През късната есен на 1970 година, започнахме да провеждаме практическите занятия по леководолазна подготовка в закрития плувен басеин на ВМБ* – Варна. Басейнът беше малък (20х10 м.), водата прекалено топла, но условията за покриване на нормативи на 100 метра свободен стил и 40 метра подводно плуване, бяха сравнително добри.

Старослужещите матроси, инструкторът по леководолазна подготовка, както и началник-щаба на поделението бяха дошли от леководолазната школа към ВМС и задачите, за които бяха подготвени бяха предимно аварийно-спасителни, подводно-охранителни и ремонтни. 

Леководолазното снаряжение, с което разполагаше под.20900 за осигуряване изпълнението на поставените от командването разузнавателни и диверсионни задачи включваше като задължителна екипировка: дихателен апарат, маска, плавници, шнорхел, баластен колан и водолазен нож.

Към допълнителната екипировка се отнасяха: леководолазните топлозащитни костюми, средствата за ориентиране под водата, средствата за свръзка под водата, средствата за подривяване на различни обекти, средствата за осветление. Допълнително бяха доставени средства за бързо придвижване под водата.

Най-важните елементи от снаряжението на бойния плувец са леководолазните дихателни апарати. Познаването на устройството, принципът на действие, експлоатацията и поддържането им са задължителни условия за всеки боен плувец.

Леководолазните дихателни апарати се определят преди всичко по тяхната автономност, портативност и простота на обслужването, но във всеки случай трябва да отговарят на следните задължителни изисквания:
– да осигуряват на бойния плувец достатъчно количество дихателна смес с
пълноценно кислородно съдържание;
– да подават нужната за дишане дихателна смес само при вдишване, и то под
налягане, съответстващо на налягането на околната среда;
– да осигуряват добри условия за придвижване, маневриране и устойчивост
под водата при всяко заето от бойния плувец положение и на желаната от него дълбочина;
– да осигуряват безопасен престой под водата и да се обслужват лесно.

Според дихателната газова смес, с която се зареждат дихателните апарати, те се разделят на следните 3 типа:
– дихателни апарати със сгъстен въздух;
– кислородни дихателни апарати;
– дихателни апарати със специални газови смеси.

Според принципа на действието си биват:
– дихателни апарати с открит цикъл на действие – тренировъчни;
– дихателни апарати със закрит цикъл на действие;
– дихателни апарати с полузакрит цикъл на действие (за разминиране). – обемисти, което ги прави неприложими за използване от бойни плувци. 

По различно време в МСРО се използваха следните видове дихателни апарати:

С открит цикъл на действие и газова смес от сгъстен въздух –
АВМ – 1М (съветско производство);
АВМ – 5М (съветско производство);
„СКУБАПРО“ – (италианско производство);
„ДАЙВЕЙТЪР“ (шведско производство).

Със закрит цикъл на действие и газова смес от кислород –
ИДА – 57 (съветско производство);
ЛВИ – 57 (съветско производство);
ОКСИДАЙВ (шведско производство).

Леководолазно топлозащитно облекло

Леководолазното топлозащитно облекло представлява гумен костюм или хидрокомбинезон, който защитава тялото на бойния плувец от влиянието на студената вода и му дава възможност да удължи престоя си под вода, без опасност от преохлаждане на организма.

В зависимост от това, дали топлозащитното облекло изолира напълно тялото на бойния плувец от контакт с водата или частично, облеклото бива мокро и сухо.
Мокрите топлозащитни облекла са изработени от еластична пореста гумена материя (неопрен).

Под мокрото облекло прониква вода, която образува тънка прослойка около тялото на плувеца, но понеже нейната обмяна е ограничена, тя се затопля от телесната температура и по този начин ограничава по-нататъшното интензивно топлоотделяне.

Мокрите облекла се използват при температура на водата до 15 градуса.

