Лъчите на изгряващото слънце озариха хиляди конници, преминаващи в стройни редици покрай малко възвишение с плоско било. В западния край на поляната бе издигната трибуна, на която бе застанал кан Дорбар, а от двете му страни кавкан Булгар и кавкан Сандилх. Днес бе големия есенен Събор и лично поставеният от Тангра владетел правеше преглед на конницата и въоръжението.

Извършваше се преброяване на населението, конете, добитъка; разискваха се важни държавни питания.

След като парада приключи множеството от хора и воини се отправи към ритуалната могила.

Мястото представляваше висока поляна, оградена с нисък плет с три врати: източна – Вратата на Тангра, северна и южна врата. Западната врата беше затворена, за да не влизат злите духове. С цел те да бъдат измамени и да останат там, за да не оскверняват ритуала, до западната „стена” бяха забити три стълба с чучела на кон, бик и овен.

В средата на поляната имаше великолепно дърво – Свещеното дърво. От южната страна на ствола му на земята бе издигната платформа за кана боила колобъра.

От дясно на Вратата на Тангра се намираше жертвеника за посичане и разрязване на жертвите, а отляво трите стълба, на които завързваха жертвените животни. Днес те стърчаха празни.

Тежко и достолепно крачеше Дорбар към могилата. Беше му докладвано, че днешните жертвоприношения няма да са както предните години. Осиновеният син на кавкан Булгар сам с голи ръце щял да положи главата бика под острието на главния колач.

Мислите му бяха прекъснати от викове и радостни възгласи. Воините се бяха скупчили на едно място малко под могилата като рояк пчели. Дорбар примигна и видя Булгар да се качва на една талига, за да им говори. Намръщи се, когато друг звук смълча тълпата – пронизителен тежък рев или мучене, от който косъмчетата на тила му настръхнаха. Ръката му стисна дръжката на палаша и той закрачи през хората си, които предпочетоха да отстъпят пред него, вместо да го докоснат и да изгубят я ръка, я глава.

Военачалниците му се бяха събрали около усилена с бронзови шини, масивна дървена клетка, закрепена на голяма талига, но Дорбар не погледна към тях или към кавкана, който се мъчеше да ги успокои и отдалечи от талигата. Животното зад решетките се оказа огромен бял бик с широко извити масивни рога. Канът поклати глава изумен и затвори око поради тъпата болка в тила, резултат от нощния запой. Очите му нито за миг не се откъсваха от страшилището, което разтърсваше глава и острите му като върхове на копия рога откъртваха парчета дърво от гредите.

– Нима това не е подарък, достоен за кан? – рече Сандилх.

Дорбар му хвърли бегъл поглед, но това бе достатъчно част от самоувереността на кавкана да се изпари. Тълпата около тях се беше смълчала в очакване на реакцията на кана. Булгар се чувстваше неудобно и Дорбар му кимна с разбиране.

– Никога не съм виждал подобен екземпляр, кавкане. От къде го докараха?

– Нека Заберган каже. Той знае повече – обърна се Сандилх към богатура.

– Бикът е дар за вас от кана на юечжите, господарю. Отгледан е на воля сред техните поля, но не са успели да го опитомят. Много трудно го докарахме
оттам. Добре, че успели да го вкарат в тази клетка и да го натоварят на волската кола.

Дорбар пристъпи съвсем близо до решетките и погледна бика в очите. Щом погледите им се срещнаха, животното ненадейно се хвърли напред и клетката се разтърси от тежестта му, когато блъсна дървените прегради. Дорбар беше прекалено пиян, за да се отдръпне, и усети разкъсваща болка в ръката си, когато острия рог се стрелна към него. Погледна със замъглена изненада кръвта и разкъсания си ръкав. Само едно докосване, но то бе оставило дълбок разрез в плътта.

