Събуди ме шум от газова горелка. На малкото свободно място зад бунгалото пред нашето, на тринога, бе поставен огромен калайдисан казан, в който вече вряха и дигаха пара прясно нарязани зеленчуци. Две младички рускини отваряха кутии с местни консерви, трета ги изсипваше в казана и разбъркваше паприкаша с голяма дървена лъжица. Около тях припкаха малки русоляви дечица, но мъже не се виждаха. До всяко от трите новонаселени бунгала се кипреха мерцедеси втора употреба.

Измих се и тръгвнах за последна среща с Исък-Кул. По пътя за “моя” плаж срещнах пастирчето с кравите.

Съблякох дрехите си и навлязох в топлата вода. Езерото като живо същество ме обгърна в ласкава прегръдка. Плъзнах се по изумрудено-синкавата повърхност, а на душата ми бе леко, леко, дробовете ми поемаха с лекота свежия утринен въздух, мускулите жадно поглъщаха кипналата от кислород кръв и бяха готови да ме отведът до чезнещият в синьо-бяло южен хоризонт.

След като високопланинското слънце изсуши мокрото ми тяло с учудване видях, че от раните от изгарянията му там горе бяха останали само леко-белезнкави следи.

– Благодаря ти Исък-Кул, благодаря, че излекува раните ми, благодаря, че ми даде от живителната си сила! – нахлузих дрешките си и с умиление и тъга, която изненадващо бе извор на радост, напуснах райското заливче.

Когато малко преди къмпинга, достигнах устието на пресъхналия по това време планински ручей, видях, че под сянката на вековна върба се бяха разположили на пикник местни хора. Нещо ме накара да се спра и да се загледам през плетеницата от ножовидни стебла на папур и камъш: трима белобради аксакали запретнаха крачоли и тихо-малчешком се приближиха до водата, извършиха ритуално омиване и постояха така известно време, като, че ли водеха техен си ням, задушевен разговор с езерото. После все така мълчешком се върнаха и кръстосаха крака на килимчето около софрата. Там вече седяха три възрастни жени с повдигнати яшмаци*. Малко по-встрани от тях имаше запален огън, а върху него на перустия димеше черен котел, от който чак до мен се разнасяше приятния мирис на варено овнешко. Непосредствено до трапезата имаше огромен руски самовар и между него, софрата и котела с курбана сновяха две млади жени, които принасяха я чинийче с чай, я къшеи вече сварено месо. Около краката им се мотаеха четири малки дечица и когато старците се върнаха от водата, те пуснаха фустите на майките си и както си бяха само по ризки, потопиха босите си крачета във водата, разкрещяха се и се заплискаха с вода.

Стана ми неудобно да наблюдавам скритом тази Исък-Кулска идилия и продължих към къмпинга.

Когато приближих бунгалото новите ни съседи вече бяха заели местата си около две подредени една до друга пластмасови сгъваеми масички, които бяха затрупани с алуминиеви чинии, къде пълни, къде преполовени с топъл паприкаш. Под масичките се валяха няколко празни бутилки водка, а до коленете на едното дебеловрато момче имаше непокътната каса от същото питие.

И тук, странишком, за да не бъда забелязан от пируващите се прибрах на хладина. Христо го нямаше и аз си легнах. Мислех си, че след освежителното плуване ще ми се доспи, но сънят не идваше. Дали от току-що видяното или от наслоените от последните дни впечатления, но в съзнанието ми изникна величественият силует на връх КАН ТАНАГРА. Хребета Тангра-Таг ми заприлича на протегната дясна ръка на езическия ни Бог, а петте му разклонения, като нейни пръсти. Не са ли това петте господстващи религии днес, произхождащи от Него-Съзидателя – Нашият древен езически Бог.

