Препичах се на топлия пясък в миниатюрно заливче обградено от високи вечнозелени храсти. Тишината и спокойствието наливаха леност в довчера напрегнатите мускули и докарваха нежна дрямка на очите ми. Но някъде в дълбините на съзнанието ми просветна нещо – една мъничка мисъл започна бавно да расте и да чука на вече горещите ми слепоочия: “стига си лежал, така можеш да лежиш и на Варненските плажове, но там няма върхове като този току зад гърба ти, такъв няма даже и в цялата ти страна, достатъчно си почивал, време е отново да тръгнеш нагоре”. Кой беше подучил натрапницата? – може би обсебилата ме до преди дни Сияйна планина!? – кой знае. Не можех да си позволя да отида до прохода “Санташ”, но да изкача най-близкия до плажа връх можех. След като се вслушах в съвета на “вътрешния си глас” енергично се изправих и след 30 минути се върнах в бунгалото. Вече бе станало 12:50 часа, а Христо го нямаше и не можах да го предупредя, че напускам къмпинга, за да удовлетворя катераческите си мераци.

Обух трекинг обувките и по фланелка с къс ръкав, шорти и с лекоогъната щека в дясната ръка преминах портала, пресякох първокласния път и тръгнах по десния бряг на дълбоко дере, в дъното, на което течеше планински поток.
След десетина минути достигнах близкото село. Изглеждаше пусто и безлюдно в този час на деня. По тясна пътека прекосих оврага и на другия бряг се озовах до запустяла нива, в горния край, на която се виждаше самотно дърво. Когато наближих оказа се зарзала*. Откъснах си няколкото останали плода на чепатия клон и продължих нагоре. Вкусът им ме върна в детството, когато се катерех на също такова дърво пред прага на дядовата къща, а баба ме молеше да сляза, за да не падна.

Веднага след хаврата склонът стана стръмен и ронлив. Тук-там по песъчливата, на места камениста почва стърчаха туфи изсъхнала трева и ниски клекови храсталаци. Изкачих първия хълм и на билото му открих горски път, който криволичеше по брега на малък поток. Пътят свърши до отвесна скала в основата, на която бликаше кристално чист извор. От тук нататък трябваше да продължа нагоре без път и пътека. Започнах да катеря с настървение стръмния обрасъл с нискостеблени храсталаци и бурени планински склон. Наситения с хиляди миризми планински въздух, леко навлизаше в белите ми дробове и караше кръвта в кръвоносните ми съдове да кипи от излишък на кислород, да пришпорва отпочиналите ми крака, височинната аклиматизация допълнително да действа на тялото ми като биостимулатор. Еуфорията от безупречната работа на телесата ми малко поспадна при вида на черната рана, която горски пожар бе нанесъл в тази част на планината. И без това оскъдната растителност на този южен склон бе изпепелена до основи и през следващите няколко километра, високите ми обувки потъваха до половина в сиво-черна пепел. Добре поне, че картината зад гърба ми бе повече от оптимистична.

Когато се обърнех назад пред погледа ми под вече полегатите лъчи на Тян Шанското слънце, между двете братски планини се разстилаше една величествена панорама, побрала в себе си всички цветове на синьото – от нежно-синьо до тъмно-мастилено.

Към 17:00 часа стигнах върха. Под дървена пирамида намерих каменна отметка с височина 4072 метра на безименния връх. Планинският вятър охлади мокрото ми чело, проветри сгорещените ми бедра и прасци и се зае да изсушава потната фланелка. Огледах се – пред мен се разстилаше типична алпийска панорама. Далеч вляво се белееше челото на първенеца на „Кунгей Ала Тоо“ – връх „Чоктал“ (4771 м.), а по обкръжаващите хребета склонове тъмнееха гъсти елхови гори, които в съчетание със сребърните ивици на ледниците и снежниците, придаваха на изумрудената долина под мен изключително привлекателен вид. В далечината долината се стесняваше, а окръжаващите я хребети се простираха на изток до Чилико-Кемиския планински възел, където бяха струпани най-мощните обледенявания на Кунгел Ала Тоо.

Тук на високото, току пред краката ми елховите дървета използваха всяка площадка между скалите, за да извисят стройните си корони към слънцето. Горите наоколо са толкова гъсти, че от разстояние не може да се различат отделните дървета – като че ли скалистите склонове са покрити с тъмно-зелени кадифени парчета. А долу, на широкото дъно на долината групите дървета образуваха живописни фигури сред алпийските поляни.