– Грамаден, а толкова бърз… – слисано промълви той. – Виждал съм по-бавни змии. Не се съмнявам, че може да вдигне на рогата си кон с ездача му. Тези рога и копита ще разглобят решетките всеки момент.

Дорбар скри кървящата си ръка в гънките на кафтана си и каза:

– Приемам подаръка. Дарявам го за жертвеното животно на днешния ритуал. Сините му очи се отвърнаха от погледа на бика, който пухтеше зад гърба му. Неговите очи имаха същия цвят. Даже бялото, налято с кръв не отстъпваше на кървясалия поглед на Дорбар. Булгар и Сандилх сведоха ниско глави, очаквайки раздразнения от нараняването кан да избухне. Когато беше пиян, Дорбар като едното нищо можеше да повали човек само защото го зяпа.

– Кавкане, обърна се той към Булгар, чувам че осиновеното ти момче щяло с голи ръце да повали този звяр пред жертвеника на Тангра.

– Така е господарю. Това стана с позволението на кана боила колобър Боян.

– А ще се справи ли? То устата му май още на мляко мирише – ухили се подигравателно Дрбар.

– Ако е рекъл Тангра ше се справи господарю.

*

Когато слънцето се издигна високо кръгът се оформи пред източната страна на могилата. Изграден под зоркото око на Заберган, той беше солидна конструкция от дъбови и букови греди, привързани с тежки въжета към докараните специално за целта талиги. Така се оформи площадка с диаметър сто и двадесет крачки.

Вратата на клетката заедно с бика бе обърната с вратата към арената. Когато Дуло застанеше в средата на площадката един воин трябваше да отвори вратата, за да пусне животното на арената. Група воини трябваше да премести встрани клетката, а на нейно място друга група да избута предварително приготвена с щитове талига.

Когато всичко бе готово, целият народ се скупчи възможно най-близо до кръга. Отначало изглеждаше, че само покатерилите се по стените ще виждат, но Дорбар искаше зрелището да бъде за всички, така че Заберган направи външен пръстен от талигите и издигна грубо сковани пирамиди от стълби. Хората запълзяха по тях като мравки и не един любопитко падна върху главите
на онези долу, който се бяха наблъскали така, че земята не се виждаше.

На специално издигната платформа бе седнал кан Дорбар, а до него Ван Ди. Зад нея като закован стърчеше Лю Сюн. Лицето на цинката бе като статуя, но в тъмните и очи от време на време се покрадваха доволни искрици. Какво щастие и изпрати Небето – още тук, в този ден, тя щеше да се отърве наведнъж от двамата кандидати за престола на мъжа и. Бъдещето на любимото и момче се очертаваше светло и безоблачно, като небето над нея.

Тук бяха кавкан Синдилх, боила колобър Боян, Бисера заедно с Алана. Двете жени не бяха се виждали отдавна и сега, не обръщайки внимание на шума и врявата около тях, бързаха да си кажат всичко, което се бе насъбрало в изстрадалите им сърца.

– Не знам как да ти се отплатя, че се грижи толкова години за момчето ми – обърна се Бисера към кавканката.

– Какво толкова съм направила. Където две гърла, там и трето. Пък той е толкова добро дете. Не ми създаваше никакви грижи.

– Ох, добро, добро, ама го няма. Къде ли е сега клетият? – почти изстена Бисера и от очите и рукнаха сълзи. – Виждаш ли онази цинска змия как се е накиприла. Тя прогони детето ми. Тя го прати нарочно при омразните съседи.

– Не плачи сестро! Ще си дойде. Той е умно и оправно дете. Нищо лошо няма да му се случи, нали е канартикин. Кой би посмял да вдигне ръка над
него? Ще се върне на бял кон вече възмъжал. Ще видиш.

– Ох, на майките остава само да чакат и да се надяват. Ами вие с Булгар, как се съгласихте детето ви да излиза срещу това чудовище? Ако кажеш ще отида при кана и ще му кажа да прекрати този ритуал. То и без това не се прави по Закона. Да го изкарат от клетката и да го заколят пред жертвеника на Тангра. Така зная аз.

