Човешкият ум естествено иска да излезе навън, да изскочи от тялото през каналите на неговите органи: окото да види, ухото да чуе, сетивата да усетят външния свят.

Откакто пропълзях, а после с първия прищъпулник, все крача по старата земя; избродих широки равнини, изкачих високи планини; нагазих и във водите и, и потопил дълбоко глава, преплувах немалко подводни широти. 

Днес ми предстои да направя и по-широка крачка във въздуха, над твърдата земна гръд и синята мекота на водните простори.

За да стигнем до този ден обаче трябваше да извървим дълъг и обиколен път. Цяла есен, зима и пролет изучавахме тактико-техническите данни на основния парашут ПД-47* и запасния З-1-П, правилата им за скатаване за скок, както условията за съхранение и експлоатация в полеви условия. На парашутния полигон отработвахме елементите по приземяване с парашут. Но до изпълнение на парашутен скок така и не достигнахме. Старшето началство реши, че трябва да почерпим теоретичен и практически опит от действаща парашутно-десантна част и затова бяхме командировани в 68 УПРБ.* 

И така в началото на май 1971 година натоварихме цялата парашутна материална част на газките, ние се качихме на бързия влак и заедно пристигнахме в град Пловдив.
Цял месец повтаряхме наученото през зимата и затвърдено на нашите полеви уреди. Различното беше, че наземната подготовка се провеждаше на специализиран полигон под погледите на гражданите от съседните жилищни блокове. Учехме и тренирахме усилено, а след занятията привличахме погледите на пловдивчанки с непривичните за местната действителност летни морски униформи. 

След като сдадохме теоретичните изпити, преминахме тестовете по скатаване на основни и запасни парашути, и наземна подготовка, дойде време да изпълним първия си парашутен скок. Тогава дойде вестта, че вертолетния полк не е в състояние да изпълни заявката ни, каквото и да бяха последствията за нас от пропиляното време и усилия.

Няколко дни след като се върнахме в поделението най-после бе определен ден, в който да осъществим така желаният от всички ни парашутен скок.
Така на 6 юни в 08:30 часа докато очаквахме вертолета от ОПЛЕВ “Чайка” си мислех, че цялата “Пловдивска кампания” можеше да се проведе на летище “Калиманци”, чиято материална база, инструкторски състав и полигон бяха на европейско и световно ниво. Щяха да бъдат спестени пари, гориво, моточасове. И всичко това далеч от “любопитни” погледи под крилото на една военизирана перфектно работеща организация. Но някой от висшите военно-морски етажи беше решил да прави от нас десантчици, вместо бойци със специално предназначение. 

Машината вече тръпнеше от възбуда преди полета, а когато влязохме в товарното помещение, шумът от двигателя на “Ми-4” така се усили, че всичко вътре трепереше и се тресеше. Имах чувството, че занитените метални шевове ще се разпаднат и тумбестото тяло ще рухне преди да излетим. 

Най-после провисналите витла се раздвижиха и бавно се завъртяха около невидимата за очите ми ос над главите ни, а после добили увереност от мощните пулсации на мотора все по-бързо набираха скорост докато изчезнаха от тесния кръгозор на илюминатора. В следващия миг леко се отлепихме от зеления килим на полевото летище, увиснахме неуверено за миг, а после, залитайки тромаво напред, започнахме да се издигаме в бездънно синьото небе над Калиманци.

Седях на определеното ми място, а само на метър, точно срещу мен вместо врата зееше празен правоъгълник (вратата предварително беше демонтирана за улеснение при отделянето на парашутистите от машината). Свистенето на въздуха през него завихри рой неканени мисли в главата ми, а в гърдите ми се надигаше нещо ново: хем радостно, хем трепетно и безпокойно. Очаквах с нетърпение да се срещна със страха от височината, да се изправя срещу него както в онзи далечен зимен ден, когато за първи път полетях в студения януарски въздух, затова се обърнах през лявото си рамо и погледнах през кръглото прозорче: далече долу бяха останали зелените ниви, червените покриви на къщите на селата Изгрев и Калиманци, но страхът от високото го нямаше, само когато при стръмните виражи на възходящата спирала, пред краката ми зейваше празнота, лявата ми ръка така стискаше някаква ръкохватка по фюзележа, че чак кокалчетата на пръстите ми побеляваха. Всеки момент обаче бях готов да напусна аварийно вертолета. Струваше ми се, че трещящата, вибрираща по занитените си шевове машина всеки миг ще се разпадне на парчета и мислено си заповядвах да изтегля ръчката на запасния парашут, а не на основния, чието отварящо устройство още не беше приведено към работно положение. 

Малко ми олекна, когато най-после достигнахме височина 200 метра и спускачът започна да закача карабинките на изтеглящите въжета на основните парашути към стоманените кабели над главите ни. Крачейки между стърчащите ни колене най-накрая стигна и до мен, порови се по гърба ми и окуражително ме потупа в знак, че всичко е наред. Погледнах светлото му, усмихнато лице, преместих погледа си на металната сглобка, тя също изглеждаше надеждно закачена.

