– Другари матроси – (имаше период, когато водех подготвителните занятия на младите матроси от поделението), на всички вече ви е ясно, че основно стрелково оръжие на въоръжение в нашата армия и на страните от Варшавския договор е автомат “Калашников”. От препитването по наученото от вас в новобранския център за тактико-техническите данни на АК-47, както и от уменията ви да го разглобявате и сглобявате се убедих, че можете да си служите с него. 

По отношението на съхранението и поддържането на повереното ви въоръжение и екипировка ще ви припомня какво е било то – отношението към оръжието и екипировката на нашиете предци. Ето какво четем в отговорите на папа Николай по повод питането на цар Борис І относно приемането на християнската вяра от българите. Наред с чисто верските въпроси папата е впечатлен и от реда и дисциплината в българската войска. Ето какво пише той до нашия цар: “Вие заявявате, отговаря папа Николай, че има обичай в отечеството ви, преди да встъпите в сражение да се изпраща от вашия господар един проверен преблагоразумен мъж, който да прегледа всички оръжия, коне и вещи, и оня, у когото се окажат немарливо приготвени се наказва със смърт. (виж ЛИБИ*, ІІ, 84-112).

Днес искам да обърна вниманието ви на стрелковото оръжие на дедите ни. 

Някога нашия древен народ не е бил принуждаван да си служи с чуждо оръжие, а е произвеждал собствено и то на най – високо ниво според тогавашните стандарти.

Това е древният български лък, стрели, хладно оръжие и обсадна техника.

Както знаете от историята древните българи били известни като войствен народ, който не търпял чуждо владичество. Тяхната социална структура била изцяло военна и особено в ранните векове на обособяването на българската народност, войната била едно от почти непрекъснатите състояния на съществуване. Тогава военните действия се водели приблизително по следния начин: армиите, съставени предимно от пешаци, се строявали една срещу друга в боен ред и след кратка подготовка (стрелба с лъкове и прашки и мятане на къси копия) тръгвали в плътни редици, като се биели воин срещу воин. При това положение обикновено побеждавала по-многобройната войска, която с масата си като лавина смазвала противника.

Съобразно с особеностите на своя бит, древните българи воювали изключително на коне и разполагали с изключително боеспособна конница. Желязната дисциплина на ездачите-войни им позволявала много бързо да се построяват за бой. Те построявали военните си части в малки, лесно подвижни и маневрени групи. Основни фирмирования във войската били родовете, а по-късно се въвежда десетичната военна организация, като войската се деляла троично (център, ляво и дясно крило).

Древните ни пълководци прилагали тактиката на разсипания конен строй, за да объркат противника при нападение. По този начин също трудно можело да се пресметне тяхната численост.

По правило тактическите им действия се свеждали до следното: те винаги нападали с изненада първи и поемали инициативата на боя, като с мълниеносните си действия обърквали и сковавали противника. Първоначално стреляли с мощните си лъкове от голямо разстояние, за да разстроят бойния ред и когато той се разбърквал, приближавали, хвърляли късите си копия, и сечали със саби. От това става ясно, че те предпочитали повече да водят боя отдалече, отколкото отблизо. В това им помагал изобретеният от тях рефлексивен (тетивата, накрайниците и рамената му са извити в обратна посока) сложно-съставен лък, с който те поразявали враговете си, на разстояние до 450 метра (с такъв лък е поставен рекорд по далекобойност – 750 метра). По-късно този лък е бил възприет на въоръжение от хуни, скити, китайци, корейци, тюрки и други народи, които са го копирали с по-голям или с по-малък успех. Оригиналът обаче е носил български щемпел и качествата, които имали българските лъкове, бели недостижими!