– Какво да кажа. Пък и кой ли ме слуша. Той си е наумил, че нищо не може да му се случи. Така каза и боила колобър Боян. Той каза, че жертвените животни имали право да се защитават, а не да лягат веднага под ножа…

Така двете жени се окайваха една друга, докато барабанчиците не започнаха да бият бойни ритми, без никой да им нареди и съвсем заглушиха думите им.

През това време Дуло се беше оттеглил в малка шатра, за да се приготви, а всички го чакаха, обръщайки постоянно очи да зърнат как кавканският син се появява.

*

Булгар стоеше и гледаше сина си, седнал на ниското легло. Тамира се суетеше около брат си и все се опитваше да оправи нещо по оскъдното му облекло състоящо се от меки кожени ботуши, къси кожени панталони и алена копринена риза.

– Викат те – рече баща му.

– Чувам – отвърна със стегнати устни Дуло.

– Не мога да кажа, че не си длъжен да го правиш. Решението е твое.

– Дал съм дума на кана боила колобъра и заставам зад нея. Просто ще превърна в теленце това грамадище и ще го заведа до жертвеника. Вярвайте ми!

– Вярвам ти братчето ми! – погали буйната му коса Тамира. – Знам, че можеш да го направиш.

– Не се притеснявай татко! На него никой нищо не може да му стори!

Кавкана се усмихна сдържано. Отвън шумът на тълпата се засилваше и вече се чуваше как скандират името на Дуло. Моментът щеше да е славен, но Булгар се съмняваше, че момчето ще го преживее. Докато построяваха кръга и местеха клетката с талигата, той беше наблюдавал животното и бе видял огромната мощ стаена в грамадното му тяло. По-бърз от човек и петнадесет пъти по тежък, бикът не можеше да бъде спрян. Гледаше мълчаливо и изпълнен с лошо предчувствие как Дуло се изправя и разкършва рамене. Осиновеният му син имаше в наследство лекота и мълниеносна скорост, но това нямаше да е достатъчно. Време беше да се противопостави открито на кана. Когато най-сетне заговори, гласът му едва се чуваше:

– Ще бъда на стената с добър лък. Ако паднеш, гледай да издържиш, докато го убия.

При тези думи в очите на младежа проблесна весела искрица.

– Не можеш да показваш страх – меко рече Булгар. – Каквото и да се случи.

Ако ще умираш тази вечер, умри добре. За чест на кана си.

В отговор Дуло го изгледа строго.

– Ако той разчита на мен и на Богатур за честта си, значи е по-слаб, отколкото съм предполагал – студено подхвърли той.

– Така или иначе, всички умират – продължи Булгар, без да обръща внимание на краткото избухване. – Може да е сега, догодина или след шстдесет години, когато си беззъб и слаб. Можеш единствено да избираш как да посрещнеш края, когато настъпи.

За миг лицето на Дуло светна.

– Не ми вдъхваш самоувереност кавкан Булгар. Не бих имал нищо против да е след сто години.

Булгар сви рамене, трогнат от начина, по който сина му показваше куража си.

– Тогава ще пробвам друго. Убий бика и името ти ще се запомни като те видят да носиш кожата му към пилона на Тангра, всички ще те гледат със страхопочитание. Така добре ли е?

– Определено – отвърна Дуло. – Ако ме убие, бъди готов с лъка си. Не искам да ме стъпче с краката си.

Пое дълбоко дъх, усмихна се на сестричката си, наведе се пред ниската врата и прекрачи в озарения от яркото слънце следобед. Хората изреваха при появата му, а викът им заглуши яростното сумтене на очакващия го бик.

