Дуло отметна вълненото наметало и се повдигна на лакти. В тъмнината острият му поглед различи изправената фигура на боила колобър Боян, а миг след това тъмният му контур се очерта на светлината, идваща от току-що запаления от него светилник.

– Време е! – гласът на Учителя бе тих, но настоятелен.

Тихо и без излишно суетене пространството около светилника се изпълни със седнали мъже. Дуло също зае своето място, кръстоса крака, постави ръцете си на коленете и изпъна гърба си. По някое време усети, че се издига нагоре и преминава през отвора на шатрата. Несъзнателно отвори очи, но колкото и да се взираше не видя нищо освен черното наметало, с което лятната нощ бе покрила всичко наоколо. Черна, ледена тишина бе сковала дългата клисура. Стихнал бе и грохота на вечно громолящите лавини. Притихнала в трепетно очакване, планината очакваше съкровеният час.

Младият воин усещаше пулса на каменната твърд, той вибрираше в основата на гръбнака му и се вливаше в събудената му оренда. Усилена до несещани размери тя се вихреше нагоре по гръбнака му и правеше тялото да не сеща ледената прегръдка, а да продължава своя път нагоре, нагоре, нагоре …

Постепенно тъмнината се разреди и той отново отвори очи. Току пред носа му масивната грамада на връх Тангра изпълваше едва светлеещия хоризонт. Възхитен от случващото се Дуло отваряше и затваряше очи, но картината пред него си оставаше същата – безмълвно издигане покрай белоснежната пирамида на исполина. Когато стигна до нещо като огромен златен прозорец на фона на белия сняг, тялото му запря своя ход и той се озова на няколко лакътя от оголена мраморна стена. Повдигна очи и видя, че острия бял връх е само на един-два хвърлея от него. Сведе смирено поглед и се огледа. Вляво и вдясно, в същата поза като него, на една и съща височина, сякаш на пода на молитвен храм, „седяха” беловласи старци. А до дясното му рамо незнайно кога бе „приседнал” кана боила колобърът. Лицата на всички в този бял полупръстен бяха обърнати към челото на Върха.

В този момент някаква сила го привлече към мраморната стена и той застана пред нея почти опирайки нос о гладката повърхност. Дуло тръсна глава, сънуваше ли? Не, седеше като истукан върху „нищото” пред бушуваща огнена стихия. Кървави пламъци бушуваха зад прозрачната стена, а жълто-алените им езици облизваха отвътре каменната твърд, току пред устните му. Видя, че от бездната под него изскочиха две зелени рогати същества: голи, целите обрасли с тъмни косми, на главите им рижава четина, която огнения вихър издигаше нагоре; вълма настръхнали, заплашващи, разлюшкани като гръмовни пурпурни облаци над челото му. Видя очите им: смарагдови, огромни, луди, бляскащи, без клепки. Видя ръцете им: клещи от кост, като на скорпион, назъбени, готови душата му със страшни мъки да изтръгнат. Видя устните им: червени бездни, от които струяха зловонни изпарения, издигащи се нагоре като огромни мехури – кървави кълба, които отразяват земните недра. Говореха. Говореха за него. Караха се гневно двамата за душата му, ревяха, махаха с ръце и го сочеха с острите си нокти…

В този миг от огненото гърло изплува чудовище, подобно на жена, с издут корем и хищни ръце, с огромни гърди, пламнали като жарава, с драконови крила, с опашка от съскащи змии.

Фурията се изправи пред него, дигна рошава, огнекоса глава, погледна към двете рогати същества и ревна: „Стига! Престанете да се карате за момчето: то е мое, душата му е моя плячка!” Сетне се изкиска – и страшният и кикот развихри пламъците с бясна сила, подобно на гроздове от безброй разпукани мехури, рой искри подеха рогатите и ги скриха от погледа на Дуло.

Тогава пламналите зеници на огромното чудовище се втренчиха с безумен поглед в него; младата му снага се разтрепери; този поглед без клепачи бръкна безсрамно в душата му и извади на показ всички негови предишни прегрешения; чудо, този поглед беше неговата памет, неговата съвест – осъждаща, немилостива, огнена!

