Една след друга двете волски каруци се приближиха и спряха пред разкривен вратник с полуизгнили пречки.

– Миле, това ли е къщата? И още не получила отговор от мъжа си, Ивана слезе от каруцата, отмести плетената вратичка, направи крачка напред, прекръсти се и изрече: – Боже, доживях отново да имаме собствен дом и двор!
Широкият двор глъхнеше в трева и бурен, къщата беше схлупена, ниска и разнебитена. Не се виждаше ни кола, ни плуг, ни каквото и да било земеделско сечиво. Вратите на обора зееха и лесно можеше да се познае, че в него добитък отколе не е влизал – там беше прашно и замърсено с перушина. Напуснато и занемарено изглеждаше всичко.

Милко хвърли още един поглед наоколо, заметна поводите на боиндрука, после вдигна Михо от сандъка и се приближи до жена си.

– Това е! Хубаво, лошо, все пак ще имаме покрив над главите си.

Ивана пооправи престилката по издутия си корем, отри с опакото на ръката мокрите си очи и свенливо по момински целуна мъжа си по бузата.

– Дай ми го! – вдигна ръце тя и пое от ръцете на мъжа си Михо. – Ох на мама, милата рожба, тя! Ха, тичай на воля, в нашия двор! – изрече тя и пусна момченцето на земята. То пристъпи неуверено крачка две, после разпери ръце и все по-уверено запристъпя напред докато се препъна о една избуяло лобода, прекатури се през дебелото и стебло, изправи се непохватно и продължи към белеещите се стени на къщата.

Ивана тръгна след детето, а Милко се върна да прибере каруците в двора. Когато излезе на празното място пред вратника от долния край на улицата, там, където тя извиваше към селската чешма се зададе група селяни. Те вървяха така, сякаш отиваха на пазар в града. Всеки носеше по нещо – кой чувал брашно на гръб, кой плитки лук или чесън. Един бе подкарал две шилета, друг водеше за юлара сива юница. На няколко разкача след мъжете крачеха жени, понесли в ръце кокошки, патки, пилета, а една носеше кошница, в която се белееха яйца.

Милко помисли, че ще го подминат и затова вдигна ръка да ги поздрави, но те се обърнаха и спряха пред колите. Едва сега той се загледа по внимателно в съселяните си. Между вехтите и окъсани дрехи се виждаха тук-там и някой нов елек или потури, изпраните ризи показваха бели като сняг ръкави. Бръсначът и ножиците също бяха постъкмили рошавите глави, без да успеят да ги променят твърде много. Лицата си оставаха все тъй загорели от слънцето, изпечени и зачервени като тухла, ръцете бяха груби, дланите с мазоли. Тежкият труд беше вечна участ на тия хора. Ден след ден те вървяха подир стадата си или подир ралата, работеха безспир и без почивка, покорни и мълчаливи под натиска на бейската власт и беззаконието на двамата ногайци. И ето, днес те можеха малко да отдъхнат, да се почувстват малко по-свободни. Тая нова и тъй рядка радост, раздрусала издъно цялото им същество, ги бе събрала заедно. Тя ги водеше да отдадат дължимата почит към този, който ги бе защитил от поганците.

Някъде изотзад се усети леко раздвижване и след малко пред Милко застана чудноват човек: нисичък, с дребно лице, с гъсти червеникави вежди, които почти скриваха очите му. Малко рязано калпаче като гаванка покриваше само върха на главата му, тъй че по-голямата част от посивялата му коса беше отвън.

– Синко! – извика той. – Дай да ти цалуна ръка! Дай, дай да ти цалуна ръка!

Изумен, слисан, Милко скри ръцете зад гърба си.

– Как ще ми целунеш ръка! Не бива да ми целуваш ръка! Баща можеш да ми бъдеш.

Както се беше привел, старецът тури ръка на сърцето си.

– Синко! Голямо добро ми стори ти, като ме отърва от поганците. Имам една нивка, там, къде „Драката”. Дядото се обърна и направи широк замах с ръка на запад. Всяка година като я засея с жито и напролет почне да вретени, пунгашите вкарваха в нея добитъка си и я отъпкваха цялата. В гласа му се усети плач, той беше все тъй развълнуван. Милко отпусна ръката си и той я целуна. – Господ живот и здраве да ти дава! – каза той, дръпна се настрана и се загледа в Милко, като че му се радваше.

Останалите сякаш само това чакаха, размърдаха се и наобиколиха Милко.

– Брей, ербап мъж си, как не те достраша да ги бастисаш! – Мене лани, вагабонтите, ми запалиха кладните. Ей тъй, както ги бях струпал край хармана. Изгоряха до зърно, като факли. Няма на кого да се оплачеш – навсякъде техни хора, тяхна вяра… – оплакваше се едър русоляв мъжага. – Затуй ти водят тая юница – да завъдиш добитък, пък и децата ти да имат мляко пролетес.

– Ми, как тъй го стори, бре чедо – без да угади никой? – приближи се жената с кошницата. – Ако не беше Павли да ни обади, нямаше да знаем кой ни е сторил това добро. Бог да те поживи!

– Хубави волчета имаш! – Но как те думат? – Той, кехаята де, може да ти е казал името, но не сме го заповнили – излезе напред висок, възтънък, с приятно мургаво лице мъж.

– Милко съм аз и идваме от Буджака, но иначе сме от Тракия, от Иридже – голямо село до Ямбола града.

– Аз пък съм Йордан – подаде коравата си ръка мъжът и отметна късата си аба към лявото рамо. – Стоката ти е добра, но за оран ти трябват още два – нашата земя е твърда, но ражда бол.

– Я, холан, оставете хората на мира, не виждате ли, че булката му е трудна! – разпореди се наглед възрастна, но още държелива жена. – Хайде, оставете това, което сте им донели, и да ги оставим да се настаняват. Не видите ли, че колята им са още на сокака!

Едва сега Милко се обърна и видя, че Ивана взела Михо на ръце, стоеше зад гърба му.

Един по един селяните оставяха, това което носеха пред вратника, някои се ръкуваха със новодошлите, други чинно им се покланяха и разговаряйки тихо се разотиваха по домовете си. Когато и последните се скриха зад ъгъла към чешмата Милко се обърна, прегърна жена си и възкликна:

– Боже, какви хора! Такъв икрам не ми сториха, когато поставих лъвчето на портите… – Какво ти е Иванке, не се ли радваш! Защо ме гледаш така?

Ивана пусна детето на земята, сложи ръце на хълбоците си и гневно погледна мъжа си.

– Какво си сторил пак, без да ми кажеш? Да не е като онази работа с татарина от Иени бегли?

– Нали чу какво говорят хората, нали ги видя колко са благодарни! – опита се Милко да успокои жена си, като се пресегна да я помилва по главата. Но тя отблъсна ръката му и продължи:

– Пипни тук, пипни де! – Хвана дланта му тя и я сложи на корема си. – Усети ли как рита, на път е вече, а ти си посегнал на чужди имот. Ох, не е на
добро това, не е на добро! Не ни стига, че бащите ни ни проклеха, но и тези чужди клетви да се стоварят върху главите на децата ни. Ох, Миле какво
направи, какво ще стане с нас? – и тя захлупи разплаканото си лице върху
гърдите му.