*

Тълпата се раздели, за да им стори път, и в ослепителните лъчи на слънцето Дуло не видя възторжените лица, докато вървеше към стените на арената. Покатери се леко горе и скочи на тревата от другата страна. Застана в средата и погледна сънародниците си. Видя майка си, но не успя да улови погледа и, за да и вдъхне кураж. Погледът му се плъзна по-нататък и той срещна тъмния тържествуващ поглед на цинката. Единствен той знаеше от какво толкова е доволна тя. Лицето на кан Дорбар бе непроницаемо, но помътеният му от алкохола поглед издаваше едновременно обърканост и примиреност. Дуло го виждаше за първи път и изпита съжаление към този на пръв поглед огромен и властен мъж . Не знаеше как е управлявал държавата до идването на цинската „принцеса”, но поне за него, а сигурно и за кана боила колобъра Боян бе ясно, че с идването и той е обсебен от нея. Това личеше и от поведението на най-близките му хора. Раболепие и притворство се таеше в скритите зад тесните цепки черни очички на кавкан Сандилх, когато за миг срещна погледа му. Заберган бе надянал студена физиономия и така скриваше болката, която несъмнено го мъчеше. Военачалникът страдаше двойно. Той по заповед на кана бе откарал на заточение първородния син на кана, а от там бе донесъл този „подарък”, който днес щеше да затрие и сина на кавкан Булгар. Той не можеше по никакъв начин да попречи на волята на кана, но Дуло знаеше, че той няма да се наслаждава на борбата. Инстинктивно сведе глава пред военачалника и

Заберган му върна жеста. Знакът на Тангра блестеше на на гърдите на боила колобър Боян, а в ръцете си държеше червен бончук. Той беше спокоен, защото знаеше какво ще се случи и бе горд, че народът му със собствените си очи ще види чудото. Бикът измуча диво и разтърси мощните си рога, разгневен от кръга крещящи хора. Дуло видя, че е млад, без белези и неопитен. Почувства познатото гъделичкане по гръбнака си и се усети лек и готов за предстоящата среща. Изправи се твърдо и с още едно дълбоко поемане на дъх се успокои.

Видя как Тамира седна до майка им и очите и блестяха с приповдигната тържественост. Дуло и се усмихна и се обърна към клетката. Виковете на тълпата се засилиха, когато той вдигна ръка и определеният воин се приближи до железния клин, който държеше вратата на клетката затворена. Бикът като че ли усети намеренията им и замря в очакване. Погледите им се срещнаха и Дуло промърмори някакъв поздрав към грамадния бик:

– Ти си силен и бърз, също като мен – тихо каза той. Но аз виждам ужаса в очите ти. Ти се страхуваш от шума, от рева на тълпата, от мястото, което не познаваш. А мен не ме е страх от теб.
Дуло свали ръката си и воинът издърпа клина. Тълпата замря, всички погледи се насочиха към бялата грамада, която изскочи рязко навън.

С крайчеца на окото си Дуло видя как преместиха клетката и на нейно място поставиха защитната кола. Той застина в очакване. Почувства се лек като прашинка, за която рогата на бика не представляваха никаква заплаха.

Отначало бикът не му обърна внимание. Тръгна покрай стените, търсеше начин да излезе. Опашката му се навири, когато тълпата отново зарева. Дуло гледаше как животното се спира за миг вдига глава, размахва рога и се втурва към преграждащите коли. От страшния сблъсък парчета дърво и трески се разлетяваха на всички страни. В клетката мощта и силата му не личаха толкова. А сега се движеше като вихрушка и удряше като гръмотевица. Дуло преглътна нервно, очаквайки всеки миг да бъде нападнат.

Бикът знаеше, че той е наблизо. Сините му очи се спряха за миг върху неговите, после звярът разрови земята с предните си крака, вдигна глава. Опашката му се навири и тълпата отново се смълча.
Дуло знаеше, че никой не може да се изправи срещу такова чудовище, сигурен беше. Стоеше с вперен поглед и чакаше.