След миг жената гальовно изрече: „Защо се плашиш, моя плът и моя кръв. Ела при мен, върни се в люлката, в която те люлеех!”

И тя протегна хладните си огнени ръце, прегърна вкамененото му тяло, придърпа го към гърдите си и го понесе, както майка отнася своето дете. Ръцете и се впиваха в тялото му, а огнените и устни го целуваха лудо – нежни, ненаситни. Обзе го потрес, погнуса плъзна по тялото му и той цял се разтрепери. Но беше вкаменен, не можеше да помръдне дори пръстче, за да отблъсне натрапницата.

Устните и оставаха кървави следи по кожата му и тя се покриваше с гнойни мехури. Майчините милувки вливаха в тялото му болка, от която пламтеше в страшни мъки.

Накрая крадливите ръце го отнесоха и положиха незнайно къде. Не виждаше нищо. Очите му горяха. Причерня му. Връщаше ли се нощта? Или милувките на тази мащеха бяха покрили с мрак душата му?

Колко ли време бе прекарал „там”, не знаеше. Когато се пробуди, коленете му все така бяха до мрамора, който сега не бе прозрачен, а млечно бял.

Онази предишна сила отново се появи и този път го избута обратно на мястото му сред ришите*.

Едва опрял коляно о Учителя и около острият връх пред тях затрептя бяло сияние. Постепенно то се уплътни в нещо като огромна светеща колона, която започна да се издига и да се насочва към Средищния небесен онгъл.

Дуло почувства, че Орендата в основата на гръбнака му отново се пробуди, тръгна нагоре, достигна темето, преодоля костната преграда и потече нагоре към основата на белия стълб, който струеше от върха на планината. Младият адепт инстинктивно се огледа – от главите на всички риши бликаха бели потоци, които вече се бяха слели с основата на Земната енергия.

В този момент Дуло усети, че нещо щракна – „дз-з-зъъъът” и той се намери стъпил на светла пътека, а след миг тя цялата засия с цветовете на дъгата. Видя хора да идват към него, но всички те бяха един и същи човек. Всички те бяха Той!

И тогава Той му заговори с неговия глас: Аз съм ти говорил многократно, по много начини, в продължение на много години, но рядко толкова пряко, колкото тук.

Сега аз ти говоря, като че ли го правиш Ти, а това е ставало в много малко случаи откакто потъна земята ви и дойдохте по тези краища.

Малко хора са имали смелостта да Ме чуят по този начин – сякаш чуват себе си. А още по-малко са споделили с други онова, което са чули. Тези малцина, които са се вслушвали и споделили чутото, са сега около теб.

Гласът прекъсна за момент, но след това отново напомни за себе си.

Сега ще изживееш онова, което се е случило, тъй като си преминал през едно от най-ранните разделения на половете. Моля те, не се страхувай. Помни, че само съпреживяваш отново онова, което вече си изживял.

Сърцето на Дуло започна да се разширява. Усещаше, че му помагат да се отпусне. Измина време. После започна да вижда поток от цветове със сърцето си, а не с разума си. Цветовете плуваха и се виеха из и около сърдечните канали, като че ли бяха струйки от широкия сърдечен поток. Отначало сред тях преобладаваше зеленото, синьото и виолетовото. После те приеха формата на твърди тела, които се оцветиха в наситени жълти, оранжеви и червени тонове. Цветовете бавно се превърнаха в движещи се предмети, докато Дуло осъзна, че вижда пейзаж от многоцветни дървета, цветя и растителност. Имаше овощни дървета, свели плодове под лекия бриз в добре подредени дворове и многоцветни градини. Фонтани от синьо-зелена вода се издигаха към небето, а слънчевата светлина бе забулена в омара. Вити сводести мостове над бълбукащи горещи потоци свързваха дворовете един с друг. Край дворовете имаше пирамидални постройки – едни от камък, други от кристал. Мозайки красяха стените на пирамидите, а фреските бяха заобиколени с йероглифи.