Тайната на лъка се състояла в особената му форма, който отстрани наподобявала двойно “S”. Това, което го отличавало от другите тогавашни лъкове се състояло в това, че колкото по-трудно се натяга, за да се закачи тетивата му, толкова по-лесно се опъва после при стрелба. За натягането на такъв лък понякога се изисквала силата на трима мъже, но веднъж натегнат, с него можело да стреля и дете. За разлика от другите лъкове, употребявани от китайци и европейци (тъй нареченият простосътавен лък), с рефлексивният лък се боравело леко и с него можело да се стреля три пъти по-бързо – 12 изстрела в минута. В същото време с простия лък можели да се изстрелят до 7 стрели в минута, а с арбалета едва 2-3. Освен това българският сложно-съставен лък бил с относително малки размери (130- 150 см.), което значително улеснявало стрелбата от кон. Рефлексивният лък бил изключително мощен. На 300 крачки стрелата пробивала петсантиметрова дъска и с лекота пронизвала незащитен боец. Употребата на бронебойни стрели със специални върхове и закалка давала възможност да се пробиват и метални ризници, което правело древно-българския лък необикновено ефикасен в боя. На 250 крачки специалните стрели пробивали ромейска ризница и всявали ужас в противника.

И до днес не е установена точната технология и рецептите на свързващите смоли, с които са правели лъковете. Те се изработвали от специални майстори, които пазели в най-строга тайна начина на изработване на прочутия лък.

Българският лък се състоял от 40 части свързани помежду си по определен начин. Той имал дървена ръкохватка от бреза или друго подходящо дърво; рамена от брезово дърво усилени с рогови пластини от рога на бивол, вол или козел; сухожилен слой върху раменете от пречистени, обезмаслени и омекотени говежди сухожилия; препаски от изсушени черва на елен или сухожилия; стръки (накрайници) от еленов рог, кост или волски рог и кожух (външна обвивка) от кожа или брястова кора.

Частите на лъка се съединявали чрез различни сглобки и се слепвали с рибен клей (вид туткал), който се стягал в продължение на години. Рибното лепило се използвало също и за правене на обувки и ботуши.

Готовите лъкове се заливали с рибен клей или специална смола и се сушели продължително време. Когато с лъка не се стреляло, той се държал с откачена тетива, за да не губи еластичността си.

Стрелите за лъковете били дълги около 60-70 см и се правели от твърдо дърво с три или четири стабилизатора от пера на скални орли. Употребявали се около 30 вида стрели, между, които за пробиване на брони (с дълго и тясно острие), за лов (с костени ромбовидни остриета), запалителни, за поразяване на коне и войници, “свирещи”* стрели. Стрелите на всеки войн били белязани със свой собствен знак. Особен интерес представлявали “свирещите” стрели, които древните българи използвали. Те били въведени от кан ювиги Богатур (Мо Дун на китайски), който с тях давал сигнали на войската в боя. 

Една от предпоставките за бързата стрелба с лъка била от специалното подреждане на стрелите в колчана. Особеното на българския колчан е по-широката му долна част, тъй като стрелите се подреждали винаги с върховете нагоре за разлика от другите народи, които ги редели с перата нагоре. Самите колчани се изработвали от кожа и дърво и побирали до 30-40 стрели.

Ефикасността на попаденията на стрелите се обуславяла от: това че често върховете им се мажели със змийска отрова или се потапяли в конски фъшкии (за заразяване с тетанус); използвали се специфични триръби върхове на стрелите. Тези върхове с три стоманени пера изпълнявали ролята на допълнителни стабилизатори на стрелата и осигурявали по-устойчив полет в сравнение с плоските листовидни върхове.

Древните българи първи донасят сабята в Европа. Тази сабя има характерна силно разтеглена есовидна форма. Интересен е факта, че въпреки съседството си с Китай, китайците не възприемат формата и вида на българската сабя, а въвеждат тази с раширяващо се напред острие.

Момчета, още много може да се говори за въоръжението на древните българи, но аз се спрях само на типично българското оръжие, с което са били въоръжени нашите деди. За съжаление ние днес не разполагаме с наше оръжие. 

И нищо друго не ни остава макар и с чуждо оръжие и екипировка да бъдем достойни наследници на тези, за които древната българска поговорка гласи: “Ако войнът е стар – то конят не е; ако и конят е стар – то сабята не е!”

*ЛИБИ – латински извори за българската история.

* “свирещи” стрели – те имали между върха и основното стебло специално костено топче с отвърстия, които при полет издавали заплашително свистене.