Волската талига спря край синора в долния край на келемята. Милко скочи на земята, отиде до задния капак на сандъка и развърза поводите на двата вола, които досега вървяха след каруцата. После прихвана под раменцата Михо, издигна го нависоко и като се завъртя от запад на север му подвикна:

– Гледай, сине – от дерето нагоре до гората, където е онова голямо дърво, всичко това е нашата нива. За сега е само една, но с Божията помощ и с нашите ръце ще се сдобием и с още ниви. – Хайде сега, докато аз сваля плуга от каруцата и разпрегна воловете ти подръж юларите на Балан и Балаш – рече Милко и свали момчето на земята.

Малкият помощник отърка сънените си очи със свободната си ръка, а близкият вол протегна език, близна го по челото и събори калпачето му в изсъхналия треволяк. Детето се наведе, за да вземе калпачето си, а после клекна и впери вече разбудените си очи в това, което вършеше баща му. А той свали плуга с железните колелца от каруцата, занесе го в края на нивата, после прикачи към извития железен край аръша на чивгара*. Върна се до воловете във впряга, разпрегна ги, прихвана железните синджири на юларите им и ги поведе към мястото им в ярема пред плуга.

Изминали дългия път от Тракия до Буджака, а оттам обратно до Добруджа, двата вола някак уморено, но по привичка наведоха шии и покорно ги поставиха в боиндрука – по едрият Абраш отдясно да върви във браздата, а отляво по-дребния Сивчо.

– Михо, остави воловете и ела при мене! – подвикна Милко на малкия, който тъкмо се изправяше от земята, като държеше в ръка едър, черен бръмбар. – Тете, тете, виж какво хванах! Затича се напред, препъна се в една къпина, изправи се вече с празни ръце и виновно застана пред баща си.

– Ела, ела, застани тук до мен и свали калпачето си! Ха сега да се обърнем на изток. И двамата застанаха гологлави пред есенното, слънце, подаващо чело през синкавата мъглица на равния хоризонт. Прекръстиха се мълчаливо пред раждащия се ден и бащата наруши ритуалното мълчание:

– Хайде сега момчето ми, ти си моя наследник, ти си надеждата ми и ще трябва да изкараш първата бразда в нашата нива. Такъв е обичаят завещан от дедите ни – първата бразда да се изоре от най-чистия и невинния от семейство. Това се пада веднъж в живота на мъжа, и ти от тук нататък вече ще бъдеш истински мъж. – Ела сега и хвани здраво дръжките на плуга. Михо пристъпи, застана зад плуга, повдигна ръчички и хвана двете хладни дървени ръкохватки.

– Господ напред и ний подире! – отново се прекръсти Милко. – Хайде Абраш, дий! – подвикна той на десния вол и придържайки лявата дръжка на плуга тръгна редом до сина си.

Руменото слънце отмахна порозовялата мъглица и учудено се загледа в неукрепналата фигурка на малкия орач, но ласкаво погали гърбовете на бащата и сина и окуражително стопли ръчичките, стискащи железните пречки и крачетата, които се препъваха в изораните черни буци, но не спираха в своя първи устрем напред.

Когато изкараха първата бразда Милко обърна плуга погали русолявата главица на помощника си и и му каза:

– Добре сине! Виждам, че вече можеш да ме отмениш в орането, но, за да бъдат още по-дълбоки браздите, които ще оставяш по земята ни, бягай сега да събираш още сили! Иди да закараш Балан и Балаш, хей там в горния край, дето се зеленее айръкът* да починат, да попасат, че може да се наложи да впрегнем и тях по някое време.

След това запретна крачолите, размаха копралята и подвикна на воловете:

– Хайде братчета, дий, и да ни е спорен денят!

Воловете размахаха опашки и поеха спокойно напред. Заредиха се бразда, две, три – лехи*… Напрегнатото лице на Милко се разведри малко. Искаше му се колкото се може по-скоро да заличи мястото на къшлата, от което сега при всяко подухване на вятъра, все още се повдигаха тъмни кадели пепелина. Все му се струваше, че откъм село всеки момент ще се зададе Ивана, ще види следите от пожара и ще закърши ръце… Едва когато и последната следа от черната пепел потъна под дебелия пласт на добруджанския чернозем, той се успокои и работата му тръгна спорно и леко. Спомените му го върнаха там, далеко на юг, когато баща му за първи път го остави сам да държи ралото. Неволно вдигна глава и погледна към горния край на нивата, там където сред изсъхналите тръни и бъз се белееха воловете, но Михо не се виждаше. Твърде малък бе боят му, за да се види черното му калпаче и твърде крехки бяха още ръчичките му, за да държат ръкохватките на плуга…
По едно време мисъл като черен облак помрачи ведрото му настроение – чия земя ореше той? – негова или на бея? До вчера тук са били татарите и тази същата земя, която сега обръщаше, комай е била тяхна, а утре? Ще се появи ли друг сайбия? От тези мисли мускулите му се отпуснаха, на воловете олекна и те доволно изсумтяха. „Я се стегни, земята си е твоя, българска, трябва и твърда ръка на стопанин, а не да тъне в запустение и немара.” Този „светъл лъч” пропъди натрапчивите мисли и той отново заби лемежа в добруджанската гръд. Когато наближи горния край на нивата, работата стана тежка. Тук пръстта бе оцедена, суха и пълна с айрък, преплетен с коренища от бъз и къпина. По средата корените им станаха тъй дебели и тъй на гъсто, че плугът запука, запука – и… спря. Милко подвикна, вдигна заплашително копралята, но добитъчетата затепаха, запристъпяха напред назад, но плугът така и не помръдна.