Мирис на дим, овчи тор и кучи лай под все по-сгъстяващите се сенки на лятната привечер събуди инстинкта на разузнавача у мен. Много ми се искаше да видя как живеят овчарите номади тук в планините на Средна Азия, в нашите древни обиталища. Затова, въпреки падащия здрач, разчитайки на вълчия си нюх, тръгнах надолу по едва забележима пътечка на лов за нови приключения.

Фланелката на гърба ми отдавна бе изсъхнала и сега вечерния планински хлад започна да пощипва с хладни пръсти голите ми телеса. Колкото по-надолу слизах, толкова мирисът на хора, домашни животни и уют се засилваше.

Когато заобиколих изгърбената грамада на самотна скала, пътеката ненадейно свърши и се озовах в края на широка поляна с няколко тъмни юрти над които се стелеше пушек. Едва бях направил няколко крачки, когато иззад едната се показа момче и добре, че най-напред видях него, защото отнякъде се появиха няколко едри космати кучета и с вирнати опашки се насочиха към мен. Момчето им извика нещо гневно и неразбрано при, което те подвиха опашки и се върнаха там, откъдето бяха дошли.

Вече можех да скъся дистанцията между нас и тръгнах към него. Той широко се усмихна и ми подаде ръка – Сабир изрече дружелюбно той и усмивката не слизаше от лицето му. Казах името си и той леко повдигна вежди, но не каза нищо само с широк жест ме покани да вляза в юртата.

– Дядо, посрещай гост, обърна се момчето към възрастен побелял аксакал.

– Кубар кан – представи се стареца, а това е моята жена, синът ми Айдар бек, снаха ми и внука ми, на завален руски език изрече стареца и ме покани да седна до него от дясната му страна. Преди да седна аз още веднъж се представих и когато казах, че съм от България, старецът повдигна очи, поглади брада и някак загадъчно се усмихна.

– Седни, седни, гост бъди ми! – отново ме подкани той и каза нещо на киргизки на близките си. Съпругата му седна от лявата му страна и мълчаливо следеше за реда и действията на всички в юртата.

От голямото семейство на Кубар кан тук живееха най-големият му син със съпругата и синът им Сабир. Всичките останали 8 негови братя и сестри бяха поели своя път по широките житейски пътища.

Майката на Сабир чевръсто шеташе, вършейки постоянната си домакинска работа. Киргизите разговаряха помежду си на техния тюркски език, а с мен на завален руски. В разговора жените не взимаха участие и само някой въпрос, отправен към старицата, се нуждаеше от превод, тъй като тя отговаряше на местното си наречие. Кубар кан бе преизпълнен от достолепие и достойнство от честта в шатрата му да гостува чуждестранен гост от далечната Европа. Явно това чувство, отдавна рафинирано и силно деформирано у цивилизованите народи, тук властваше със силата на закон. Забелязвах го както у бедните номади в окъсаните им малки юрти, така и при богатите и добре устроени фамилии.

Странно би се сторило поведението на стопаните за замръкналия странник, добрал се до нечия юрта. На часа, почти без обяснения, те вдигаха оскъдната си покъщнина, за да отворят място за софрата*, която мигом се отрупваше с всичко необходимо за премръзналия и гладен гостенин. Печката забумтяваше с нахвърляните вътре черни тезеци от тор и купичките чай, мляко и кумис чевръстите ръце на домакинята поднасяха най-близо до зажаднелите устни на скитника. В люшкащия се пламък на газените лампи сенките бягаха по лицата на хората и разговорите поемаха своя вековен път – за времето, добитъка, пътя и срещите с хора и животни. Навън пъплещият хлад под тънкият вой на вятъра носеше лютивия пушек към скупчените отари* от овце, якове и кобили. Гостоприемството бе чест и знак за изпълнен дълг, с който никой не правеше демонстрация. Това бе логично задължение, издигнато в ранг на морал и етика, толкова прости и неподлежащи на съмнение, както дишането на въздуха. Нещо, което ние вече бяхме позабравили. Ето защо сега старият киргиз, прекрачил със своята седемдесетгодишнина границата на мъдростта, демонстрираше най-истинското чувство на чергаруващия номад – гостоприемството. Трапезата бе отрупана с всичко, с което той можеше да се похвали – от купчинките пържени мекичета и късове от прегорели питки, айрян, кисело мляко и извара, масло и каймак до парчета варено месо и бурканчета със сладко от диви плодове. Естествено, над всичко вдигаше пара ароматният чай и се пенеше в резливата си белота кобилешкият кумис. В голяма тава имаше нарязани парчета овнешко, от която всеки си взимаше парче, и ситно го дробеше с ножа си в малка купичка. Надробеното на ситно месо изсипаха в голяма обща купа в центъра на софрата. Снахата сипа вътре горещо фиде и мазнина и разбърка ястието. Сега вече всички можеха блажено да потапят вътре пръсти и да си вземат хапки. “Беш-пармак”-ът или “петте пръста” бе названието на този обичай да се яде с ръце. Естествено, омазнени изцяло, си подавахме малка хавлиена кърпичка, в която триехме устни, мустаци, бради и ръце. След няколко кръга около масата кърпицата стана мазен парцал, което със сигурност не притесняваше никой и вероятно дори бе знак за общо настроение.