Докато младия адепт все по-ясно възприемаше заобикалящата го среда, също така осъзнаваше, че цари кротка и пълна тишина. Чуваше звуците на дребни животинки, шумоленето и движението на растения и животни, но това беше всичко. И въпреки това ги „усещаше” как общуват един с друг. Погледна нагоре, през един от многоцветните дворове. По моста към него вървеше високо и достолепно човешко същество. Кожата му беше златисто-оранжева, а очите виолетови. Беше много високо – над два метра – и имаше дълга руса коса. Носеше широка ленена роба и сандали.

Плъзгаше се мълчаливо над земята, докато приближаваше към него.

Когато се приближи, не каза нищо с думи, но му предаде мисълта:

– Здравей. Аз съм Дуло в едно твое предишно прераждане. – Усмихна се.

Дуло позна мислено гласа и също се усмихна. – Добре дошъл в първия си дом – каза ДулоІ. – Аз ще ти помогна отново да се запознаеш с всичко.

Младия адепт се опита да му отговори, но не можа да издаде никакъв звук. Изведнъж осъзна, че Той-Аз общува с него, чрез някакъв визуално-емоционален език.

– Просто помисли за онова, което чувстваш – каза той, – и аз ще разбера какво искаш да ми кажеш.

ДулоІІ се съсредоточи изцяло върху въпроса: „Така ли разговарят всички тук помежду си?” Оформи думите в съзнанието си, но докато го правеше, усети по-скоро емоционалната им наситеност, отколкото конкретните думи. После всъщност чувствата се визуализираха в съзнанието му.

ДулоІ се усмихна.

– Разбирам – каза. – Добре.

– Най-голямото ни постижение – продължи той е единното съзнание. Не сме отделени един от друг. Схващаме колективно нуждите на отделния индивид. Мислим за добруването на всеки от нас, като че ли с един общ разсъдък. Всеки мигновено разбира другия.

Тръгнаха заедно. ДулоІІ се почувства лек и одухотворен. Погледна надолу и видя, че върви по кристална пътека.

– Кристалът – каза ДулоІ – е за усилване на мисълта. Строим много неща от кристал, защото кристалът усилва мислите. Кристалните пътеки също помагат да медитираме, докато вървим.

Докато домакина му предаваше мисловно обясненията си, покрай тях от двете им страни преминаваха други същества. Бяха облечени в роби или носеха набедрени превръзки и сандали като ДулоІ и бяха високи колкото него.

Гостът разглеждаше заобикалящата го растителност. Искреше от цветове и живот – пъстри цветя, плодни дръвчета, буйна топлолюбива растителност, всевъзможни растения и животинки – и цялото това обилие от живот, като че ли вибрираше от мислите на хората. Усещаше преплитащите се потоци енергия и почти разбираше какво чувстват животните и цветята и какво мислят отрупаните с плод дървета.

– Ние се грижим много за градината – каза ДулоІ. – Дори и в сегашния си живот знаеш, че растенията имат чувства и се влияят от човешката мисъл и действия. Така е и в Му.

Докато вървяха, ДулоІ се пресегна и откъсна зрял розов плод от едно дърво. Въздухът наоколо ухаеше. Чуваше се детски смях като звънко чуруликане в далечината. После в отговор се обади птица. ДулоІІ погледна към овощното дръвче и се усмихна. Сигурен беше, че клоните му се сведоха към него.

– Този плод е основната ни храна – каза домакинът, докато двамата поглъщаха сочния плод. – Вие го познавате като манго. Мангото има съвършено балансирани свойства на мъжка и женска енергия. Като се усвои както трябва от организма, то стимулира необходимите начини за предаване на мисли от разстояние. Тъй като целта ни на земята е високото развитие на мисловната хармония, използваме мангото да ни помага за постигането на тази цел.

Докато вървяха, ДулоІІ забеляза други същества, които медитираха, издигайки се на три стъпки над земята върху кристалните пътеки.

