Пръв през торпедната тръба с леководолазен апрат с открит цикъл на действие премина главен старшина Петър Марков. След него понечи да ни поведе и политическият командир, но след няколко опита се отказа по “необясними” причини. Даже при третия опит напусна тръбата аварийно и така наводни тренировъчния отсек, че дълго след това сушихме дрехите и екипировката си. Това стана по време на тренировъчно спускане през втората половина на 70-те години на миналия век на полигона на КЧФ в град Севастопол. 

Големи бяха поне моите очаквания от тази визита на добра воля в затворения черноморски град.* Очаквах да видя нова съвременна леководолазна екипировка, а вместо това видях грамади от стомана, които буквлно задръстваха всички канали на военоморската база.

Не мина гладко и първия ни контакт със съветските инструктори в лицето на инструктор със звание мичман и двама матроси от екипа му. Според техните инструкции упражнението за преминаване през торпедна тръба трябваше да се извърши със остарелия апарат със затворен цикъл на действие ИДА-57М. Апарата бе с гръдно изпълнение, а ние бяхме решили да изпълним упражнението с техния (съветския) апарат с отворен цикъл на действие АВМ -1 М, който е с гръбно изпълнение.

За наше голямо огорчение съветският инструктор категорично отказа да ни допусне до изпълнение на упражнението по нашия вариант. Командира и началник щаба започнаха дълги преговори на българо-руски с принципния съветски водолазен инструктор. Вече се готвехме да си прибираме багажа и да се прибираме с подвити опашки, когато, може би само за моя изненада, той пред няколко бутилки коняк и пакет шоколад, склони да наруши железните инструкции.

Изпълнението на упражнението тръгна съвсем нормално след преминаването на Марков през торпедната тръба, когато “непримиримият” мичман на практика се убеди, че нашият вариант за изпълнение на упражнението е възможен. 

Една спукана мембрана на съветския АВМ -1 М едва не погуби живота на наш офицер и за малко отново да провали нашето начинание, но с още уговорки продължихме и до края на тренировките не се случи нищо обезпокояващо нормалното изпълнение на предвидените леководолазни упражнения.

Когато дойде вестта, че ще ходим на посещение в специално поделение (спяхме и се хранехме на наш кораб-влекач) у мен отново замъждука надеждата, че ще ни покажат “колегите” от великата Червена армия. Но каква бе изненадата ми, когато прекрачихме прага на свързочно поделение и вместо среща с братя по оръжие съветските другари ни предложиха в специално украсената столова техния незабравим борш.

От всичко, което видях в голямата страна и голямата военноморска база, най ме впечатли обилието от свободни славянски жени, които здравия български дух, по традиция, ухажваше от векове. 

В ордите на Аспарух още по-старо време, когато са били по тези територии, немалка част от жените и майките са били славянки. А когато преминава Дунава, населението там е било изцяло славянско. Съвсем естествено е много от жените на това население да са били принудени да влязат в българските орди, за да ги засилят, а останалите живи мъже не са били обърнати в роби, а са били само подчинени, или в случаите, когато не имало някаква съпротива, са влезли доброволно в българската войска.

На изпроводяк домакините решиха да почерпят. Гледах с какво настървение руските мъже се нахвърляха на съдържанието в алуминиевите канчета, и с какво нежелание нашите момчета само долепваха устни до спирта и се сещах за недоверието, което са изпитвали нашите владетели към техните праотци.
Когато след две години в нашата военноморска база бе построен теренажор за преминаване през торпедна тръба, реших да изхвръля от употреба допотопния сух костюм, който си спечели незавидното прозвище “душегубка” и да го заменя с неопренов. 

Сам изпълних упражнението с новата екипировка и вече бяхме готови за стоварване на море от подводница, при това от подводно положение.