След опознавателния скок пред нас се изправи сложната задача по усвояване на изпълнението на скокове с оръжие и снаряжение, денем и нощем при обикновени и сложни условия, на вода и над пресечена гориста местност. Тази задача изпълнявахме като настойчиво усвоявахме наличната парашутна материална част, учехме се бързо и правилно да скатаваме десантните и запасни парашути за скок, упорито отработвахме елементите на парашутния скок на учебния полигон. 

Тогава в началото и по-късно, когато започнах да обучавам начинаещите парашутисти си давах сметка какъв сложен психологически процес е парашутния скок. Всеки, който се приземи след скок с парашут знае силата на емоционалните чувства, които го връхлитат още от подготовката, прехода във въздуха и изпълнението на самия скок. Това е напълно закономерно. От опит знам, че “страхът” при изпълнение на втория, третия скок е по-голям. Че при започване на всяка нова учебно-скокова година изпитвах същото вълнение както при първия скок. Това чувство постепенно затихва с годините, но никога не изчезва напълно. За преодоляването му е нужна силна воля, смелост, мъжество и увереност в безотказността на парашута, с който изпълняваш поредния скок.

Ентусиазмът на начинаещия парашутист трябва да има своя извор в неговия вътрешен живот. Той трябва следователно да бъде способен да остава безчувствен пред лицето на връхлитащите го съмнения, без значение колко и катастрофално да му изглеждат те. Това е единствения начин да се прекрачи “прагът на свободата”. Разделянето на чувство, мислене и воля причинява в мозъка промяна, която можем да оприличим с трънения венец от разпятието. Ако този тест бъде преминат без опасност, силите присъщи на личността вече са достигнали достатъчно мощ и перфектно равновесие. Спомням си матрос Куманов, който при първия си скок вече на врата на Ан-2, се обърна умолително към мен: 

– Др. мичман, нека да скоча при следващия заход!

– Не, момчето ми, сега е дошъл твоя ред, не го пропускай! – натиснах лявото му рамо и му помогнах да прекрачи прага.

Ако парашутиста не е достигнал тази степен, промяната в мозъка може да доведе до състояние близко до лудостта. Лудостта не е нищо друго освен принудително разделяне на тези способности без възможността за тяхното ново обединяване чрез вътрешната воля. Обучаваният причинява разделянето с действие на съзнателна проява на волята. 

Понякога обаче този вътрешен заряд на волята се оказва недостатъчен и началния импулс, ако въобще е съществувал, се оказва слаб. Така беше с матрос Тодоров. Той направи един скок и после сядаше в машината готов за скок и когато трябваше да стане, не му достигаше воля, която отново да го изправи. Пръстите му се вкопчваха в ръкохватките по кабината, погледът му ставаше безумен и нищо не бе в състояние да го откопчи от седалката. Но това бе по-малкото зло. Такива случаи макар и единични в поделението причиняваха психически травми на младите матроси, защото те поради неправилната кадрова политика на флота оставаха да служат при нас и преживяното продължаваше да им тежи ежедневно чак до уволнението им. 

Има и момчета с друга психика. Те се подчиняват на стадния инстинкт и вървят безропотно след водача си цял живот. В ежедневието на нормалните хора това остава незабележимо, но при екстремални състояния това излиза наяве стига да имаме очи да го видим, стига да имаме куража да му вдъхнем увереност, че той може и сам да се справи. 

Показателен за това е случаят с матрос Ценев. При него всичко вървеше нормално. Напускаше самолета нормално в състава на групата, с която скачаше, приземяваше се без инциденти, докато един слънчев ден на летището край Балчик не стана чудото.

Скоковият ден клонеше към своя край. Последните пет момчета вече бяха във въздуха, когато до площадката за приземяване се приближи автобусът на поделението, с който се прибирахме в лагера. 

Един след друг парашутистите се приземяваха, кой по-близко до целта, кой по-далеч в зависимост от придобитите умения. Но с един от тях ставаше нещо не както трябва. Отдолу се виждаше, че ръцете му вместо да държат командите на парашута, стоят отпуснати по тялото му. Ръководителят на плаца за приземяване му изкрещя по мегафона да обърне парашута и тръгне към знака, но той продължаваше снижаването безучастен към заповедите на офицера. И тогава се случи неочакваното, вместо да дръпне една от командите и завие вляво или вдясно (парашутът се завърташе на 180 градуса за броени секунди) той се сгромоляса върху покрива на автобуса и се приземи странично върху твърдия добруджански чернозем. Изправи се бързо, и като че ли нищо не се бе случило, и започна да прибира парашута си.
Едва по-късно разбрах, че винаги е постъпвал така: скачал със затворени очи в потока на групата; после във въздуха скован от страховете си не смеел да пипне управлението на парашута, а като спасение очаквал идването на твърдата земя.

Друг основен проблем в началните години, когато овладявахме подстъпите на въздушно-десантната подготовка бе преклонението пред мними величия под пагон. А това на първо място бяха екипажите на вертолетите и самолетите (Ил-14, Ан-26, Ан-24-Т). Тъй като пилотите и щурманите никога не бяха работили с МРГ, а със стоварване на масови десанти, без значение дали на суша или на водата, денем или нощем, стараеха се само по-бързо да се освободят от “излишния товар”, без да се интересуват от това къде ще се приземят или приводнят парашутистите. С парашутите ПД-47, с които тогава разполагахме, това означаваше да се приземяваме в лозя, овощни градини, дерета и постройки, вместо в близост до знака за приземяване. Нощем ни костваш преход от километри докато се доберем до плаца за приземяване.

При скоковете на вода, приводняването бе съпроводено с луда гонитба между сърфиращия парашутист и катера за прибиране на парашута и парашутиста от морето или езерото. Не бяха редки и случаите когато вместо на вода парашутисти се приземяваха с гуменки или на бос крак, защото такава бе екипировката за скокове на вода – без обувки.

През този период спускача играеше ролята на портиер: да отваря вратата на самолета, да прибира изтеглящите въжета на скочилите парашутисти и накрая акуратно да я затваря. Щяха да минат седем години докато съберем нужния опит, самочувствие и дързост да се опрем на традицията и наложим спускача да прави разчета на всеки скок.

Друг десантен елемент, през който принудително трябваше да преминем бе “живата прострелка”. Всяка организация, организираща парашутни скокове държи преди всичко на живота и здравето на парашутистите и за определяне мястото им на приземяване теоретично се използват математически формули, а практически от самолета се хвърля простреловъчна лента и по приземяването и се прави разчет на парашутния скок. При нас вместо лента се използваше жив парашутист. Това не противоречеше на Наставлението по въздушно-десантна подготовка, където под № 17 бе записано изпълнение на простреловъчен скок, но до такъв скок се допускаха само парашутисти с достатъчен опит и умения, готови да покрият изискванията за класна специалност. А тогава никой от нас нямаше и един парашутен скок. Добре, че имаше един млад офицер, който като един “Александър Матросов” или японски “камикадзе” самоотвержено изпълняваше тази задача. Особеното при този скок е, че след като се отвори парашута, парашутиста не трябва да прави опити да го управлява, а да го остави “неутрално” да го приземи (както случаят Ценев години по-късно).

При тия изпълнения младият офицер често изпадаше в траги-комични ситуации: веднъж се приземи в кошара сред стадо кочове*; друг път на пътна магистрала току пред товарен автомобил; една вечер влетя през прозореца на селска къща при млада невяста…

Tака сами отъпквахме пътеката на МСРО, която в тогавашните условия трябваше да мине задължително през усвояване на елементите на масовия въздушен десант.