– Някои от тези същества са учители – обясни ДулоІ, – онези, които носят кристални диадеми на главите за още по-голямо усилване на мисълта.

Вътре и около великолепните градини имаше пирамиди, изваяни от кристал и камък. Някои от пирамидите бяха инкрустирани със скъпоценни камъни – смарагди, рубини, сапфири и нефрит.

Свойствата на скъпоценните камъни отразяваха силите на земята, тъй като съществуваха в резултат на естественото земно налягане.

– Те са изключително ценни – каза домакина, – защото също така лекуват и помагат за усилване на мисълта.

Яркозелени лози се виеха около основите на всяка кристална пирамида.

ДулоІ го преведе през обвити в омара буйни градини, като му говореше чрез мислите си. Обясни му, че в Му обитават петдесет милиона души от преобладаващите раси (расите, които познавате, плюс още две – със златисто оранжева кожа и виолетови очи и с виолетова кожа и виолетови очи). Причините, които променят човешката кожа, са многобройни и разнообразни, но в основата е нарушаването на равновесието между Жизнената Сила и първичните съставки на кожата – продължаваше обясненията си домакина. Това нарушаване е възникнало вследствие на излишното или пък недостатъчното въздействие върху жлезите, чиито секрети, след като попаднат в кръвта, доставят Жизнената сила до всички кътчета на тялото, в това число и в кожата. Всяка от жлезите управлява отделни части от тялото и се характеризира с нормално количество преносима от нея Сила. Секретите на жлезите се определят от характера на храната, затова особеностите на храненето могат да доведат до излишък или недостатък на Силата, използвана от една или друга жлеза. От своя страна Силата, предавана посредством секретите, е способна в една или друга посока да наруши равновесието на управляваната от нея първична съставка, водейки до нарушаване на формата и цвета на последната. Жизнената сила подбужда клетките да осъществяват своята дейност. Когато тя е в излишък, те са твърде възбудени и работят бързо; а когато има недостатък от нея, тяхната дейност се нарушава. У човека тези нарушения в жизнената дейност оказват влияние преди всичко върху размерите на тялото, характера на косата, цвета на кожата, а понякога и върху чертите на лицето. Основни причини за нарушаване на жизнената дейност са особеностите на храненето и температурните въздействия.

Столицата на Му се нарича Раму. Държавата се дели на седем области, обединени от една вяра във Върховното единство и единна система на мислене. Времето през цялата година е меко без големи горещини и студове. Няма планини, а полегати ниски хълмове и равнини. Всички постройки са изградени така, че да са в съответствие с природните сили на земята, снабдявайки по този начин хората с по-висши форми на енергия. Жителите не формират нито земеделско, нито градинарско общество, а природосъобразно. ДулоІ му каза, че било невъзможно да се изчисли продължителността на живота на един индивид в Му, защото физическото тяло поради хармоничните си свойства било безсмъртно. Когато обаче душите достигнели високо ниво на старшинство, те просто решавали да разтворят тялото и да се върнат в астралната сфера. Причината за съществуването им била постигането на пълна хармония във физическата сфера; след това можели да продължат по-нататък. Когато ДулоІ привърши обясненията, младият адепт започна да разбира по-добре какво е залегнало в основата на живота на предците. Техният живот не се градеше върху физческо превъзходство. Те бяха същества, които се стремяха към хармония с всичко живо, което ги заобикаляше. А хармонията се постигаше с единство. Защото всички неща си влияят взаимно. А най-висшето единство бе Върховното единство, тъй като те бяха разбрали, че най-положителният и надежден източник на познания е космическият разум.

ДулоІІ вървеше след домакина и усещаше как мислено общува с дърветата и цветята и ги чуваше как му отвръщат. Дори и животните по пътя – кончета, кучета, котки и единорози, с рог отпред на челото като инструмент за предаване на мисли – отвръщаха на мислите му, докато вървеше. Някои откликваха с физически допир, други се изправяха на задните си крака. Усети как се разтапя от умиление. Спомни си колко обичаше всичко това, когато беше тук едно време. Докосна рога на един мъжкар. Беше от гладко кристализирало вещество, който действаше като чувствителна антена.