Бикът се втурна. Атаката му бе тъй внезапна и мълниеносна, че Дуло едва успя да реагира. Само за три стъпки животното се бе превърнало от статуя в мътно бяло петно, летящо към него.
Леко се отмести и въпреки това беше все още твърде бавен. Рамото на звяра развя ръкава на ризата му като знаме. За миг видя как животното коленичи на предните си крака и отново се обръща, за да се хвърли отново към него. Вратът му този път неочаквано се изви към него и левият рог разпори ризата му от хълбока до подмишницата. Вече знаеше силата и бързината му. Време беше да му покаже какво може и той.

Когато следващият път бикът тръгна към него, той се обърна с лице към летящата грамада. Малко преди рогата да се впият в корема му той подскочи, преметна се във въздуха, оттласна се от раменете на нападателя, преметна се още веднъж и се приземи леко върху тревата. От тълпата се чу само едно а-а-а-а – ах!

Бикът отиде до отсрещтната стена, обърна се озадачен, че въпреки съприкосновението двукракият е още прав. Разтърси глава и отново се втурна към жертвата си.
Дуло го изчака да приближи, отскочи навреме, оттласна се с ръце от рогата му, преметна се във въздуха и се приземи в задната част на гърба му с лице към главата. Публиката помълча няколко мига, озадачена че червената риза се вее на белия гръб, без да пада. После неистово зарева и закрещя.

Дуло усещаше как мощната енергия на мъжкаря се издига от слабините му преминава по гръбнака и се втурва към рогата. Това бурно, неконтролирано движение превръщаше животното в една сляпа грамада от мускули, копита и рога, способни да смачкат всичко по пътя си. Слабото място на тази сила бе, че тя бе предвидима. Бикът правеше едно и също – засилваше се право към жертвата, за да я смачка с копита, или намуши с рогата си, и най-много да разклати мощния си врат вляво или дясно. На Дуло му оставаше само да черпи от тази енергия и да се наслаждава на правата езда. Бикът правеше всичко възможно да свали досадника от гърба си: изхвърляше задницата си встрани и нагоре; спираше внезапно, коленичейки; блъскаше оградите с чело; отъркваше се о тях, но момчето продължаваше да стои на гърба му.

Когато тълпата се наслади на ездата му, Дуло меко скочи на тревата. Бикът подмина няколко разкача, спря и се обърна към него. От устата му хвърчеше пяна. В налетите му с кръв и ожесточение очи постепенно се прокрадваше недоумението, че все още двукракият се изплъзва от рогата му и копитата му. Отново се втурна напред с ниско приведена глава. Дуло отново се преметна през рогата му, но този път го възседна като кон. Тълпата ликуващо изрева.

Дуло усети прилива на енергия, която идваше от копитата на бика, преминаваше през стъпалата му и усилена неколкократно се изкачваше по гръбнака му. Постепенно цялата енергия на животното обхвана неговата. Докато развилнелият се звяр правеше всичко възможно да го свали от гърба си той плъзна ръцете си по хлъзгавия от потта дебел врат, премина през основанието на рогата и притисна с двата си показалеца мястото на еднорога. В този момент настъпи пълен синхрон между енергията му с тази на бика. От този миг той можеше да си говори със „своя кон”.
Странно бе за зрителите да наблюдават как бикът престана да хвърля „къчове” и тръска глава, постепенно забави ход и тръгна ходом покрай стените. После пак така ходом се отправи към средата на площадката и спря.

Дуло леко скочи от гърба му, направи крачка и застана до главата му, хванал с лявата си ръка десния му рог. Гробна тишина легна над арената. Дуло вдигна ръка и групата воини отмести колата от преградата. Тълпата все още немееше пред случващото се. Дуло свали ръката си и погали по челото доскорошния си враг после застана спокойно пред него и тръгна към могилата. Огромният бик послушно тръгна след него. Никой не смееше да гъкне, за да не развали илюзията на мирното съглашение между двамата. Като преминаваше край крайната кола Дуло забеляза натегнатия лък в ръцете на баща си и едва забелижимо му смигна да се успокои. Когато стигнаха жертвеника Дуло се обърна към животното и протегна лявата си ръка към него. Страшилището на юечжите коленичи и опря запенените си ноздри о земята. Дуло свали ръката си и иззад жертвеника изскочи колачът.