Но какво е езичество? Като основен опонент на християнството, езичеството се налага като понятие именно в епохата на настъпление на християнството. Преди това такова понятие не е съществувало, защото това е било една общоприета норма на убежденията и мирогледа. При това християнството воюва срещу езичеството като цяло, а не срещу отделни езически култове. От своя страна езичеството допуска търпимост и съвместителство между различните религиозни култове. Следователно то не е религия, в тесния смисъл на това понятие, а етика и мироглед, проникващи в култовете на отделните народи. Езичеството е естествено възникнала форма на духовност и познание, необвързани с догми; една система от правила и ритуали, способстващи за биологическото оцеляване на рода.

“Ако някой търси истината, Бог виждa, и ако някой лъжe, Бог също вижда. Те (българите) направиха много добрини на християните (ромеите), но християните забравиха. А Бог това вижда.”
Кан Персиян , IX в.

Езичеството е една многостранна категория, която не може да бъде обхваната от едно единствено определение. На български под това понятие се разбира “народностна вяра”, или “народностен мироглед” в по-общ смисъл. То произхожда от думата език, а в миналото тя е означавала и “народ”. Латинското понятие паганизъм има малко по-друг смисъл – то е свързано с келтския корен pagan и означава “живот в съизмеримост с природния кръговрат” (името Паган е познато и от древнобългарската именна традиция). От тези три различни понятия се вижда, че езичеството обединява вярата в боговете, преклонението към природните сили и почитта към прадедите. Езическият мироглед се основава на космическото триединство: Народ – Природа – Богове.

Идолопоклонничеството винаги е било чуждо на българския мироглед.

Нашите предци – траки и древните българи, никога не са издигали статуи на своите богове, нито в закрити храмове. Само някои от тях са изобразявали на каменни барелефи. Нашите прадеди са призовавали боговете под открито небе, в свещени дъбрави, в скални светилища, пред пламъците на свещени огньове. Те винаги са съзнавали, че боговете присъстват в своето творение – Природата, и са усещали волеизявата им в нейните стихии.

Два са основните принципи на древния ни пантеон: йерархия и многообразие. Монотеизмът утвърждава йерархията, но отрича многообразието. Той е една проява на духовна бедност.

Християнската доктрина признава съществуването на един единствен тоталитарен бог, който осъществява господството си чрез множество ангели-слуги без собствена самоличност и волеизява.

Ние също признаваме Върховния Небесен Господ – Тангра, и божествата от по-нисък ранг, наречени алпи. Те имат различни характери и действат по своя воля – едни с други се сближават, или враждуват, и така осъществяват движението и многообразието на Вселената. А Върховният Разум Тангра безмълвно съблюдава делата на всички алпи и хора, и се намесва в тях само когато космическият порядък е нарушен.

Тангризмът е проявление на българския езически мироглед, като изява на Духа на нашия род.

Днес станах свидетел как “двата пръста” (съвремените християни и ислямисти-езичници) общуват с природата.

Християнските богослови твърдят, че езичниците почитат само творението, т.е., Природата, но не и Твореца. Но само тогава, когато хората почитат Природата, те могат да живеят в хармония с нея и истински да я пазят.
В днешния свят хората страхотно са се отдалечили от Природата. В ранните времена на дълбока привързаност към Природата, където всичко е било неразделно от нея, на никого не е хрумвала метафората “екология”. Но какво изобщо е екологията? Това е една материалистическа наука за отношенията между човека и природата, това е един опит да се решат противоречията между консумативното общество и околната среда в рамките на левичарските идеологии. Съвременните народи, които са останало верни на езическите традиции – северноамериканските индианци и тези аксакали които седят там карай езерото, имат много по-добри идеи за природосъобразен начин на живот, отколкото и най-учените еколози.

Езичеството е отворена информационна система, предполагаща непрекъснатото си обновление от неизчерпаемата мъдрост на Природата. С това то превъзхожда егалитарните догматични доктрини на юдаизма, християнството и исляма, основаващи се на веднъж и завинаги дадени поучения, записани в свещени писания. Нашите прадеди никога не са ограничавали познанията си само в свещени книги и предания, те винаги са ги извеждали от техния първообраз – Природата, разчитайки неписаната мъдрост на Небето и Земята, на камъните, дърветата и животните. Следователно духовният живот не е самоцел. Езичеството осмисля борбата за господството на Рода в реалния живот.

