Отделих се от степенката на вертолета и погледнах надолу. Обикновено по това време се отваряше парашута на Николай, който винаги скачаше преди мен защото беше по-тежък, но този път не го видях и докато се оглеждах: отварянето на парашута ме раздруса; разклати хоризонта наляво-надясно; полу-нагоре, полу-надолу, но мисълта, че е станало “нещо” с Николай продължаваше да боде съзнанието ми. 

Когато най-после го съзрях, парашута му приличаше на огромен сутиен, почти през средата купола му беше прищипан от носещите върви на някой от коланите на подвесната система. Доста по-долу от мен той правеше огромни кръгове над летището слизайки със скорост 2-3 м/сек, по-бързо от мен по невидима низходяща спирала. Според мен вече беше взел решение да не отваря запасен парашут, защото скоростта му на снижение не застрашаваше живота му въпреки, че парашута практически бе неуправляем, той щеше да се приземи без да пострада съществено.

Отдолу вече бяха го забелязали. Всички, които бяха там, а те бяха доста, включително и един от водещите военни парашутисти полковник Пръвчев, бяха се подредили като за строева подготовка край черния път между летището и съседната нива, но лицата им вместо по фронта бяха обърнати към небето. На десния им фланг стоеше нашата линейка. Шофьорът също като другите бе до нея с поглед нагоре.

Колкото ми позволяваше старият ПД-47 следвах Николай отгоре това беше единственото, което можех да направя за него в този момент. А ония отдолу вместо да се раздвижат да разпоредят на шофьорите и на другите автомобили в района, в който се очакваше да се приземи Николай да влязат в кабините и да имат готовност всеки момент да ги преместят, за да не се окажат допълнително “препятствие” за неуправлявания парашут, продължаваха да стоят като хипнотизирани. Крещях отгоре да предприемат нещо, но не се получаваше. За тях аз не бях интересен. А Николай вече приближаваше земята, оставаха още няколко десетки метра и вече бях сигурен, че може да се удари в линейката. Отново се разкрещях вече по адрес на нашия шофьор и докато се гневях защо не реагира десния крак на Николай удари сивия покрив на возилото, а левият му проби задното стъкло с изписан на него червен кръст.

Тази картина изплува в съзнанието ми когато бях поканен на една дискусия на тема чия система за скатаване на парашути е по-добра – американската или нашата.
В американските въоръжени сили специални групи от професионални военни скатавачи скатават парашутите на скачащите парашутисти, а при нас всеки сам (независимо от звание и длъжност) скатава парашутите си.

Не знам дали американците водят статистика за това колко парашута не са се отворили по вина на скатавачите, но първият случай в моята практика на парашут нескатан от скачащия бе този с Николай. Но не беше само той, който бе взел чужд скатан парашут. Тогава всички ние от командния състав на поделението се полакомихме от скатаните парашути на колеги от парашутно-разузнавателно поделение. Те срочно трябваше да се върнат в казармата си и ни оставиха парашутите си, с молба да им ги върнем скатани за склад.

Тогава вече скачахме с българския управляем парашут, но не се посвенихме от съветските ПД-47, които бяхме загърбили неотдавна.
Един от тях този, с който скочи Николай не се отвори правилно и благодарение, че не се случи на начинаещ парашутист не се стигна до нещастен случай.
Няколко години по-късно и с мен се случи нещо подобно. 

Течеше последният скоков ден за годината. Разполагах с четири зачислени на мен и скатани лично от мен парашута УП-9, а за да изпълня нормата си на класен специалист не ми достигаха още пет. Реших да хитрувам да направя скоковете каквото и да ми струва, а после с ръководителя на скоковете да ги впишем някак в плановите таблици. Така и направих. Взех четири парашута от един колега, който беше в командировка и продължих да скачам, но все си мислех за недостигащият ми пети. Когато се приземих и с последния и примирен крачех към линията за подреждане на разкатаните парашути към мен се приближи матрос Папазов. 

– Другарю мичман, разбрах, че търсите скатан парашут? Аз имам един, искате ли го?

Без да се двоумя, защото “антоновката”* вече подхождаше за последно, изкрещях му да го донесе и без да го прегледам, прикачих към него запасния парашут, метнах го на гръб и се затичах към самолета.