След кратката раздвижена подготовка на основните парашути за скок отново зачакахме. А разбунените мисли отново се върнаха и като подплашен табун обградиха съзнанието ми, задавайки въпрос след въпрос и недочакали отговор се втурваха в бясна въртележка, връщаха се отново със същите въпроси: “ската ли правилно всички етапи; провери ли завързването на “скъсващата се връв”*; извади ли помощните тежести от платките? – и така до безкрай. Въпроси, въпроси, които там долу стояха спокойно затворени под моя и подписа на проверяващия инструктор, подписи в паспорта на същите тези парашути на гърба и на гърдите ми, но тук горе летяха заедно с мен и бръмчаха тревожно в ушите ми.

Знаех, че не трябва да се подавам на емоциите, които повдигаха, че трябваше хладното ми съзнание да ги овладее, да ги възседне и усмири, но това все още не ми се отдаваше напълно.

Вгледах се крадешком и в стоящите пред мен: лицето на първия поред-командира беше плувнало в пот, до него прабългарските скули на началник-щаба белееха зад черните мустаци, само до преди час кръглото, румено по детски лице на младши лейтенант Димитров сега беше неузнаваемо – това което не скриваше парашутното боне изразяваше непоколебима увереност, но издайнически сивееше. Останалите също се стремяха всячески да изглеждат съсредоточени.

Много ми се искаше да се погледна отстрани, но сигурно и аз изглеждах като тях, по важно сега бе да се събера вътрешно, ще дойде време, когато и външно ще изглеждам, така както съм и долу, но сега терзаещите ме съмнения не ме напускаха, а се блъскаха една през друга в съзнанието ми: знаеш ли добре правилата за действие след като напуснеш гърмящата машина, къде ще се хванеш когато прекрачиш прага, какво ще кажат ония долу, ако не го прекрачиш!?
Кратък, но дразнещ звуков сигнал прекъсна мислите ми. Обърнах се надясно и погледнах нагоре: светеше жълтата лампа, висотомера до нея показваше 1300 метра над морското равнище, а всичко това означаваше “приготви се за скок”!

Четиримата мъже пред нас на левия борд бавно се изправиха, хванаха с десните си ръце карабинките на изтеглящите въжета на парашутите си и се обърнаха с лица към “вратата”.

Някак изненадващо като картеч ни удари уж дълго очаквания втори продължителен сигнал придружен от светването на зелената лампа.

Ахъ- – ъъп, ахъ- – ъъп, ахъ- – ъъп, ахъ- – ъъп сякаш въздъхваше облекчено машината след отделянето на поредното човешко тяло от нейната отворена утроба. Само за броени (8-10) секунди лявата част на кабината опустя.

Пилотът тръгна в широк завой към следващия заход, а на фона на синия квадрат на вратата малко под нас, белееха четири квадратни купола. Това вдъхна допълнителна увереност у нас, че парашутите наистина се отварят, че и тези на гърбовете ни ще се отворят.

Дойде и моят ред. Изправих се пред синия правоъгълник, който бе доста по малък по размери от мен. И чудно защо доскоро извиващата се вихрушка от тревожни мисли изведнъж потъна в изправения ми гръбнак, обзе ме хладна увереност и сякаш бях го правил и друг път, поставих левия си крак на прага в долния ляв ъгъл на вратата, прихванах с длани двата горни ръба на рамката, приклекнах, без да превивам гръбнак и енергично се оттласнах от вертолета. 

Когато усетих, че нещо ме дръпна нагоре отворих очи. И сега, когато се връщам към този кратък миг, не зная тогава с кои очи видях света. Все ми се струва, че се отвори вътрешния ми взор, защото никога преди това и след това не бях виждал такава ясна и същевременно наситена бяла светлина, която поглъщаше слънчевата светлина, обливаше всичко и правеше синьото по-синьо, зеленото по-зелено, а аз изживявах неизказано блаженство, струящо от тишината на безкрайното поле и бездънното небе. Какафонията от звуци, която бучеше в главата ми в машината бе отстъпила място на странна, пълна тишина. Може би това е бил мигът на истинската ми свобода ..? 

Но инстинктите ми отново се върнаха, а с тях и наученото. Закачих изтеглящата ръчка на основния парашут на карабинката на раницата на запасния парашут. Погледнах нагоре – белият квадрат на купола с носещите въжета ме държаха здраво в надеждна прегръдка. Назад и нагоре се белееха останалите трима от групата.
Погледнах надолу вляво от мен, в зеления правоъгълник на пшеничен блок, ясно се очертаваше знакът “Т”*. Задачата ми беше да се приближа колкото се може по-близо до този знак затова обърнах купола към знака и като от време-навреме коригирах посоката, тръгнах към него. 