Единорогът потри муцуна в ръката му.

Домакина го заведе в храма на Знанието. Беше от кристал, с формата на пирамида.

– С помощта на пирамидалния кристал се настройваме за космическите свойства на собствения си разум – каза ДулоІ. – За нас придобиването на знания се смята за духовно настройване.

Благоговеем пред натрупването на знания. Затова построихме храмове на знанието. Възприемат се като светилища, които съхраняват във времето натрупаните познания за Божеството. Имаме, както вие бихте ги нарекли, обредни церемонии, които се провеждат с две цели – първо да изразим мълчаливото си обожание към Твореца и, второ, да предаваме знания един на друг.
ДулоІІ огледа учениците. Някои имаха къса коса на върха на главата и дълги кичури, които се виеха по гърбовете им, сплетени и накъдрени по най-различни начини. Използваха ярко оцветени пера за украса в косите, на шията и кръста.

ДулоІ му посочи да надзърне в една зала за медитации. Около петдесет ученици в кръг левитираха на метър от пода в дълбоко навлизане в вълшебството на Орендата. Въздухът в стаята бе синкав. Не се чуваше никакъв звук и нямаше учител. Те като че ли общуваха колективно един с друг. Българинът виждаше как аурите им вибрират. Взря се по-внимателно и видя по гръбнака на всеки от тях светлинните вибрации на чакрите им.

Домакина се усмихна.

– Подготвили са си домашното, така да се каже. Но левитацията е примитивно развитие на пространствените способности.

Той го върна обратно в открит широк коридор и после в една стая за обучение. Липсваха познатите мебели в тези стаи. Вместо това имаше платформи на различни нива. И тънки постелки за медитиране. Платформите бяха украсени с бели мраморни колони. ДулоІІ спокойно се огледа, а домакина му махна да седне със скръстени крака върху една от тънките постелки.

– Част от онова, което ще преживееш отново – каза той, – ще бъде неприятно. Но ти си тук, защото, вече си подготвен, за да преживееш отново собствената си истина. Готов ли си?
ДулоІІ кимна.

– Когато медитираме – продължи Наставника, – предпочитаме да го правим колективно, защото всеки извлича повече енергия от групата. Няма да спра да повтарям, че сме високо развити духовно, защото общуваме ЗАЕДНО на всички нива. Не разделяме мисленето си на индивидуални мисли. Ние сме като един разум. Стремим се към абсолютна хармония на всички индивиди. А хармонията е ЛЮБОВ, която носи мир.

Българинът седна и се отпусна. Замисли се върху това, което бе преживял до днес. Малко от обучението му в българския храм на Знанието бе посветено на колективната хармония. Всъщност като че ли то бе насочено към индивидуалните стремления и желания, индивидуалния личен живот, индивидуалната конкуренция и индивидуалното щастие. С неговия разум почти не разбираше принципа на колективната хармония. Българският народ живееше в сговор и единство. След обединяването с хунските родове в една държава отношенията по между им постепенно се изглаждаха и различията им се стопяваха. Но отвъд границите дебнеха враждебните юечжи, огромния Цин и още многобройни диви племена, за които човешката душа не се признаваше като факт. За повечето от тях душата не съществуваше. Помисли си за враждебността, която опорочава духа на хармонията.

Гласът на ДулоІ го извади от мътните талази на огорчението.

– Трябва да намерите мирен път към тях. Сигурно не всички мислят така.

Тук при нас всеки зависи от всички останали. Ако един индивид изостане, цялата общност слиза на нивото му, за да го подпомогне отново да израсне. Всички в групата са толкова съсредоточени върху проблемите на този индивид, че буквално пренебрегват всичко останало, докато не помогнат на изпадналия в беда. Общността се превръща в единен разум, докато нуждаещият се индивид го разбере. Всеки е пазител на своя брат. Всеки отговаря за всички останали. Не позволяват на никого да изпитва нужда. Съществува динамично непрестанно общо израстване, защото духовния напредък е радост. Напредъкът тук не е бреме.