– Брей да му се не види! Очаквах това да се случи, но малко по-нагоре, към гората. – промърмори Милко, по-скоро на себе си, тъй като наоколо нямаше кой да го чуе.

Той можеше да повдигне малко плуга и тъй на воловете щеше да олекне, но баща му беше го учил оранта да бъде равна, с еднаква дълбочина навсякъде. Погледна още веднъж пулсиращите потни хълбоци на воловете, пяната, която се стичаше от сумтящите им муцуни, подпря копралята на плуга и тръгна към горния край на нивата.

Още не направил и няколко крачки чу звънливия глас на сина си:

– Хайде конче, де-е-е-е! – малкият бе възседнал като кон най-ниският клон на огромното дърво, държеше с двете си ръце чаталестият му край и привеждайки се напред, отскачаше нагоре, а после новите му цървулки отново опираха земята и така в неспирен галоп той унесено препускаше нанякъде. Зашумените вейки се тръскаха като буйна грива, но кафеникаво-жълтите им листа все още не се отронваха от тях. Двата вола навели глави пощипваха
наболата зелена тревица сред сухите бурени между синора и гората. Милко понечи да извика Михо, но нещо го възпря. Спомни си детството, когато баща му го качваше на коня пред себе си и двамата обикаляха нивите около Иридже.

– Тете, тете, виж какво голямо дърво, но защо не са го отсекли, я виж колко е близко гората, а то стърчи само тука?

Едва сега като се огледа Милко видя, че гората е само на двадесетина метра от нивата, а огромния дъб впил яки корени в добруджанския чернозем, изправяше възлест ствол, разперил мощна корона, толкова голяма, че цяла хайдушка чета можеше да се разположи под неговата сянка. Никъде сред огромната вършина не се виждаше нито едно сухо клонче. Но не се забелязваха и гнезда на птици.

– Не са го отсекли, защото не става за нищо. От него не можеш да направиш нищо, защото стволът му е чеп до чеп. Виж ги клоните – няма нито един прав. От тях не можеш да издялаш диреци. От стеблото, колкото и да е голямо не можеш да издялаш нито нощтви*, нито дъски за софри* – цялото е усукано от възли и съкове. И въпреки това, бъди като него момчето ми. За да оцелееш в този свят, трябва да бъдеш като този дъб. Тогава никой няма да ти причини зло. Ако си прав, ще бъдеш отсечен, ще се превърнеш в покъщнина на някой сарай. Ако си красив, ще те продадат на пазара, ще се превърнеш в стока. Бъди като това дърво, абсолютно безполезен. Тогава никой не може да ти причини вреда. Така ще порастеш голям и обширен, и хиляди хора ще могат да се скрият под твоята сянка. Хайде сега докарай воловете, че ни чака работа.

Когато крачеше между двата вола към плуга нещо върна погледа му към дъба – клоните, ствола и невидимите корени. Синкаво сияние, като нимб на икона, обгръщаше короната и я правеше да изглежда едновременно ефирна и лека, огромна и мощна. Но това бе само външното, видимото, имаше още нещо, което го привличаше към това самотно дърво. В този момент Балан разтърси глава и синджирът се заметна докосна рамото му и видението изчезна.

Запрегнаха Балан и Балаш в дъното на плуга, а двата старички вола преместиха отпред.

– Хайде сега, момчето ми карай! – каза бащата и подаде копралята на Михо.

Той я размаха като маждрак и войнствено завика:

– Хайдя-а-а, дий! Хайде, дий!

Воловете се напрегнаха, колкото сили имаха, боиндруците заскриптяха, пропукаха аръшите на чивгарите, като че щяха да се скъсат, но – плугът не помръдна. Малкият помощник отново закрещя, Абраша и Сивчо почти коленичиха на предни нозе. И ето. Белите волове се напънаха след тях, гръбнаците им се извиха, ребрата им щръкнаха. Около плугът айръкът запука, закъса се и плугът тръгна.

– Айдя-а-а, дий! Дий, дий! – крещеше Михо.

Още няколко стъпки и трудното място беше преминато. Малко по-нататък спряха воловете да си отдъхнат. Милко отиде при Балан и Балаш, поглади ги по изпъкналите чела, между витите рога, и каза:

– Не ме излъга Гарю. Браво ангелите ми, какво щях да правя без вас?!

Телата на воловете потрепваха – хълбоците на предните сивееха, а тези на белите, тъмнееха от пот. Два – три мига и дойдоха на себе си, почнаха да
преживят.

Докато изорат нивата, още на няколко пъти плугът задълбаваше в къпините и троскота и спираше. Тогава, без да се бавят, сменяха воловете. Сивите ги почитаха, защото с тях бяха дошли до тук. Но нямаше що – туряха ги отпреде, а на тяхно място, в дъното на плуга, впрягаха новите – едри и бели като сняг, с големи сури рога. И колкото и дълбоко да беше се запънал плугът, Балан и Балаш се напъваха, напрягаха мишци и го изкарваха. Милко ги потупваше по гърбовете, милваше челата им.

А Михо подскачаше наоколо и се радваше.