумулират токсини в части от човешката система, докато се получи провал или значително снижаване ефективността на действието. Нерешителността убива.

За да преодолея този процес с колкото се може по-малко сътресения си набелязах списък, в който поставих всичките си съмнения, тревоги и безпокойства, за които абсолютно нищо не можех да направя. С нищо не можех да повлияя на климатичните условия през утрешния ден. Ако валеше дъжд, сняг, щеше да бъде топло или студено, не можех да предприема никакви действия, които да го предотвратят. Въпреки, че веднъж в района на летище „Балчик“ се преборихме с капризите на природата. Скочихме от самолета при приземен вятър 5 м/сек, а се приземихме при 13 м/сек и въпреки това оцеляхме.

А имаше още и още. Можех ли да се преборя с тях? Малката риба иска да избяга от враговете си във водата. Как прави това? Като посредством еволюцията развие крила и се превърне в птица. Рибата не изменя водата или въздуха, изменението е било в нея самата.

Следователно процесът, чрез който трябваше да търся реализиране на желанието си, трябваше да премине през субективното, чрез усъвършенстване на субективното.
В края на 80-те години, когато вече бях натрупал достатъчно опит и стаж във въздуха, последователно изкачих най-високите стъпла във военния парашутизъм от класен специалист ІІ клас, І първи клас и “Инструктор парашутист”. Това ми даде възможност практически да оглавя въздушнодесантната подготовка в поделението. И първото нещо, което направих беше да подменя парашутите с изтекъл срок на годност. Смених резервните парашути, които имаха метален гъвкав шланг за изтеглящата ръчка с нова модификация. Като повод за това използвах нещастието с моя приятел и съгражданин Иван Вълчев. Само няколко месеца преди това той си отиде от този свят поради отказа на именно такъв запасен парашут.

На първия учебно методичен сбор за инструктори в Пловдив освен някои уточнения по методиката по провеждане на организацията на парашутните скокове, научих и нещо смущаващо. Първото бе, че при демонстративните скокове които извършвахме подполковник Пръвчев вместо със десантен парашут скачаше със спортен. Колеги от другите гарнизони някои бивши състезатели ми споделиха, че в извънработно време със специално разрешение на командирите им извършвали скокове със спортни парашути в аероклубовете. А когато им казах, че се готвя за първия софийски маратон, те ме попитаха защо нашето поделение не участва в общоармейските състезания по парашутен многобой.

Върнах се окрилен и обнадежден, по околни пътища научих, че в разузнавателния отдел регулярно са постъпвали покани да участваме в тези състезания, но някой безхаберно, но постоянно е отклонявал тези послания на КСВ към военния флот.

Пак по това време бившият ми командир на група, а понастоящем командир на поделението по съвместителство ме натовари и с длъжността заместник началник щаб на поделението. Винаги ще му бъда благодарен за това, че ми даде възможност да надникна в дебрите на военната бюрокрация.
Като опознах “врага” отвътре съставих си план и започнах да го привеждам в действие.

Актуализирах кухите откъм практичност в наши условия, спуснати от командването на флота, еднотипни за корабните поделения задачи. Разработих ги на три етапа като привързвайки ги към местността им придадох динамичност, подреждайки ги първоначално в десет километров марш на скок, при втория етап – 15 километра, а при третия – 20 километра. Замисълът ми бе първо това да бъде утвърдено от командването на поделението, а второ, това да се превърне в тренировка за бъдещото ни участие в състезанието. 

Когато командирът се запозна с разработката, богато илюстрирана със схеми и карти на различни участъци на пресечени и гористи терени, той я одобри и тя се превърна в учебно тактическо помагало.

С това си навлякох гнева на матросите и старшините от групите и неприкритата омраза на офицерите командири на групи. Едните мислеха, че съм ги предал като съм напуснал строят им, а другите едва преглъщайки 16 километровите марш-наскокове виждаха в това отмъщение. 