*

Боила колобър Боян се изправи тържествено на платформата до

Свещеното дърво и се обърна към притихналото множество с думите: „Гледайки Слънцето, говорете!”

Хората се вторачиха в източната част на небето, поставяйки чинно шапките си под мишница и Боян започна обръщението си към Тангра:

Ти, бели владетелю, имащ хиляди лица!
Ти, златни владетелю, имащ хиляди очи!
Ти, сребърни владетелю, имащ хиляди уши!
Ти, медни владетелю, имащ хиляди плитки!
Ти, изумрудени владетелю, имащ хиляди тела!
Ти, розови владетелю, имащ хиляди ръце!
Ти, червени владетелю, имащ хиляди крака!
Обръщам се към Тебе, подчинявайки се на твоето въртене!
Обръщам се към Тебе, завъртайки се в посока на Слънцето!
Един Бог! Един Владетел!
Един Порядък! Голям Поклон!
Едно Начало, Един Колобър!
Ти, Господарю на нашата седемцветна земя,
Ти, Господарю на нашите двадесет и четири рода,
ние, хората, които сме се събрали тук,
за да те умилостивим с дарове.
Ти, Господарю на всичко живо,
в знак на всичко това ти даваме
седем чисти жертвени коне,
седем чисти бикове,
седем чисти овни.
Приеми от нас смирените всичко това
и ни дари Своята милост.
Нека бъде оцветена Твоята земя
в Твоите седем благословени цветове.
Нека бъде плодородна черната земя!
Нека бъдат розови цветята!
Нека бъдат пълноводни изумрудените реки!
Нека бъдат високи изумрудените треви!
Нека бъде неизброим меднокожият добитък!
Нека бъде висока сребристодънерната гора!
Нека сияе златното Слънце!
Нека здраво стои хилядолетната Бяла Шатра!

Хората повтаряха след колобъра, гледащ към небето, неговите фрази, и след всяка фраза издигаха ръце към небето.

Когато изричаха думите „Обръщам се към Тебе, подчинявайки се на твоето въртене”, кана и приближените му минаваха след колобъра около Свещеното дърво. Когато изричаха думите „Обръщам се към Тебе, завъртайки се в посока на Слънцето”, отново обикаляха около дървото. Когато казваха „Едно Начало, Един Колобър”, обикаляха за трети път Свещеното дърво.

След това по призива на колобъра, вече изкачил се на платформата до дървото, всички с вдигнати ръце към небето, завършваха обръщението си към Тангра с думите: „Чист и красив кон, чист бик и чист овен”. Когато хората казваха тези думи, колобърът се пресегна взе един сребърен черпак, загреба с него медовина от един съд, повдигна го към небето и, казвайки: „Приеми от нас смирените, всичко това”, изля медовината в един от огньовете край жертвеника. Сетне постави в черпака хляб и сол и направи с тях същото, каквото с медовината. Накрая постави в черпака месо и след същите действия и думи го хвърли в огъня.

Като направи това, колобърът се върна на платформата до дървото и започна да говори, вдигайки ръце в началото на всяка фраза и спускайки ги в края, а хората повтаряха след него всичките му думи… (от думите „Приеми от нас, смирените, всичко това … до думите – В Твоите седем благословени цветове”). След това колобърът поля от черпака с кръвта на бика Свещеното дърво, при което казанджиите носеха след него казаните с тази кръв, а хората повтаряха думите.

