Като видя пристигането на кавкан Булгар, Дорбар се зарадва и на лицето му цъфна приветлива усмивка. Но тя бързо угасна, помрачена от мнителността на кана. Той веднага си помисли, че пристигането на му в този късен час е свързано с някаква нова неприятност.

– Велики кане! – веднага пристъпи към него Булгар. – Идвам да говоря с вас за канартикин Богатур.

– Какво е направил моят син? Знам, че ти се грижеше за него и го напътстваше докато беше в школата в Бугур. – започна Дорбар, но кавкана го прекъсна:

– Това, че все пак попитахте за престоя му в школата, – си е ваше право – повиши глас той, гледайки Дорбар право в очите. – Но той е не само ваш син, той е канартикинът на държавата.

– Добре, така е, – уморено се съгласи канът. – А сега изплюй камъчето и ми кажи какво толкова се безпокоиш за наследника ми?

– Безпокои ме искането на юечжите….

– А мене ме безпокои това, че в предпланите на Алшан са се настанили десет хиляди юечжки разбойника! – Канът не издържа и даде воля на гнева си: – Ти можеш ли да ме посъветваш как да избегна войната с бръснатите глави? И с какво да спра Мън Тиен? И какво да правя с дунху? Ти ще ми дадеш ли някакъв съвет, премъдри кавкане?!

„Да, вече всичко е решено”, – мярна се парещият отговор в главата на кавкана.

– Вие няма да направите това, кане на хуните! – мрачно каза той.

– Ще го направя, кавкан Булгар! – отряза канът.

– Съвета на юк боилите няма да даде съгласието си! – в думите на Булгар прозвуча открита заплаха.

– На юк боилите ще кажа това, което казах и на тебе: подскажете ми изход!

– Хуните все още не са забравили да воюват, – измърмори Булгар. – Трябва да стоят твърдо на своята земя до послединя воин!

– До последния! – канът злъчно се усмихна. – Кавкане, земята служи само да гнием в нея.

– Нека да гнием, но в своята земя, кан Дорбар!

– Земята никъде няма да избяга, кавкан Булгар. Сега главното е да оживеем, да съхраним хората и войската, – гласът на Дорбар неочаквано зазвуча спокойно и печално. – Ако сме живи ние отново ще си върнем живелищата във Великия Ородос. Отстъплението не е позор, то е обикновенна военна хитрина.

„Ами че той е уверен, че е прав, – помисли Булгар. – И ръзсъжденията му са разумни…”

– Добре, велики кане – изведнъж Булгар заговори с присъщия си бавен и дълбоомислен тон. – Вие ме убедихте. Утре на Съвета на юк боилите ще те подкрепя за навлизането във Велката степ.

Канът се втренчи в него с нескривано изумление. Той най-много се опасяваше от мнението на Булгар и Лабас и затова никак не очакваше, че водачът на българите, който се ползваше с огромно влияние сред водачите на родовете, така неочаквано и лесно ще мине на негова страна.

– Но съм длъжен да кажа, че… – гласът на Булгар отново стана твърд. – Канартикинът не трябва да се изпраща като заложник при юечжите – ще
разгневим Този Който с щедра ръка ви поверява водачеството на народа и пътя ви през Великата степ ще се окаже тежък. Съгласен ли сте с мен, кане на хуните?

„Ето каква била цената на неговата отстъпка! – Дорбар се замисли. – Булгар и Сандилх… Сандилх и Булгар… Какво да направи, на кого от двамата да заложи. Навярно все пак на Булгар, защото и Лабас също е против изпращането на Богатур при бръснатите глави… Но на Булгар му е лесно. Неговият град и хората му са далеч от тук…”

– Кавкан Булгар! – тържествено заговори той. – Това, което ти каза сега е разумно, не трябва да Го гневим. Юечжите няма да получат заложник!

– Това е добро решение велики кане. – Булгар облекчено въздъхна.

Като каза това той стана, пожела добро здраве и лека вечер на кана и напусна шатрата.

Взетото решение изведнъж успокои Дорбар и той доволен от себе си се отправи към шатрата на Ван ди.

Цинката лежеше в постелите, но не спеше. До нея седеше една от прислужниците и развличаше господарката си клюките на табора. Когато канът влезе в шатрата тя се оттегли, като на излизане хвърли в огъня няколко стръкчета ароматна билка.

Дорбар се отпусна на цветната покривка, извезана с изображения на чудни зверове – крилати вълци, рогати лъвове, грифони с остри нокти и бодливи люспи. С подобни изображения на птици, риби и всякакви морски чудовища бяха изпъстрени и висящите по стените килими. В слабите, мъждиви пламъци на огъня всички тези чудовища по странен начин оживяваха и, като че ли се раздвижиха. На Дорбар изведнъж му се стори че Ван ди, която лежеше, подпряла изящната си брадичка с ръка, и, не мигайки, и го гледаше през премрежените си очи, е една също такава бродерия, извезана с изкусни ръце.

