Много изненади трябваше да преживеят базауртчани през последните дни. Отърваха се от изедниците, които ги тормозеха години наред. И този, който ги отърва взе, че се засели в тяхното село. Дадоха му и нивата до изгорялата къшла. Не попитаха защо и трябва ли? – думата на кехаята не можеше да не се зачита. Наскоро след това преселникът липса и се изгуби от селото. Ония, които отиваха в града, виждаха го да ходи из пазаря и да избира добитък. В първия пазарен ден той не успя да случи такива волове, каквито искаше да купи, затова, без да се връща в село, остана и за втория. Някой беше го видял при един сарафин, прочут лихвар при това. Но селянинът очевидец твърдеше, че видял в ръцете на Милко дебел кемер пълен с махмудии. Веднага помислиха, че това злато е взето от татарите. Всички обаче отбелязваха, че вместо да пилее пари и да се весели, когато тъй беше забогатял, той си оставаше трезвен, въздържан и зает само с работата си. Изглеждаше, че освен волове, които Йордан му препоръчал да купи и нещо друго го задържаше в града, но какво – никой не знаеше.

Откакто бе напуснал Иридже, споменът за Бегльо често го спохождаше, а сега, когато вече се установи на родна земя и трябваше да се ходи тук и там, нуждата от помощник като Бегльо стана съвсем насъщна. От баща си Милко знаеше, че жива стока от пазар не се купува. Най-добре беше да се пазари направо от чердата* или от хергелето. Поразпита тук и там и се оказа, че съдържателят на хана, в който бе отседнал е баш джамбазина в околността.

– Но от него не купувай! – посъветва го селянин с протъркано кожухче. – От неговите ръце и най-пусталата кранта става ат, болния кон оздравява, поне докато го продаде. Тъй и тъй си тръгнал стока да дириш, по добре е да отидеш тука наблизо до чифлика на Вълчан. Там ще намериш това, което търсиш. Той има един хергелджия – Гарю му думат, той ще ти избере добитък, а тука може да спечелиш, а може и да загубиш.

Милко напусна покритият с плочи двор и нае по широк път, който току пред портите на хана навлезе между генгерлици високи колкото човешки бой. Такова нещо не беше виждал досега. Тръне. Обикновени магарешки тръни, но високи и гъсти, като същинска гора. Гъсталаци от овча опашка, преплетени с къпини, пелин и повет допълваха „гористия” пейзаж и правеха степните дебри да изглеждат като истински.

Повече от час измина в ходене из това девствено поле. Ниви се срещаха тук-там, а пасищата се ширеха до хоризонта. Най-накрая, когато изкачи един заоблен хълм пред очите му се ширна чифликът на чорбаджи Вълчан. Стада от по няколкостотин глави рогат добитък, охранени и красиви животни, недоверчиви и плахи като дивеч, пресякоха пътя му. От дясната страна, където полето се разстилаше като длан, препускаше хергеле – полудиви коне. Милко
се вгледа в табуна – не беше виждал такива коне – с дълги и гъсти гриви и опашки, които стигаха земята, стройни и гъвкави като змии. Лъчите на залязващото слънце докосваха тъмните им като кадифе гърбове и лъчист
блясък на злато обгръщаше препускащото стадо. – Никой не е турял ръка на тия коне. Не са сещали ни седло, ни юзда, помисли си Милко и сърцето му се разтупа. Топла вълна се спусна от гърдите му и обхвана вътрешните страни на бедрата – сякаш усети напрегнатите хълбоци на препускащ жребец между тях… Още неотърсил се от примамливото чувство и пред него, като изпод земята изникна конник: жилав, лек и сръчен човек в пъстра делийска носия и труфила – кожен силяхлък, вулия украсена с пискюли и копчета, и с камшик, с къса дръжка, но с дълъг няколко метра ремък. Яздеше висок сив, кокалест кон.

– Добра среща странниче! – звънливо поздрави конярят и скочи от коня.

– Дал Бог добро! – отвърна Милко. – Ти трябва да си Гарю или бъркам!

– Тъй, тъй ме викат. – А ти що щеш по нашите краища? Виждам, не си тъдявашен.

– Ох, и аз вече не знам от къде съм! Но скоро се заселих в Базаурт.

Тръгнал съм стока да купя – два вола, пък може и конче, та да не ходя пеша по кърищата. Виждам, че тука имате хубави животни. Конете ти пък са като змейове.

– Не са мои те, на чорбаджията са, но наистина някои са като диви – не са обяздени още, затова. А ти казваш, че си от Базаурт. Знам го аз – бейски чифлик е това, на Амза бея. А за стоката си прав. Ама ти защо си дошъл чак до тук. Виждам, че идеш откъм Хаджиоглу Пазарджик. Там вчера имаше хайван-пазар*. Не хареса ли добитък там, че си бил път чак дотук?