Изведнъж ДулоІІ изпита силен глад. Толкова много неща не разбираше и въпреки това всичко, което чувстваше, му беше познато. Погледна към Наставника, чиито очи бяха затворени. Усети как той прие мисълта му за чувството на глад. Докато продължаваше да медитира, ДулоІ протегна ръка във въздуха и съсредоточавайки се върху целостта на мангото, материализира един плод пред очите му. Подаде му го.

– При духовното разбирателство никой не изпитва нужда! – Поемане по пътя на Орендата – заяви той – е най-добрият начин за обучение.

„Ученикът” усети как съзнанието му силно се изостря. Беше напълно отпуснат и благодарение на това отворен за външни импулси, като същевременно беше изпълнен с непреодолимо желание да се опита да разбере големите въпроси.

– Как е започнал животът? – не се стърпя младият адепт. Едва задържаше трупащите се в главата му въпроси да не се изсипят като порой. – Какво означава той? Що е това живот? Що е това душа? Кой съм аз?

Не бързай да ми задаваш въпроси, аз ги зная преди още да си ми ги задал. Ето какво ще ти кажа: Ти си съществувал винаги, съществуваш сега и винаги ще съществуваш. Не е имало време, когато не си съществувал – никога няма да настъпи такова време. Ще се помъча да ти помогна да го схванеш по-точно.

За да вникнеш по-дълбоко – продължи Гласът, – необходимо е да се върнеш още по-назад във времето. Трябва да се върнем отвъд времето пространството, по-назад, преди да е имало пространство и време, преди да е имало движение. Назад към нищото, когато в огромната самота и нищото е имало само дух – онзи, който е известен като Върховното единство.

В началото имало само едно съзнание, един Дух, една Сила, едно Единство.В самотата си Единният дух започнал да се движи в себе си и сътворил големи чудеса. Газове се завихрили във и около себе си, докато се превърнали в слънца. Светлината, мракът и газообразните вещества се превърнали в сияние, а светлината се превърнала в цвят.

Галактики се вихрели и припламвали една в друга, една около друга и отделно една от друга. Слънца изригвали и угасвали, а на тяхно място се раждали други. Вселенската пустош се раздвижила. Великата мисъл се активирала. Седем дълги периода Върховното единство се движило и след седмия – спряло.

Новосъздадената вселена била стабилна и хармонична. Царяла пълна хармония, пълен мир. Но все още съществувала някаква непълнота. Великият дух изпитвал някаква летаргия, някаква самота в своето Единство… някаква скованост… и остра нужда. Върховното единство почувствало нужда да усети себе си. То изпитвало нужда да запълни празнотата в себе си. Доловило необходимостта да чувства. Усетило, че творенията му значат малко или нищо без чувството вътре в него. Божеството обикнало творенията си и видяло, че са добри, но за да не бъде само в единството си, обърнало се навътре в себе си и казало: „Ще създам венеца на творението. Ще създам живот по свой образ и подобие.” И така се родили отделни души в състояние на божествено съвършенство и подобие. Безброй души с божествения образ, чиста бяла светлина, се пръснали из вселената, после се разделили и тръгнали по двойки. Двойките се докосвали една друга, можели да се преплитат и сливат помежду си, без да губят усещането, че съществуват по двойки.

Върховното единство създало двойките като духовни партньори. Всеки индивид в двойката бил едновременно мъжки и женски и следователно цялостен в себе си. Всяка отделна душа съчетавала двата пола и следователно никой от тях не доминирал и не бил неравностоен спрямо другия. Съзнавайки собственото си съвършенство, Великият дух пожелал децата му да се осъществят един чрез друг и като партньори по душа да се доказват един друг. Така били създадени по двойки и обвързани от самото начало на времето и така щели да останат във вечността. Заедно те сияели като хиляди слънца, всяка от тях отделно сияйно същество … деца на светлината … рожби на Божеството. И тези рожби, тези партньори по душа били сътворени от Божеството с полярност вътре в себе си, с положително и отрицателно, с мъжкото и женското, подобно на природните сили, които властват из вселената и управляват всички дейности. Защото без полярност – мъжко/женско, сухо/влажно, светло/тъмно, горе/долу – не може да има действие, нито сътворение. Така душите деца на светлината били създадени да общуват както помежду си, така и с Божеството, което било техен създател и Велик дух, обединяващ всичко в едно.