– Днес си весел, – произнесе тя с дълбокия си гръден глас. – Нещо приятно ли ти се е случило?

– Може би, – той се усмихна, наливайки си греяна млечна ракия. – Струва ми се, че убедих по-голямата част от юк боилите да ме последват през Великата степ. По такъв начин ще избегнем стълкновението с твоя сънародник, а на дунху ще платя. Само юечжите…

– Какво юечжите? – Ван ди се привдигна, заставайки нащрек. – Нима заложника им е недостатъчен.

– Заложник, казваш? – Канът отля от чашката в огъня, окашля се, за да прочисти гърлото си и отпи голяма глътка. – Не, никакъв заложник няма да им дадем!

– Какво? Защо няма да го изпратиш? – Тя мигновено изскочи изпод одеалото и, не пригривайки голотата си, се приближи към Дорбар. Гордите леки движения, с които извиваше тялото си, напомняха за буйна млада кобилка, пристъпваща с танцуваща стъпка, готова всеки момент да се хвърли в лудо препускане. – Нима ти се отричаш от думата, която ми даде? – Тя се свлече пред Дорбар на колене с умоляващи очи, търсещи неговите. – Аз днес така се зарадвах, когато узнах, че Богатур заминава… Дорбар, аз се страхувам от него! Ти виждал ли си какви са очите му? Зелени като на барс! А какво ще стане, когато възмъжее? О, богове, аз чувствам, че някога той ще ме заколи заедно с малкия Чен!

– Напразно се тревожиш, – каза Дорбар, обаче гласът му трепна, и той усети, че тревогата на жена му неволно се вля в него.

– О, повелителю мой! – възкликна тя, прегръщайки го с треперещи ръце; очите и се напълниха със сълзи, дългите черни коси се разсипаха по медено-червените от пламъците рамене. – Господарю мой, спаси ни, отпрати Богатур!

– Не мога! – правейки върховно усилие над себе си, изхриптя Дорбар. – Ако го отпратя Булгар и Лабас на Съвета ще се вкопчат в мен като кучета на елен. Те ме насилват да обявя война на Цин, на юечжите и на дунху, а това е равно на самоубийство.

– О богове, нима аз трябва да те уча как да постъпваш? – горещо зашепна тя, приближавайки лицето си към неговото, а езичето и предизвикателно облизваше млинено-червените и устни. – Толкова е просто? Лабас е побъркан. Ако го извадиш от равновесие, той собствените си деца е способен да посече. Изпрати Богатур още в зори, и се постарай Лабас да научи за това. Ще видиш, че той ще побеснее, ще проклина всички и, забравяйки за Съвета, ще препусне към своите…

– Вярно! – учуди се кана. – Умницата ми! Как не го предвидих!… Какво пък, ами ако… Да, трябва да помисля…

– Кане, повелителю мой, ти си уморен, – шептеше цинката и, с пламнало лице, запълзя към него, като мъгла, обхващаща подножието на планина. – Отпусни се до мен… предстои ти труден ден.
А шатрата продължаваше да се изпълва с тръпчиво-сладкия мирис на билката, който постепенно гасеше все още трепкащите пламъчета на жаравата. Движещите се в неземен хоровод чудовища от стените постепенно запираха своя ход и се вселяваха в кошмрарните сънища на кана…

Утрото настъпи със ситен дъждец и поривист хладен вятър.

Посланиците, които бяха вдигнати още призори, хапнаха горещо месо, пиха по чаша ракия и сега с весели подвиквания се стягаха за път. Три охранни стотни, които трябваше да ги съпровождат до границата с юечжите, вече се бяха подредили в походен строй. До коневръза пред шатрата на кана, под зорките погледи на двама чиготи*, пристъпваше нетърпеливо от крак на крак канартикин Богатур. Той зиморничаво присвиваше рамене и често потреперваше от дъждовните капки, които падаха във врата му поради износената яка на кебето му.

Накрая, под съпровода на боила чигот, се появи главния посланик. Чиготите веднага прихванаха Богатур за подмишниците качиха го на коня и сами въседнаха.

Все още неизтрезнял, юечжът, подпирайки се на раменете на слугите се покатери на седлото и, олюлявайки се даде знак за тръгване. Едната стотня бързо оглави колоната, а дргуте две застанаха от двете страни, и посолството на юечжите потегли за родината, отвеждайки със себе си, като заложник сина на владетеля на хунската държава.