Към средата на 70-те години в поделението бяха получени първите костюми –
„САДКО“ – 3 милиметров, по скоро гумен отколкото неопренов съветски костюм с качество под всякаква критика.
„МАНТА“ – първия неопренов 5 милиметров костюм – чешко производство. Бяха некачествени. При невнимателно обличане материята се нарушаваше даже от по-силния натиск на пръстите, бързо корозираше и металния цип;
„ТЕХНИСУБ“ (италианско производство). Първите 5 “бели” костюма, бяха получени благодарение на упорството на ст.л-т Николов;
„СКУБАПРО“ (италианско производство).

За разновидност на мокрото облекло в началото на 70 години се смяташе и вълненото трико – пуловер и панталони. 

Сухите топлозащитни облекла представляват комбинезон от гумиран плат или херметично свързващи се в поясната област риза и панталон. Към горната част на хидрокомбинезона или ризата е слепен обемен шлем-маска, а към крачолите на панталона – чорапи от същата материя или галоши от дебела гума. Използваха се с водолазно вълнено бельо.

Бяхме екипирани с костюми и хидрокомбинезони съветско производство –
ГК – 2 (хидрокомбинезон);
ГКП – 4 (хидрокостюм);
СВ У (хидрокомбинезон);
„ПОСЕЙДОН“ (/шведско производство) – в началото на 90-те години;

Средства за ориентиране под водата

Ориентирането на бойният плувец под водата в определена посока, на определена дълбочина, за определяне на изминатото разстояние и за контролиране на престоя му под повишено налягане се осъществява посредством специални прибори, влизащи в допълнителната екипировка.

Към тях се отнасят –
– подводен компас (тогава КИ – 11 и КИ – 13 съветско производство); подводен
лаг;
– дълбокомер;
– водолазен часовник;
– указател за декомпресия.

При тренировъчни спускания използвахме подводна навигационна установка (българско производство), която представляваше комбиниран уред за подводно ориентиране (от гореизброените уреди), а плоскостите на корпуса и повишаваха устойчивостта на курса.

Средства за бързо придвижване под водата

Представляват самоходно съоръжение с форма на малко торпедо с винтов движител, задвижван от електромотор и акумулаторна батерия.

В зависимост от начина на експлоатацията им те са –
– буксировчици;
– тласкачи;
– носачи.

На въоръжение в поделението беше именно “носач” със заводско име “Протей”, чиято продължителност на работа беше 2 часа при скорост 5 км/ час.

От ранната пролет на 1971 година тренировъчните спускания под вода на открито извършвахме както от оборудван и необорудван бряг, така и от плавателни средства –
– Гумени лодки – ЛАС 5 (лодка авиационна спасителна за 5 човека)/;
– КСН (катери със специално предназначение);
– ТК (торпедни катери);
– Подводници;
– СДК (средни десантни кораби).

В зависимост от поставените задачи бойните плувци се екипираха в два варианта
– С комплект № 1 – маска, плавници и шнорхел;
– С комплект № 2 – маска плавници, шнорхел, топлозащитен костюм, баластен колан и леководолазен апарат.

Още в началния период на обучение се натъкнахме както на факта, че разполагаме с негодна и остаряла материална част, така и от необходимостта да променяме в движение навиците и уменията на “старите” леководолази от ЛВШ. Новите задачи изискваха по-голяма маневреност, по-голям обем от тренировки по продължително плуване в открити води, независимо от часовото време и атмосферни условия.

Морално остарялата екипировка си показа “гнилите” зъби още през месец май 1971 година.

При първото стоварване от моторен катер с леководолазни апарати трябваше да се откажем от кислородните апарати, защото бяха негодни за работа. Така също трябваше да се откажем от хидрокомбинезоните, защото да се плува с тях, при това с жалките къси и меки плавници към тях, бе просто невъзможно. Липсваше и надводно осигуряване с гумени лодки, защото просто нямахме такива. Това едва не коства живота на две момчета от групата, които получиха шок от преохлаждане (бяхме облечени с фланелени трика). 

До началото на 80-те години проблемът със снабдяването ни със съвременен леководолазен апарат със закрит цикъл на действие не бе решен и се наложи да извърша първото във ВМС “подривяване” на боен кораб на рейд с помощта на изолиращ противогаз.