Когато Милко отвори очи ясното небе над него бледнееше под първите ревниви погледи на зората. Тук-там, като тъжни усмивки на мъчителна раздяла, угасваха последните му звезди. Той се измъкна от постелята и метна затопления ямурлук върху жена си и Михо. Наобиколи каруците и се задържа при легналите волове. Прекара длан по челото на Абраша и се загледа в големите му умни очи. Те сякаш го молеха: „Чорбаджи, спри!… Стига… Стига път… Отслабнахме, окуцяхме… вратовете ни се набиха и разраниха… Нали бесарабския край и Дунава останаха много, много назад?!… Нали тук е вече нашенско… българско?!…

Тази нощувка направиха на малка полянка вдясно от пътя, който водеше за Хаджиоглу Пазарджик. Вече много дни пътуваха на юг обратно към бащината земя. Там, далеч назад остана преживяната тежка зима. Заслушан във воя на свирепите вихрушки, които вилнееха в безкрайната степ отново и отново премисляше досегашния си живот. Присънваха му се злачните поля на Тракия. А зад плетената стена пронизващият степен вятър измиташе и последните му надежди за свобода и равноправие тук в тази чужда и неприветна студена пустош. По пътя за насам Ивана му сподели и радостната вест, че отново е трудна. Тази мисъл го извади от тъжните спомени и той се огледа. Избра едно високо дърво и се покатери нависоко. Пред него в южна посока се ширна китна долина. Виждаше се пътят, който извиваше край гората и се спускаше към брега на малка река. Отляво долината беше защитена от дълъг баир, а в подножието му, се виждаше някакво малко селце.
Докато седеше на високия клон и се взираше в низината предишните мисли отново го налегнаха. Душата му ридаеше и искаше най-после от бродник и скитник да стане човек. Да отгледа внуци и правнуци. Отново да има земя, къща, сватове, комшии. Най-важното комшии! Не искаше един ден да изтлее по чужди краища, а в свое село… Искаше да го погребат в гробище, между християни като него. До бащиното му село, имаше още много, много път…

Полека се спусна от голямото дърво, взе шепа горска пръст, стри я в ръцете си, помириса я, бавно-бавно я разсипа между пръстите си и реши: „Стига път! Стига мъка! До тук!… Край!… Край!…

Взел това решение Милко се оживи, разбуди Ивана и скоро двете каруци тръгнаха надолу към реката. Когато стигнаха до нея, напоиха и окъпаха животните, поумиха се и се премениха. Наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше кой да им каже коя е тази рекичка, гора, развалини и изгорени къщи… Нямаше, но им стигаше дето видяха земята, водата, рибата и раците, гората, камъните…

Разбраха, че на туй непознато място е имало живот и решиха да заживеят в селото, което беше малко по-надолу.

След половин час път колите доближиха селото и първи ги посрещнаха селските кучета. Хора не се мяркаха. Милко пообиколи тревясалите и стръмни сокаци от дясната страна на реката, свърна по калдаръмите на западния бряг,
но никой не го посрещна, никой не му каза добре дошъл. С тревога двамата с Ивана избраха удобно място до един краен двор. Разпрегнаха каруците, запретнаха ръкави и през целия слънчев, пролетен ден сякоха драки, събираха камъни и дървета, с които заградиха своя бъдещ двор. Разпределяха къде ще е къщата, къде вратникът, къде хамбарът. Не усетиха кога започна да се свечерява, а хора така и не се появяваха. Когато съвсем се стъмни, като изпод земята пред тях се изправиха петима наежени мъже и най-първия – възрастен, но все още държелив, процеди през зъби:

– В нашето село непознати не вземаме! Махайте се на часа!… Веднага!…

Едър и силен беше Милко. Но това бяха българи, не биваше да посяга, пък и зад гърба му Ивана прегърнала Михо гълташе горчиви сълзи.