Без да съм задължен да го правя, участвах като редови изпълнител в състава на три различни групи при първите изпитни проверки на създадената от мен тактическа методология. Беше трудно, но всички се опитваха да се справят, защото видяха смисъл в това, което правеха, а не само покриване на отделни нормативи.

По-трудно бе с останалото. Когато предложих на командира да участваме в състезанието през пролетта на 1979 година, той ми отговори, че това не е в неговата компетентност, тъй като това било състезание от републикански мащаб и трябва този въпрос да бъде отнесен към Началника на РО. Тъй като познавах боксуванията на системата поисках разрешение лично да се обърна към въпросния Началник. В интерес на истината, макар и неохотно, командирът се съгласи.

В уречения ден и час се явих в позната сграда с вид на средновековна крепост. Началника ме прие дружелюбно и на първия въпрос – ще ми бъде ли разрешено да участвам на Първия софийски класически маратон през месец май, отговори утвърдително. Докато втория изглежда му дойде в повече и той отговори уклончиво от рода ще видим, ще се посъветваме, ще решим. 

Този полуотговор се проточи до такава степен във времето, че десетки млади момчета бяха лишени от възможността да покажат уменията си при извършване на: групов доцелен скок; движение по азимут; преодоляване на водни прегради; преодоляване на “заразен” участък, изготвяне на подръчно взривно устройство и взривяване на елемент от “противниковата” отбрана; поразяване на “противниково” огнево съоръжение като се унищожи безшумно с огнево поразяване на охраната му и се елиминира незасегнатата жива сила дистанционно с хладно оръжие (нож, бойна пластина); оказване първа помощ и транспортиране на ранен. Всичко това за по-малко от два часа при преодоляване на трасе от минимум 20 километра. 

Макар и редки (методически сборове и изпити за класна специалност) контактите ни с парашутните поделения показваха, че не им отстъпваме по нищо в тяхната основна специалност – парашутизма. В тандем, отново с Николай, демонстрирахме показно скатаване на основни и запасни парашути на летище Кондофрей.

Контролните парашутни скокове изпълнявахме не по-зле от техните представители пред изпитните комисии. Всичко това ми вдъхваше увереност, че можем да се преборим с тях и в това динамично и същевременно изискващо маратонска издръжливост от участниците състезание. 

Тогава реших, че първият етап от стратегическият ми план е завършен и отново се върнах в строя като оглавих една от разузнавателните групи. 

Вторият етап стартира със заемането на овакантената от мен служба от ст.Іст. Ростиславов, който започна службата си в поделението една година по-рано. Преминал закалката на постовата гранична служба в гъсталаците по брега на Резовска река, при нас под вещото командване на капитан Жезанов надяна нелеката “раница” на помощник-командир на група и от движение се гмурна в морските дълбини, изплува, отръска ненужните цивилни навици и зае мястото, което най-много му прилягаше – мястото на парашутен инструктор. Със своите 3700 парашутни скока основна част от тях тренировъчни със спортни парашути, а останалата на регионални, републикански и балкански състезания, донесли му званието майстор на спорта за многократни републикански титли и една балканска. Заедно трябваше да поставим основите в овладяване на съвременните спортни парашути в поделението: той практически да подготви имащите право на допуск до скокове със задържане отварянето на парашута повече от 5 секунди, а аз документално през лабиринта на бюрокрацията и на края да се доберем до това място, което бяхме достигнали преди 6 години. 

В края на 70-те години парашутите с кръгъл купол бяха изместени от “летящото крило” и ние макар и без такава материална част не можехме да си позволим да изоставаме от водещите страни в тази област. Проблемът бе че началниците от всички инстанции нехаеха за това. В тази връзка, тези, които бяха създали Наставлението по въздушнодесантна подготовка бяха се погрижили да затворят всички вратички за въвеждането на нова материална част. Оставен бе само един процеп, през които се процеждаше крехка, но реална светлина. В чл.1 ал.6 от Условията за присвояване на званието “Инструктор-парашутист” в същия документ дословно се упоменаваше: “Да умеят (инструкторите) самостоятелно да организират и провеждат скатаване на парашути, включително товарни и СПОРТНИ*, и да знаят реда за контрол на скатаването”.