Когато приближих знака и видях фигурата на мичман Лазаров да тича към мен се приготвих за приземяване. Лекият ветрец духаше в лицето ми и затова нямаше нужда да коригирам посоката на постъпателното си движение. Прибрах краката си и леко ги сгънах в коленете. Хванах двата задни колана, придърпах ги надолу зад гърба си и зачаках съприкосновението със земята. То дойде изненадващо, но за сметка на това леко. Отначало докоснах върхове на вретенилата пшеница, а след това усетили твърдата почва, краката ми леко пружинираха, тялото ми остана право, а куполът се погаси в избуялото жито току зад мен. 

Още не бях успял да се освободя от подвесната система, когато пред мен изникна мичманът: 

– А бе Христов, това ти ли си? Добре ли си, как си? – запъхтян в скоропоговорка изрече той и се спусна да отделя носещите върви от пшеничените стръкове.

Въпреки, че бързах да споделя радостта си от успешния скок с тези които бяха преди мен и с тези които ме последваха, внимателно разстлах преносната торба и поставих в нея запасния парашут и раницата на подвесната система на основния парашут, така че капакът на раницата със заводското клеймо остана отгоре, а вътрешната част на раницата – към страната на капака на преносната торба; хванах купола в полюсната му част, разтърсих го и го опънах по цялата му дължина; като го придържах на коленете си скатах го по размерите на преносната торба и събрах вървите на пълзящ възел; поставих го в торбата и закопчах капаците. Нарамих торбата и въпреки настояванията на мичмана да ми помогне в носенето, отказах категорично. От днес с двата парашута – основен и запасен бяхме едно цяло, както горе, така и долу! 

Когато стигнах най-после до пункта за подреждане на материалната част там вече бяха командира на поделението, началник щаба младши лейтенант Димитров и ст. І ст. Александров. Подредих преносната торба с парашутите си до останалите четири на разстланото платнище и със строева крачка се отправих на доклад при командира:

– Другарю капитан 3 ранг, опознавателен парашутен скок с незабавно разтваряне на парашута, Извърших. По време на изпълнение на скока задръжки не е имало. Материалната част е налице и в изправност. Помощник-командир на ІІ МРГ, ст. І ст. Христов.

– Честито звание “парашутист”, др.ст І степен! – командира стисна дясната ми ръката и ме поздрави с “ритник” по задника (всеки, който беше изпълнил най-малко един скок имаше право на такова “кръщение”).

Поздравиха ме и останалите, аз тях също и всички заедно вперихме очи нагоре: на равни интервали като по часовник от запад се появяваше вертолетът и в една и съща точка над нас от него се отделяха пет черни точки; те се уголемяваха после над тях на синия фон на небето разцъфтяваха пет бели купола; снижаваха се; ние тичахме към тях; срещахме все еднакви възбудени радостни лица; разменяхме ритници за поздрав и отново всичко се повтаряше докато накрая се събрахме всички в общ строй.

Вертолетът с бордови номер 45 прелетя над нас, разклати смешно туловището си за поздрав и отлетя на юг.

Докато командирът правеше разбор на скоковия ден на черния добруджански коловоз пред нас се появи зеленикав ГАЗ-69. Изскърцаха спирачки и от вратата до шофьора енергично изскочи Старши Началник (не от нашия отдел) от щаба на ВМФ. 

Командирът изкомандва: “Равнение На – Средата!” – и рапортува за успешно изпълнения първи тренировъчен парашутен скок.

Представителят на флота се обърна към нас със:

– Здравейте парашутисти! – ние съответно отговорихме ”Здраве желаем другарю капитан 1 ранг!

После поотделно той се ръкува с всеки един от нас. Още помня неувереното докосване на лачената обувка до подопашната си област. 

И когато командирът подаде поредната си команда:

– Надяс – Но, към автомобила, Ходом – Марш! – дружно направихме и въздушно десантния си прощапулник.

Когато по-късно се друсах в каросерията на газката на път за поделението и всички в надпревара възбудено на висок глас споделяха преживяното, когато проснат на пода мл.л-т Димитров “разпускаше” невъзмутимо, аз се върнах към преживения страх. Страхът, който само преди часове беше обсебил всички ни независимо от възраст, звание, длъжност и воински умения. Сега разбирах, че той ми е добър приятел и съветник, защото след стотиците въпроси, които ми зададе “там горе”, настоя да си отговоря и на: съществува ли нещо зад видимостите? 

Като се връщах мислено назад към спомена за струящата като че ли от мен неземна светлина и пълната тишина, усещах в себе си сигурността, че притежавам “нещо”, което нищо не може да унищожи, нищо не може да промени и което не може да умре.

*УПРБ – учебна парашутно-разузнавателна бригада.

*ПД-47 – парашут десантен /съветски образец1947 год./.

*Скъсваща се връв – елемент при автоматичното отваряне на парашут ПД.47.

*Знак “Т” – наземен знак /ушит от бял плат/, указващ посоката на приземния вятър.