Канът не си направи труда да изпрати сина си, не се прости с него. Едва, когато отряда с посланиците се отдалечи дотолкова, че едва се виждаше през сивата пелена на дъжда, Дорбар излезе от шатрата и дълго гледа след тях, чувствайки, че е извършил непоправима грешка, и в същото време се оправдаваше, че не е могъл да постъпи другояче…

Предвиждането на Ван ди се сбъдна с изумителна точност. Дорбар едва се бе отделил от утринната трапеза, когато отвън се разнесе тропот на копита, цвилене, пръхтене и познатото на половината от хуните гласище на кана таркан Лабас, сломи отпора на караулните стражници. Без да им обръща внимание той разкъса входната завеса и направо от прага изрева:

– Кане, ти все пак си дал Богатур на бръснатите глави!

– Да изпратих го, – сдържано отвърна Дорбар и извика на свой ред: – Хей, стражници, изтеглете се на прилично разстояние от шатрата! – И усмихвайки се, се обърна към Лабас: – Няма защо да стават свидетели на това как един кана таркан губи разсъдака си.

– Кане, как можа? – От яд Лабас не намираше думи и само повтаряше: -Как можа!..

– Да, аз отпратих своя син и с това спасих от смърт хиляди чужди синове, – в погледа на кана се четеше настойчиво очакване и предпазливост.

– А за честта на хунския народ помисли ли? – разярения юк боила надвисна като мечка над сидящия Дорбар.

– Помислих за живота на хунския народ, – невъзмутимо отвърна Дорбар.

– Честта е по-скъпа от живота! – изкрещя Лабас, сечейки въздуха с длани.

Дорбар замълча. Лабас още известно време ядно снова из обширната шатра, тъпчейки и ритайки нашитите възглавнички, и изведнъж без видима причина утихна и се успокои.

– Предаде сина си, сега ще предадеш и земята, и всичко това за един живот. А на кого е нужен такъв живот? – с горчивина попита той, стоейки пред Дорбар. – Казват, че и преди е имало трудни времена, но до тъкъв позор държавата на хуните не е стигала. Аз не разбирам, нищо не разбирам… Добре, аз ще вдигна моята област и ще я отведа във Великата степ. Но се кълна!.. – Яростта отново се надигна в гърдите на кана таркан; той извади палаша си и със замах го заби току пред краката си в дебелия, златотакан килим, подърък от Цин Шъхуанди. – Кълна се пред Тангра, земята и небето, че пак ще се върна в Родния Ордос!

Изкрещявайки клетвата си, той на бегом изскочи от шатрата, ревейки: „Коня ми!” – и миг след това тропотът от копитата отлетя и затихна в далечината…

Съвета на юк боилите започна при подтискаща тишина. Дорбар прекалено спокойно, зае обичайното си място.

При отсъствието на Богатур, първи взе думата кавкан Сандилх.

– От другата страна на Великата степ, – с пророчески глас започна кавкана, оглеждайки със студен властен поглед всеки един от присъстващите, – лежат големи земи, тучни ливади, гори, реки и езера. Отивайки там, ние ще поставим между нас и Цин труднопроходими и безплодни равнини. С тях ние вече няма да имаме обща граница. От юечжите ще ни делят високи планини. Остават дунху, но с тях както и в миналото можем да се договорим.

Канът слушаше и кимаше с глава, но на лицето му бе видно, че мислите му са другаде. От време на време, той притискаше и разтриваше слепоочията си с длани. Обикновено, бодър с руменина по месестите бузи, днес Дорбар изглеждаше като болен. Увисналите му бузи и торбичките под очите често потрепваха, дебелите палци ту въртяха златните катарами на халата, ту захващаха дръжката на свещения палаш, лежащ на коленета му.

– Много скъпо ни струваха претенциите на юечжите, – скръбно продължи държавния съдия. Изпратихме като заложник младия канартикин Богатур. Сълзи напират в очите ни и безутешни са нашите сърца. Но бръснатите глави не се готвят да напуснат Алшан. Дунху са ненадеждни. Мън Тиен вече е преминал Жълтата река*. Срещу кого да се изправим?

– Да-да, – бързо го прекъсна канът, – Луната сега отива към намаляване, а това вещае само едно – поражение…

Кавкан Булгар като научи, че Богатур вече пътува с посланиците, а Лабас е заминал за своята област, загуби всякакъв интерес към настоящия Съвет. Седеше на мястото си само от приличие и даже не се стараеше да следи мисълта на държавния съдия. Учуди го само многословието на Сандилх.

– Вдигайте хората си, юк боили! – раздаде се укрепналия глас на кана. – Ще тръгваме през Великата степ.

Водачите на родове започнаха мълчаливо да напускат шатрата.

– А ние какво ще правим? – вече навън, попита Бабаджи, който беше съсед на Булгар. – Как ще я караме?

– Ще чакаме! – твърдо каза Булгар, поемайки юздата на коня от чигота и повтори – Ще чакаме!..

*Чигот – мечоносец от свитата на кана.

*Боила чигот – началник на личната охрана на кана.

*Жълтата река – река Хуанхъ.