Най-голямата заблуда на този свят е, че човек може да познае Бога, като се откъсне от своите родови корени и затвори сетивата си за мъдростта на Природата.

Истината винаги е съставна, тя съществува само там, където се преплитат множеството диаметрални противоположности, съставляващи цялото.

Истината е в равновесието между противоположностите – живот и смърт, мир и война, любов и омраза…

Идеята за Цялото е в езическата философия, където народът, природата и боговете се разглеждат като съизмерими и допълващи се величини.

При всичко това езичеството не е безразлично към задгробния живот – то също издига идеята за безсмъртието на душата.

Но безсмъртие се постига не с отшелничество, а с героизъм и саможертва, като награда за предаността към Рода.

В същото са вярвали и нашите прадеди траките. Те не са оплаквали мъртвите си царе и герои, а с бойни игри и надбягвания с колесници, и с приповдигнато настроение са ги изпращали в задгробния свят, защото са вярвали, че там получават заслуженото блаженство и безсмъртие. С тези необичайни за модерния човек погребални церемонии траките всъщност са успокоявали душите на своите покойници, като са давали клетва пред тях и боговете – да не се страхуват от смъртта и неуморно да се борят за господството на своя Род.

Българите винаги са тачили своите царе и герои, а не разни пророци и светци. Достоен за уважение е преди всичко онзи, който се бори за господството на Рода с отговорност и саможертва, а не само с напътствия и пророчества. Наистина, колобърът отваря очите на Кана за Незримото, тъй-като последният има твърде много задължения и не му остава време за пълноценен духовен живот. Но само Кан-ю има тежката дума, той взема съдбоносни решения, поемайки за тях цялата отговорност към Нацията – той е самодържецът.

След налагането на християнството обаче като водачи и будители на българския народ се утвърждават и много дейци на Църквата – такива като св.Климент Охридски, св.Иван Рилски, Патриарх Евтимий Търновски, Отец Паисий Хилендарски и много други. Те са дали всичко от себе си за въздигането на Българския Род и аз като православен християнин дълбоко оценявам тяхното родолюбиво дело. Но заедно с това съзнавам ценностите на нашите славни прадеди.

Старите българи никога не са се молили на боговете си, а с жертвоприношения и свещенодействия са ги призовавали за подкрепа в житейските си дела.

И дори Боговете да не си отзоват на повика ни, ние сме длъжни да се борим докрай, защото сами по себе си сме от божествен произход, и се стремим да постигнем себе си в съизмеримост с тях. И защо изобщо трябва да им се молим?

Бог и род са една единна същност – Тангра е Върховният Небесен Бог.

Изпитвам първородна гордост от това, че съм читав българин, потомък на Тангра, с наследения от него божествен елемент.

Не бива обаче да оставаме с впечатлението, че езичеството е било нещо постоянно и неизменно във времето. Напротив, в предхристиянските времена то също е претърпявало изменения, и по-точно деградация, за да бъде накрая изместено от петте съвременни религии. А в началото е слънчевата духовна традиция, Слънцето и слънчевото поколение богове, олицетворяващи единството на Силата и Духа. Слънцето, като първообраз на Кана-Колобър.

Рано сутрин кан-ю напускал шатрата си, за да се поклони на изгряващото слънце.

За да се върнем към същността си, ние трябва да възстановим прекъснатата си връзка с природата, ТАНГРА и прадедите, поддържала жизнеността на нашия Род през хилядолетията.

Отново познатия шум от горене на нагнетен въздух ме извади от общението ми с Духа на предците. Погледнах през прозореца – напетите рускини отново зареждаха казана. В това време се върна Христо и напуснахме бунгалото, защото имахме среща със арендатора на къмпинга.

Строителният инженер Андрей Сидоренко е роден в град Бишкек. Женен с тринадесет годишен син, но жена му, заедно с майка си (германка) и момчето го напуснали и заминали за Германия. Той ни предложи на да ни вземе със себе си до столицата.

*Яшмак /тур./ – кадънско покривало за лице.