Безчет години – продължаваше с обясненията си Той – тези души се развивали постепенно, натоварени от Божеството да творят с него физическия живот. Безброй двойки души се стрелкали, мятали и кръжали в пространството, докато някои стигнали до планетата Земя, а други до различни планети в галактиката, за да изпълнят задълженията си в други светове. Някои – Свещените четири – останали в божествено състояние, служейки единствено на волята на Върховното единство. Общували помежду си като високо развити вибрации на светлина и сияние. Били зрели, цялостни и божествени във волята си, служейки само на Великия дух, който ги бил създал, прозрачни създания от чиста светлина. Имали магически криле и гръбнаци от седем ярки светлини във вертикален ред, известни като чакри или органи на душата. Четирите Гении бдели над душите, които били изпратени със задачи на земята. Те наблюдавали как душите, създадени една за друга, със собствени оттенъци на светлина, описват непрекъснати кръгове, както се движат планетите, с положителна и отрицателна енергия като полюси на кръговото им движение. Отрицателния полюс на привличащата енергия, а положителния – на активната енергия. И двата били равнопоставени, защото без единия от тях не можело да има дейност – никакъв живот. И така при всяка душа се затварял пълният кръг, защото всяка душа била двуполова.

Целта им била да свидетелстват за Божеството и да служат на Божията воля, която на свой ред да служи на тяхната по-висша същност. И за да стори това, Върховното единство дарило децата на светлината с най-големия дар – свободната воля, способността да се освободят и да изберат своя повелител.

С достигането на земната сфера първата вълна души, претърпели промяна. След навлизането на светлината им в земната сфера техните кристални образи започнали да поемат земните сили. Било им възложено да се грижат за планетата Земя в Слънчевата система. Трябвало да сътворят формите на живот на земята, изразявайки собствената си индивидуалност в този процес. Божията светлина започнала процеса на жизнения цикъл, а нейните души деца на светлината били тук, за да го индивидуализират физически. Свободни били да властват над всички форми на живот. Били тук, за да създават нови видове и да подпомагат развитието на създадения от тях живот.

И така, душите, изтъкани от светлина, започнали да създават живот. Един ден можел да продължи хиляди години. Времето не значело нищо за тях. Те съсредоточавали заедно силите на целите си същества, докато обектът на физическото им творчество не започвал свой собствен живот. Гущерът растял и ставал грамаден. Можел да развие и криле, ако пожелаели. После бавно му пониквали пера, преливащи в цветовете на дъгата. Изминавали безброй хилядолетия. Главата му бавно се вдигала нагоре, докато най-сетне в изблик на ярост гигантският оперен многоцветен гущер размахал криле и полетял – завършено творение на невидимите души деца на Божеството. Макар че не усещали времето и пространството, може би били изминали десет хиляди години.

Така бавно и постепенно се появили стотици хиляди същества. В процеса на движението на времето и пространството, в процеса на изменението на творенията им в земната сфера изпратените на земята души постепенно били запленени от физическата земя. Започнали да се приближават твърде много до физическата сфера. Тъй като Божеството ги било определило да творят заедно с Него и защото имали Божествени способности, те материализирали форми на живот, които ги запленили. И тъй като били любопитни и имали свободна воля, те се влюбили в собствените си творения.