Вечерята продължи дълго и разговорите ни нямаха край. Кубар кан не бе напускал тези планини от преди 50 години и не считаше, че животът му е минал напразно. За китайците и съседите си уйгури старият аксакал говореше с опита на препатил планинец. А за моя голяма изненада за него Кан Тангра беше просто “Българската планина”, “Върхът на българите”.

В късните нощни часове напуснахме топлата юрта, премествайки се в съседната на нея още по-разкошна и богато украсена юрта за гости. В моя чест Кубар кан също дойде да спи там, въпреки че топлината и уюта на другата тук липсваше. Жената на Омур бек застла чевръсто пода с дебели кечета, килими и кожи и ми предложи тежки домашно тъкани завивки. Кубар кан положи старата си снага малко по-встрани от мен, на отделно поставена застилка, явно дебело подплатена и със сигурност ползвана само от него в качеството му на глава на рода. През отвора на шатрата, наметнат с прозрачен найлон, прозираше ясното, обсипано с рой звезди небе над „Кунгей“.

Утрото ни посрещна, както обичайно, ведро с гъделичкащ хлад. Въпреки това домакините вече шетаха усилено с изключение на стария аксакал, край който се навърташе старицата, която сякаш го дебнеше на всяка крачка. Синът му не се виждаше, но скоро стана ясно къде бе ходил. В далечината, по поречието на долината се появи силует на конник, който дърпаше подире си на дебело козиняво въже огромна двугърба камила към стана. Огромното животно бе посрещнато с явна любов и ласки от всички. Въпреки това на носа на камилата се поклащаше метална халка, за която вероятно при нужда се завързваше. Айдар бек набързо ме информира, че по време на брачния период мъжкарят може да бъде опасен и затова се налага да бъде връзван. Кубар кан и синът му подканиха допотопния гигант да коленичи и щом той покорно подгъна крака под себе си се заеха с неговото оседлаване. Това се оказа нелека задача, особено при пристягането на подпружните ремъци. Киргизките номади ползват камилата при преноса на юртите си. Те твърдят, че цяла юрта може да бъде натоварена на едно животно и то да я пренесе на новото място. Струваше ми се невероятно тяхното твърдение, предвид огромната купчина от дървени конструкции, плъст и кечета, но това със сигурност не бяха само празни приказки. В това време жените бяха изнесли направо на поляната шарена покривка и сега върху нея отново се появиха купчината сладки, питки и купички за питиета. Край импровизираната софра димеше огромен руски самовар, а в две кофи белееше кумиса. Край трапезата на дълго въже бяха привързани група малки жребчета, около които пасяха техните майки. Кобилите на Кубар кан бяха прекрасни планински животни. В същото време майката и бащата на Семир, се заеха с доенето на кобилите. Кубар кан и старата му жена зорко следяха техните действия. Чувствах как старецът се изпълваше с доволство от постигнатото през дългия му пастирски живот.

Суровият бит на номада-скотовъд преминаваше през всички трудности на житейската съдба, сякаш за да се излее в кожения мях за кумиса и разпенен под ударите на тежкия бишкек, както тук наричаха дървената буталка, да бъде поднесен към устните в плоската купичка. Глътките свещенодействие сякаш отпращаха по високите хребети на Тян Шан мъката и горестта, страданията и превратностите на изминатия път. Кумисът тръгваше по жилите ни заедно с кръвта на дедите ни – конници, чергари и воини, и помиташе условните граници, хорските условности, фалша и преходността на дребните ни амбиции. Гледах зачервеното, прорязано от бръчки лице на Кубар кан, провисналите му монголски мустаци, пухкавият му самурен калпак и сухата жилеста ръка с купичката кумис. В тези няколко щриха сякаш се сбираше тайната на
неизреченото щастие, на житейските истини и спокойствието пред вечността.

*Зарзала – плодно дърво от рода на сливите с розов цвят и мъхнати плодове, които са по дребни от кайсиите, но подобни на вкус. Ядките на костилките им не са ядливи.

*Софра (тур.) – ниска кръгла маса за ядене; паралия, синия

*Отари(кир.) – стада.