Приключвайки с това колобърът се върна отново на мястото си с думите

„Гледайки Слънцето, пейте”! Махна с ръка на музикантите и те, заставайки около Свещеното дърво с барабани, кавали, гайди и домбри, засвириха, а девойките, ставайки и вдигайки над главите си бели ленени покривала, изпяха в хор думите от „Нека бъде плодородна черната земя” до думите „Нека здраво стои хилядолетната Бяла Шатра. В началото на всяка фраза девойките вдигаха платната нагоре, а в края ги спускаха над главите си. А множеството, станали прави, след колобъра вдигаха ръце в началото на всяка фраза, а в края ги спускаха. А покриването с платната означаваше, че хората с радост се поставят под закрилата на Тангра…

Когато изпяха тази песен, девойките поставиха платната на земята и на едно от тях седна колобърът. Четирима багатури го вдигнаха и три пъти го пренесоха върху платното около Свещеното дърво, изричайки три пъти: „Нека здраво стои хилядолетната Бяла Шатра!” Канът и приближените му вървяха след тях. В началото на всяка фраза мъжете повдигаха платното с колобъра нагоре, а в края го спускаха. При това хората и колобърът вдигаха и спускаха ръце, гледайки към небето.

В това време казанджиите вече бяха прелели част от медовината от дървеното корито в казаните, а прислужниците бяха нарязали приготвеното месо на парчета. Месото на бика щеше да нахрани голям брой хора. Мнозина жадуваха да поемат силата, бързината и свирепостта на такова животно.

Когато пеенето свърши, колобърът пръв привърза към клон на Свещеното дърво три лентички и ги свърза, след което същото направиха и хората от свитата на кана, като при това си намисляха желания и се кълняха във вярност на Тангра с думите: „Един е Тангра! Един е неговият Закон!” Лентичките бяха бели, зелени и червени. Белият цвят означаваше Тангра, зеленият – Небето и небесните Води, а червеният – благодатната Земя, озарена от светлината и мъдростта на Тангра.

След това колобърът взе подадената му от казанджиите чаша с медовина и поръси с нея Свещеното дърво, лентичките и хората.

След него кана и хората му поръсиха дървото и лентичките, като при това възкликваха: „Един е Тангра! Един е неговият Закон!”

След това казанджиите и прислужниците раздадоха медовина, месо, курбан, яйца и каша на мъжете, омъжените жени и младежите. Храната се поставяше върху платната, а хората сядаха около тях и започваха да се веселят. След известно време девойките, останали без храна, подеха песента за бога на бурята, небесните води и мълнията Самар:

Самар, лей, лей, лей!
Ще ти принеса в жертва черна овца!
Бут ще ти оставя,
разноцветна лъжичка ще ти дам,
вкусна каша ще ти дам!
Дъждец мой, лей се, лей, лей –
за да не умре народът от глад,
за да има много треви,
за да бъдат сити кравите,
за да можем да пием мляко!
Хапнахте ли, дружки?
Сити ли сте, дружки?

Музикантите засвириха, а момците запяха в отговор на девойките:

„Слънце, изгрей, изгрей, изгрей!
Лъжичка каша ще ти дам,
масло от тигана ще ти дам,
ще заколя тлъст бик!
Каша ще ти дам,
Месото ще изям сам,
Кокалите ще хвърля на кучето!”

С тези думи момците дадоха на девойките храна, в която нямаше месо. След известно време девойките отново запяха своята песен и младежите отново им дадоха храна, но пак без месо. Така до края на веселбата това се повтори няколко пъти. В края на краищата девойките получиха по малко месо, но трябваше да го вземат със себе си и да го изядат едва на сутринта на следващия ден.
Така със закачки и песни хората се веселяха и говореха за подвига на Дуло. От днес по четирите краища на империята на хуните щеше да се разнесе вестта за силата и мъжеството на младият колобър, успял да укроти и подчини страшилището на юежчите, без да пролее дори капка кръв.