Не беше кой знае какво, но все пак имаше нещо написано в ръководен документ и на буквоядите с пагони щеше да им бъде трудно да преглътнат “скатаването на спортни парашути”.

По това време (в края на 80-те години) контактите ни с КСВ бяха много тесни, защото на нас бе предоставена честта да направим масовите изпитания на новия български парашут УП-9. Парашутът бе преминал успешно лабораторните изследвания и заводските тестове, бяха изпълнени и изпитателни скокове.

За съжаление по времето, когато се извършваха тези изпитания загина създателя на парашута летеца капитан Йовчев.

Така при нас намери подслон едно осиротяло българско творение едва направило първите си крачки. Отритнато от големите парашутни поделения, където съветските парашути ПД-47, ПСН-71 и Д-1-8 властваха от дълги години, при нас то дойде като предвестник на пролетта (получихме парашутите април 1978 година). Пък бе красавец и левент със синьо-белия си купол, пъргав с хоризонтална скорост превишаваща старите съветски образци и най вече УПРАВЛЯЕМ. Нямаше вече да зависим от деспотизма на ветровете.

Парашутът бе уникален, защото бе създаден да ни пази. Парашутистът е най-уязвим във въздуха с отворен парашут. Има две тенденции за да се избегне това. Едната е скок от голяма височина с незабавно отваряне на парашута и прелет. Ако пък това се извършва нощем, засичането е много трудно. Другата тенденция е скок от възможно най-ниска височина. Тогава самолетът се движи почти извън обсега на радарите, следва релефа на местността и преминава на голяма скорост. Българският парашут можеше да се използва и при двата способа, но той единствен в света позволяваше да се извършват скокове от височина 70 метра. Това му навлече гнева и надменното презрение на по-големите му и по-стари събратя по предназначение, докато нашия млад дух все още беше готов да прегърне и се слее с новото-родното. 

В началото на 80-те години, позовавайки се на чл.1 от Наставлението, където се казваше, че звание “Инструктор-парашутист” се присвоява със заповед на командващите на обединения и видове въоръжени сили на офицери, сержанти и волнонаемни, които са изпълнили определените изисквания, КСВ отказаха да ни изпитват. Това от една страна пресече контактите ни с “големия” парашутизъм, но от друга ни развързваше ръцете, защото най-старшия офицер – “Инструктор-парашутист” във ВМФ, беше нашият командир, който оглави изпитната комисия. Тук му е мястото да отбележа и парадокса, който разграничаваше парашутната класна специалност от останалите военни специалности. Парашутния клас се потвърждаваше всяка година от офицери и старшини, докато при другите класни специалности – на офицер, на който е присвоена такава специалност, тя му оставаше до живот. 

Оставаше да се направи следващата решаваща стъпка по пътя на професионализма във военния парашутизъм в поделението, а всички предпоставки за нея бяха на лице: разполагахме с подготвен инструктор; хора с достатъчно опит и знания за допуск до скокове със спортни парашути; капитан лейтенант Николай Николов обеща да ни снабди със съветския парашут тип летящо крило “Лесник 2”. 

Трябваше да изминат цели девет години докато най-после лъкатушещата между бездушни ледени канари, главоломни пропасти на незаинтересованост, закостенели, зловонни тресавища, озъбена надменност и гладки кули от високомерие ме изведе до две познати одухотворени лица – двама от най-ранният ни боен строй бяха превзели и оглавили старшия отдел, който се разпореждаше със съдбите ни.