Мълчешката запрегнаха и тръгнаха по обратния път. Стигнаха до познатия бряг на рекичката и се установиха отново там. Разпрегнаха, настаниха добитъка и се тръшнаха отмалели на негостоприемната земя. На другия ден в окръжението на отровни змии и гущери насякоха клони и драка, с които си заградиха дворче; нарязаха саз и папур и отново като в бесарабската степ си направиха голяма колиба. Наловиха си цял шиник риба и раци и на мръкване под звуците на гласовит жабешки концерт започнаха да ги пекат и вечерят. Вечеряха без хляб и трошица сол…

Тъй, близо до водата, между нашенски сухоземни и водни змии и костенурки и сред облаци комари и черна драка, семейството започна новият си живот в българско, в Добруджа.

Лятото се изтърколи в много труд и грижи. Милко често се срещаше с хората от селото и разбра, че всъщност то представлява чифлик на някой си Амза бей. И носи неговото име – Базаурт*. Селяните като него били измъчени българи-християни. Стана му ясна и тежката и превратна съдба и на базауртци и на селото им. Селото и районът по долината на реката били едно кръстовище, едно човешко и най-вече войнишко вървище. Тук ката ден от векове са се избивали, минавали, кондисвали, помагали и безчинствали какви ли не чужди и български войски…

Цяло лято Милко се среща не само с местните хора, а и с много, много селяни-добруджанци, които минаваха с волски и биволски коли, и с конски каруци. Някои се връщаха то „големия гурбет”, други пътуваха по работа между двата големи добруджански града и така изкарваха коравия си хляб.

Всичко допирало до тези проклети турци, които от векове владеели българско.

Една сутрин пред плета им спря мъжът, който ги изгони от селото. Милко се случил по двора и когато онзи приближи до вратника, без да му отваря го попита:

– И оттук ли ме пъдиш, чорбаджи?!

Непознатият го погледна в очите, помълча някое време, па рече:

– Мене ме думат Павли и съм кехая на бея, този, на когото е чифликът. Не, не те пъдя. Ти си добър чиляк. Ти сам видя каква паплач преминава ката ден през нашия край. Прости ни за тогива. Ние само искаме селото ни да е чисто, хората му да са добри. Иде зима. Виждам, че имаш челяд, а иде и друго. Дошел съм да те прибера в нашето село, но…, но имам едно условие.

Разбрал Милко условието и решил непременно да извърви опасния път към земята, към двора, към къщата и комшиите. Там, на запад, зад кайряка, имало една къшла. Нейните стопани – татари притежавали многоброен едър и дребен добитък. От тези хора проревали базауртци и цялата околност. Беят нехаел, пък, кой знае, може и с негово знание иноверците да безчинстват наоколо. Държали се като зверове – бастисвали посевите и реколтата. Всявали страх и ужас у всички. Условието на кехаята било: „Прогониш ли ги – добре си дошъл в Базаурт”.

Дълго мисли Милко как да премахне тези бабаити. Навремето се справи с Мумуджиолу, но оттам тръгна приказката, че той го е затрил. Не биваше и тук да стане така. Трябваше да свърши работата тъй, че ония да се пръждосат оттук, без да знаят на кого да си отмъстят.

След като научи всичко за табиетите на иноверците, огледа всяка баирчинка около къшлата и околността, той прегледа трофейния си револвер и заглади лезвието на черногорския си нож.

Бременността на Ивана съвсем бе напреднала и за да не я тревожи Милко скришом измъкна черните си дрехи и ги скри в драките край колибата. Когато двамата с Михо заспаха той тихо се измъкна от колибата взе скритите дрехи и се спусна към реката. Там се преоблече в черната бойна премяна, намаза с кал лицето си, сложи черния си калпак, мушна револвера в пояса си, а ножа с черния чирен затъкна в навущата на десния си крак.

Тихата и топла нощ го прие в обятията си. Неподвижни и сънни, дърветата рисуваха върху ясното небе черните си грамади и високо над тях, като едри елмази, грееха звезди. В безмълвната тишина, напоена с лятна задуха, нищо друго не се чуваше освен песента на щурците. Тия къси, сипкави и плахи звуци идеха отблизо, идеха отдалеч, сливаха се в безбройни струи, издигаха се нагоре, преплитаха се сякаш с лъчите на звездите и наедно с тях трептяха ритмично, монотонно, като че заспалата земя унесено и спокойно дишаше в съня си.