Докато хергелджията говореше Милко успя да го разгледа. Видя, че е доста по-възрастен от него, но запазен и здрав с сухо изпечено от слънцето лице, на което сякаш присадени стояха бели мустаци. Отвесно на челото му, към носа се спущаше дълбок червен белег, но затуй пък около устните му, под мустаците, играеше хитричка усмивка. От това лицето му изглеждаше сурово, и, в същото време, закачливо весело.

– Как да не бях, бях! Но аз от баща си съм научен, че стока се купува оттам, откъдето е расла и дето е пасла…

– Добър чиляк и добър сайбия* ще да е бил тейно ти, щом те е научил на тия работи. – А от мене да знаеш – тук по нашите места на воловете им думат ангели. Млада булка кабил* не е да мине път на някой вол: ще го изчака да мине, че тогаз ще мине тя. А пък утре ако е рекъл Господ ще навестим Пейча. Той е говедар при чорбаджи Вълчан. При него ще ти изберем две ангелчета – за чудо и приказ! Хайде, какво сме кукнали тук на този баир, да вървим, там в ниското има кайначе, там ще кондисаме. Гост ще ми бъдеш тази вечер. Нали не се боиш да преспиш на открито? Дяволитата усмивка отново се появи под мустаците на Гарю.

*

Надвечер един ден Милко се върна. Но не вървеше пеш, а яздеше на кон и караше пред себе си два едри бели като сняг вола.

Като минаваше покрай кръчмата на Шидеря, отвън на припек около една маса седяха трима базауртчани.

– Бальок, видиш ли това, което виждам и аз? – изправи се от масата Йордан.

Митьо Бальока, селския бъчвар се обърна и зяпна от учудване:

– Ми това е наш Милко, бре Йордане! Виж го как езди само, гаче е болярски син! И на какъв кон!

Жребецът, който извиваше снага и предеше уши беше нито много едър, нито много дребен, черен, без нито един бял косъм, с гъста, дебела грива, метната въз една страна. При гърдите гривата висеше до над краката му. Грива падаше и въз челото му, над очите и скриваше донякъде погледът му – див, пламнал. Когато мина покарай хората, застанали пред кръчмата, той като че ли не ги забеляза, а продължи да размахва грива, стъпвайки като на пара.

Усмихнат, весел Милко поздрави съселяните си и подкара воловете си към къщи.

Отколе старата къща не бе посрещала такава радост. Най-напред се показа Михо, забеляза баща си и хукна тичешката насреща му. Милко успокои жребеца побутна го леко напред и когато се изравни със сина си, наведе се, прихвана го под мишниците и го сложи пред себе си на седлото. Момчето впи ръчички в черната грива, а жребецът усетил детското докосване, вдигна глава. Дивото в погледа му бе изчезнало, черните му очи сякаш говореха, че отсега нататък той не е сред дивата степ, а сред свои. Излезе и Ивана. Като пристягаше ръченика на главата си, тя бързаше срещу Милко усмихната, развълнувана.

– Ох, какви сте ми хубави и двамата! – не стърпя радостта си от срещата тя.

– Но, каква е тази хала! Сякаш виждам Бегльо, но не е! Оле Боже какъв е див!

– Ще свикне, нека мине малко време, взех го направо от хергелето – не е виждал хора още, затова е такъв – див, но красив! – успокои я Милко, който вече бе слязъл от коня.

– Миле да не направи нещо на детето!? Скоро да го свалиш от седлото! – извика Ивана и се хвана за корема. – Ей го на, и другият започна да рита и той за седло бърза.

През това време Милко, както водеше коня за юздата, отвори вратника и вкара в двора двата вола. Огладнелите животни лакомо заскубаха високата трева, като протягаха сините си езици и доволно и тежко пръхтяха.

Милко свали малкият от коня и докато го завързваше под сайванта даваше къси отговори на запитванията на жена си за цената му, за цената на воловете, за възрастта им, за чифлика и за името на човека, от когото беше ги купил. Михо застана до воловете, пазеше ги и ги подкарваше из двора навсякъде, където имаше по-добра трева. Ивана изнесе ярма в едно корито, зоб в друго – за коня. „Нека си похапнат, каза тя, път е вървял добитъкът.” И двамата, майката и синът, стояха на страна и гледаха. С полупремрежени очи, воловете лакомо ядяха ярмата, обръщаха се и кротко поглеждаха към тях. В тия неми погледи ясно се четеше примирението и привързаността им към новите стопани. Жребецът риеше с предния си крак по пода на сайванта, опъваше повода, с който бе привързан, но накрая и той успокоен приведе глава към храната.