Подготовката за състезанието провеждах във времето за самоподготовка под едва прикритото неверие от страна на командването – те нито пречеха, нито помагаха. Но аз бях доволен и от това. В този период неоценима помощ ми оказа и току-що постъпилия на служба старшина първа степен Костадин Пенчев. Като състезател от варненския клуб по парашутизъм и бивш участник в представителния отбор на страната по парашутен петобой той се включи с жар в подготовката, но за жалост преди състезанието се контузи, но по-късно през1991 година показа на какво е способен. Останалите от отбора бяха ст.л-т Наско Атанасов, аз, м-н Митев, гл.ст.Кирилов и матрос Мутафов. 

Когато в навечерието на състезанието всички отбори бяхме построени на плаца на парашутната бригада в Пловдив, на нас, като на новобранци бе отредено мястото на левия фланг. Макар и тук в забутания край, във все по сгъстяващия се здрач на южната нощ, белите ни парадни униформи излъчваха ярка светлина, която осветяваше сивотата на общия строй и привличаше множеството любопитни очи на воини и цивилни. 

Погледнах надясно и пред погледа ми не се изпречи нищо, чак до бойното знаме на десния фланг, а това означаваше, че пътят до там е чист и скоро мястото ни щеше да бъде там. 

Първото си участие отбелязахме твърде скромно – с едно трето място на прецизната стрелба, но си спечелихме куп почитатели, както сред редовия състав, така и сред старшите офицери, които организираха и ръководеха парашутизма в БНА.

Бързахме да наваксаме пропуснатото не по наша воля, но за съжаление следващата година състезанието не се проведе поради нещастен случай с парашутист.

За сметка на това през следващата година на летище “Бършен” край Сливен отборът ни в състав: мичман Христов, мичман Митев, матрос Христов, матрос Дочев и матрос Ников изненадващо за всички завоюва второ място в крайното класиране, но поради „несъстезателни причини“ ни бе отредено трето.

Тук под хайдушкия балкан получих най-голямото признание за това, което знаех и можех като военослужащ от специалните части на БНА, един висш офицер стисна десницата ми и каза: “С този мичман съм готов да прекрача онези стени, до които достигнал някога цар Симеон”.

Завъдихме почитатели и сред нашия лагер. На следващото състезание командирът, който бе на почивка в съседен балнеолечебен център, дойде специално да наблюдава състезанието. Дойде, а ние отново не слязохме от почетната стълбица, а него го видяха и му отдадоха дължимата почит и уважение. За нашето поделение вече знаеха, вече приказваха, вече се съобразяваха с представителният ни отбор. 

Приятно бях изненадан от отношението на старшите и дори висшите офицери от КСВ при общуването с подчинените им. Нямаше и следа от аристократичната надменност, която се излъчваше от командния състав на флота.

Станахме почти близки с един полковник, който бе от организаторите на състезанието. Той дойде специално при нас още при първото ни появяване в Пловдив да ни засвидетелства уважението си към флота и да изрази учудването си, че толкова късно се появяваме на състезателния фронт. Бащински ни поучаваше в първите стъпки и искрено се възхищаваше на успехите, които според него достигнахме изненадващо бързо. В откровенията си стигна до там, че на една от поредните ни срещи ми показа парашутните обувки, с които беше се сдобил от таен източник и, с които моного се гордееше. Нищо и никакви високи обувки, които вместо нормална равна гумена подметка имаха дебел слой пореста материя. Добрият човек беше много доволен, че с тези подметки ще се приземява винаги сигурно и меко. Стана ми тъжно, този от когото зависеше специалните парашутни части да бъдат снабдени със съвременни парашути, които при професионално управление могат да приземят всеки парашутист където поиска при това по-меко и нежно, той бе прибегнал до услугите на дунапрен.

А успешните ни участия в състезанието ставаха правило. Изпълни се и една от тайните ми мечти – в началото на 90-те години отборът ни в състав Кирилов, Йочков, Пенчев, Тодоров и аз зае първо място в груповия доцелен парашутен скок. Ние, от довчерашния ляв фланг уязвихме големите парашутни поделения с отколешни традиции в най-чувствителното им място, там където се чувстваха сигурни и непоклатими за векове напред. На техен терен, пред цивилна публика, пред погледите на техните и висшите началници от командването на БНА.