На пръв поглед нищо не отличаваше тази нощ от другите. Но откъм запад се подигаше гъст и черен мрак, мътна и широка сянка, която бавно застилаше небето на тая страна, гасеше една по една звездите, заличаваше очертанията на хоризонта. От време на време нататък проблясваха светкавици, тогаз полето се откриваше надалеч, виждаха се и зачервените краища на тъмни облаци. Отново падаше тъмната завеса на мрака, минаваха няколко минути и след това глухо, като че изпод земята, проечаваше гръм.
Ако светкавиците не я огряваха, можеше да си помисли, че къшлата я няма. От предварителното проучване Милко знаеше, че в момента татарите с добитъка си бастисват чужди имоти в далечни села. Знаеше, че в къшлата са останали само жените, децата и една стара жена.

Една светкавица блесна и освети за миг празното пространство до кошарата. Прилепен, снишен до земята, Милко изчака докато сиянието се стопи в мрака и когато отново тресна, той вече беше под източната стряха на постройката. Прилепен към кирпичените стени той обиколи къшлата и застана пред вратата на жилищните помещения. – „Даже и кучета нямат, поганците му ниедни!” – тихо отрониха пресъхналите му устни.

Без да се бави повече блъсна с крак дървената врата и в този момент поредната светкавица освети неголяма одая. В огнището още мъждукаха догарящи главни, а до него прихванала коленете си с ръце – дремеше старица. От дясната и страна в дървена люлка спеше малко дете. Две млади жени тъкмо разстилаха одъра и се приготвяха за лягане. При вида на Милко в светлата рамка на зеещата врата те нададоха ужасяващ вик:

– Вай, ниня – джи! Вай, вай, джин гялди!?

На два скока Милко стигна до люлката, грабна я и сподирян двете жени, които неистово крещяха и ръкомахаха, изскочи отново навън прибяга петдесетина метра и пусна люлката на земята. После отново на бегом се върна сграбчи старата жена, която седеше на същото място, изпаднала в несвяс. Понесе я в тъмнината и я остави до скупчените край събудилото се дете жени. Докато те, ужасени се залисваха с детето и старицата, той се върна в одаята. От нахлулия през зеещата врата вятър, огънят в огнището буйно гореше и осветяваше вътрешността. Милко грабна няколко пламтящи цепеници и ги разпръсна по завивките на одъра, а с най-разпалената даде огъня на къшлата от седем места. Вилнеещият вятър мигом подхвана малките алени езичета, вплете ги в сухите стрехи, раздуха ги и огнени пламъци обхванаха къшлата от всички страни.

Едва сега Милко се позапря и отри потното си чело. – „Боже, прости ми за стореното”! – с прегракнал глас проплака той и потъна в тъмното.

Бурята зави с всички гласове на ужаса. Цялата местност грейна като ден, само от север, като ням свидетел се люлееше на вси страни сянката на вековен дъб.

Няколко дена след това Ивана влезе разтреперана в колибата.

– Миле, излез! На вратника е отново онзи чиляк, дето ни изгони от селото.

Милко остави руканя, с който оглаждаше средния дирек и излезе от колибата.

– Добър ден стопанино! – някак чинно и тържествено поздрави той, открехна вратичката и влезе в дворчето.

– Дал Бог добро, чорбаджи! – отвърна Милко. – Какво те води насам?

Кехаята направи мълчешком няколко крачки и когато се приближи до Милко свали калпака си, протегна ръка и стисна яката Милкова десница.

– Ти издържа изпита си. – рече отново той със същия приповдигнат тон.

От ония поганци и помен няма. Харен чиляк си ти, момче!… Тогива сбъркахме, нека ни е просто от тебе!… Ела да живееш в нашето село!… Нека в него живеят дълги години твоите и нашите внуци и правнуци… Там зад голямата чешма има една свободна къща. Влизайте и се настанявайте. Харизваме ти и голямата нива до ИЗГОРЯЛАТА КЪШЛА! Ори, сей и гичини челядта си! Ха, останете си със здраве! – обърна си той и към приближаващата Ивана. А, такова, ако нещо с булката, де.

Обадете ми се.