С полупразен резервоар, макар и старичка, машината бързо набираше височина и трябваше да побързам да пригодя подвесната система на деветия парашут към тялото си. Чуждият парашут се съпротивяваше, защото собственика му бе доста по-дребен от мен – гръдните колани ме стягаха, така че едва дишах, а седалищните трябваше да отпусна, за да мога да ги закопчея. Но не обърнах особено внимание на съпротивата, защото се чувствах някак омекнал, а и сетивата ми бяха претъпени от физическата умора и притеснението около набавянето на допълнителните парашути. 

По скоро по привичка, отколкото в търсене на ново усещане се отделих от самолета. Под мен зейна дълбокото дере, южно от село Калиманци, но не ми бе до съзерцание на стръмните брегове, към които се носех с 50 метра в секунда. Нещо ставаше с парашута ми. Изминаха петте секунди, а раницата не се отваряше. Изтеглих ръчката на основния паршут, но отново нищо – гърбът ми мълчеше. В този момент адреналинът изригна от долната част на гърба ми и запрепуска във вените надолу и нагоре. Кипналата кръв се насочи нагоре към неспокойните нозе на Паниката, а достигайки ги щеше да стане страшно. Разчорлената фурия щеше да обсеби командването от обезумялото ми его. Тогава усетих познатото озарение, което светна някъде над главата ми, светлина като топла вълна се спусна отгоре и срещайки някъде под сърцето кипналата кръв подави ентусиазма на адреналина като го върна там, откъдето бе дошъл.

Опипах още веднъж, доколкото можех парашута на гърба си и не сетил ответ, присвих леко краката си в коленете, извих главата леко надясно и изтеглих ръчката на запасния парашут. “Пъргавата” коприна моментално се отзова, докосвайки лявата ми буза и само след миг разцъфтя над главата ми, образувайки ослепително белия си спасителен кръг. 

Запасният ми парашут се бе отворил нормално. Онази с косата прелитайки съвсем близо почти докосвайки ме си бе отишла този път. Сега ми оставаше да се приземя с парашут от съвсем нов и непокорен тип. Той просто бе спасителен и затова неуправляем при скорост на снижение два пъти по голяма от тази на този, който се мъдреше на гърба ми. Летяхме тримата към нерадостна картина. Мястото под мен приличаше на част от “Побитите камъни” – покрито бе със стърчащи около метър цилиндрични камъни и ми се струваше, че трудно мога да избегна съприкосновението с хладната им твърд. Исках не исках трябваше да се примиря и когато вече различавах мъха по тях прибрах краката си един до друг, стегнах цялото си тяло от петите до върха на косите си и въпреки това, когато срещнах земята зъбите ми оглушително изтракаха. Бързо се изправих, нямаше ми нищо. Бях се приземил на полянка с мека зелена трева между камъните, голяма колкото носна кърпичка.

Когато лично за себе си, без да споря с маститите сепециалисти по въздушно-десантна подготовка, правя съпоставка между двата способа за скатаване на парашутите за скок: този, при който всеки сам скатава парашута си и този, при който парашутите са сакатани от специализирана за това група в съзнанието ми винаги изплува една картина от войнското ми ежедневие: измъкнах се от водата и поставих на плоския камък до себе си плавниците, маската и шнорхела. Докато се катерех по скалата забелязах, че до крайния кол на даляна вляво от мен изплува корморан. И докато аз свалях баластния колан и го поставях внимателно до останалата екипировка, той непохватно с тежки приплясквания на крилата се закрепи на върха на дирека и застана неподвижно. Свалих неопреновия си костюм и с наслаждение положих настръхналите си телеса върху топлия жълтеникав пясъчник, а само на двадесетина метра от мен черната птица разпери крилата си и се вторачи в слънцето.

Когато се стоплих и седнах на камъка птицата вече бе прибрала крилата си и сега внимателно перце по перце подреждаше крилата си, така че размахът им да бъде плътен и лек при следващия полет. 

За да започна да лишавам смъртта от надмощието и над мен, възприех подход, различен от проповядвания от Александър-Матросовците – лиших я от непознатостта и, започнах да я гледам в лицето, свиквах с нея, и умът ми често се сеща за нея… Не зная само къде ме очаква, затова я очаквам навсякъде и по всяко време.