Луната, тази наша издайница я нямаше и нощта беше черна като катран. Даже оттук от гористия бряг, долу под мен и водата в ниското изглеждаше черна. 

От съображение за сигурност бях оставил наблюдателния дозор на километър от тук, така че сам започнах подготовката си за атаката.

Бавно, без да бързам измъкнах от укритието гумения пакет, разстлах го на тревата и внимателно започнах да сортирам на хладната повърхност съдържането му – неопренов костюм, баластен колан, дълги, твърди плавници, черна леководолазна маска и торбичка с ролка фосфоресцираща, самозалепваща се синтетична лента и мъничко водоустойчиво електрическо фенерче.

Докато на сухо с усилие едва нахлузвах шуплестата гумирана материя все поглеждах към нощното море, което в просъница едва-едва въздишаше. На тъмната му гръд едва-едва се мержелееха светлините на бойните кораби на “противника”.

– Не пипай съветския СКР!

Изричната заповед на Началника на РО прозвуча отново в главата ми сега, когато той бе почти под краката ми. Не исках да цапам ръцете си с “приятелска кръв”, затова докато се прокрадвах между крайбрежните скали, стиснал плавниците под мишниците си, реших да атакувам най-отдалечения кораб на рейда. 

Нагазих във спокойната вода, изминах няколко метра, обърнах се, надянах плавниците и се слях с чернотата. Всичко по мен бе черно, даже издайническите си скули под маската бях боядисал в черно; черни уши, черен нос, черна брада допълваха портрета ми на боен плувец. 

Време беше да пусна в работа краката. Сега удължени с плавници с вградени титанови ленти те ми осигуряваха скорост равна на механичните подводни движители. Оставаше енергията акумулирана в тялото ми през време да изнурителните тренировка да ми стигне за изпълнение на поставената задача. 

Сънната вода ме прие охотно, краката заработиха ритмично, а гладката повърхност ми даваше възможност да следя правилния курс към набелязаната “жертва”. Когато след около час доближих кърмата му на стотина метра, спрях и се огледах. Някъде далеч зад гърбът ми проблясваше фара до устието на река Камчия, вляво мъждукаха светлините на съседния кораб, а вдясно тъмнееше нощта. Тогава по десния борд на кораба, от страната на носа се появи странна кавалкада. Двама матроси държаха в ръце върлина на върха, на която имаше закрепен щит, а под него многоватова електрическа лампа. Щитът правеше лампата невидима откъм въздуха и насочваше светлината надолу във водата. След тях вървеше човек от командния състав. От мястото, където се намирах не можех да определя старшина или офицер. Голям късмет извадих няма що, попаднах на най-будния кораб. Да се премествам по-наляво нямаше време, пък и предизвикателството тук бе по-голямо. Затова изчаках “осветителите” да подминат кърмата и след като поеха по левия борд и аз тръгнах след тях. Когато приближих на двайсетина метра за по-голяма сигурност се гмурнах и продължих така под вода. Когато изплувах вече бях под кораба. Между двата винта имаше достатъчно място да повдигна глава, да се раздишам кротко и да се огледам.

Тук никой не можеше да види малкото езиче на фенерчето, с което оглеждах място да залепя фосфоресциращата лента. Когато я залепих и я осветих тя зейна като пробойна на чистичкият сив корем на страшилището за подводни и надводни кораби.

Поех си дълбоко дъх и тръгнах в посока перпендикулярна на десния борд. Когато изплувах и се обърнах “осветителите” отново бяха на кърмата. Стана ми болно за тези момчета, които така старателно, но повърхностно си изпълняваха задълженията. Те още не знаеха, че корабът им е “изваден” от строя и няма да може да участва в предстоящия учебен бой в състава на “Краснознаменния Черноморски Флот”. Когато радиограмата ми пристигнеше в Центъра, съответните длъжностни лица щяха да проверят състоянието на подводната част на повереният им кораб, да открият “пробойната” и да поставят на целия сплотен екипаж, борещ се за отлично представяне в предстоящото плаване, оценка “слаб”. 

Трябваше вече да се връщам обратно на сушата. Поех си въздух, гмурнах се през дясното рамо и след това в продължение на минути по навик задържах вдишването. В тези минути всичко спира, времето спира, мисленето спира. Защото когато дишането спре, мисленето е невъзможно. А когато дишането спре в продължение на минути, мисленето е абсолютно невъзможно – защото мисловния процес се нуждае от непрекъснат поток от кислород. Мисловният процес и дишането на всеки са много дълбоко свързани. Но сега ставаше нещо друго, нещо не беше наред, чувствах се… не можех да го определя… 

„…май съм риба* …пак съм в черната вода…по-светла над мен и по-тъмна отдолу… устата ми автоматично се отваря и затваря, поглъщайки вода, която тече през главата ми и излиза през ушите ми.. не, няма уши… Хриле… аз съм риба, една много едра риба!… Мога да почувствам опората в стабилизаторните ми перки, които плавно се размахват, зрението ми е разделено, не мога да гледам точно напред, но прериферното е великолепно… чувствам с двете си страни, усещането е странно, няма цветове, само един или два… опитвам се да се движа, просто мислейки за движението, и успявам да се насоча напред с голяма скорост, обръщайки се надясно, наляво, преобръщайки се, издигам се вертикално нагоре, после се гмурвам… чакай има нещо на повърхността, когато излязох, устата отворена, трябва да се върна, да го сграбча, гладен съм, гладен съм… изстрелях се неконтролиран през повърхността, нагълтах нещо като мен… после обратно от въздуха, назад във водата, гмурнах се с огромно чувство за задоволство, а зад мен нещо шава, свива се и се отпуска… буболечка?… по-дълбоко, но не е тъмно, както мислех, пак мога да виждам чудесно… усещам, че и друга риба се гмурва след мен, опашката и гърбът на тялото гребат, гребат силно… и аз правя същото?… аз съм… трябва да се погрижа за себе си… само си помислих и заработих, сякаш ходя или тичам в човешкото тяло… Точно пред мен има друга риба, тя идва към мен… не, тя е голяма, водата мами, не тя е като мен… излъчва сигнали за глад… Бягай, тя е след мен, плувай, плувай бързо, по петите ми е… нагоре към повърхността, нагоре, бързо нагоре… сигнали отстрани, друга риба плува успоредно до мен… сигнали от двете ми страни. Постепенно с успокоявам и се връщам към корабите… отърках гръб о вълнореза на първия… минах под киловете на останалите… тъмна пустота само на на най-долната пречка на спуснатия откъм кърмата трап на съветския СКР тъмнее фигурата на леководолаз в сух костюм, може би спеше под водата…, кой знае, може би “спокойния” български бряг, просто бе го разслабил…, а може би сетивата му не улавяха нощния подводен призрак, който бродеше наоколо…?“