Творели с всички Божествени енергии във вселената, с които разполагали. Животът се превърнал в своеобразно игрално поле. Творели създания само с отрицателна индивидуалност; създавали само положителни индивидуалности; създавали смесица от едните и другите, от положителното и отрицателното. Създали пищно разнообразие. После били съблазнени от своите красиви творения, смятайки, че в много отношения са създали по-голяма красота от Върховното единство. Така се превърнал в бунтари, като се доближили още повече до физическите си творби и се отдалечили от Върховното божество, докато в крайна сметка били напълно привлечени от физическите си творения. Покосени от творческите сили, които сами били задействали, те се слели с творенията си, вместо да съхранят единението си с Върховното единство. Някои от създадените същества били красиви и хармонични, отражение на творците си, а други били толкова грозни, и чудати (отразявайки привързаността на създателите си), че трябвало да бъдат заличени. Някои души се опиянявали от способността да материализират живот и не искали да се бавят, а творенията им отразявали тяхната несъразмерност и се изплъзвали от контрол.

Четирите Гении наблюдавали с разочарование развитието на този танц на изкривеното развитие. Наблюдавали своите братя души как, изгубили контрол, започват да се въплъщават в съществата, които всъщност трябвало да контролират. Това било първото отклонение от заръките на Върховното единство. Толкова много се отклонили от правия път, че се превърнали в онова, което създавали, забравяйки своята божественост, и за пръв път усетили физическа болка и страх. Изгубили съзнанието си на деца на светлината и пропаднали изцяло в материалния свят, усещайки не само болка, но и чувственост.

Това била първата проява на насилие, на отстъпление от законите на Върховното единство. Душите започнали да спорят и да се карат помежду си, като същевременно продължили да създават все повече чудати и изкривени същества, отражение на самите тях. Създали огромни, безполезни и почти безмозъчни същества. Започнала борбата за оцеляване на най-силните, като задействала за пръв път на земята закона за кармата, тъй като цялата излъчена енергия винаги се връща обратно. Създанията като че ли притежавали демонични сили, но всъщност се борели със себе си. И вършейки това, спрели да се припознават помежду си.

Избухнали стълкновения и убийства, след като нововъплътените души попаднали в капана на по-силната физически същност на животинските форми, което им причинило силна болка. Четирите Гении наблюдавали разочаровано, но не се намесвали.

Това били плодовете на техния труд. Това били земляните. Гениите наблюдавали какво става със свободната воля, когато излезе извън границите на волята на Твореца. Но не се намесвали. Знаели, че Великото единство – Творецът – ги обича всичките.

Земляните може и да са се чувствали отделени и низвергнати от Върховното единство, но не през цялото време.

Съществували други същества, в други светове, в други форми, с други възможности и технологии – други братя, които били отишли по-напред по пътя начертан от Великия дух. Имало и такива, които били изпаднали в подобни обстоятелства, като тези на земята, и трети, които били още по-зле. Във всички тези случаи задачата на всяка отделна душа била да си спомни за собствената си Божествена природа и да се върне към нея.

Върховното единство и Гениите разбирали, че ще трябва да разчистят хаоса, създаден от душите. Трябвало да се сложи край на безмерната лудост, градяща бъдещето си на земята. По-неодухотворените форми на живот, живеещи в панически страх и изкривяване, трябвало да бъдат пометени от лицето на земята. На тези същества била прекъсната жизнената сила и така бил сложен край на множенето им. Така изчезнали огромните животни. Той бил инструмент, с чиято помощ те изчезнали, защото жизнената им сила била отнета от Гениите, които трябвало да създадат по-съвършена среда за духовните си братя, за да постигнат
изкупление.

Трябвало да има инструмент за изкупление на душите им във физическата сфера. И така те създали ново същество, което да се развива до човешки индивид… приматът.

По-нисшите примати започнали да се развиват в предшестващи човека форми. Възвръщайки реда, Гениите трябвало да създадат съвършена форма, за да се върнат душите към своята божественост. Но формата и душите трябвало да се развиват заедно. По това време душите на земляните не съзнавали, не знаели нищо за божествения си произход, не познавали силата и способностите си. Това състояние на съществуване по-късно хората го нарекли ад. Адът бил запратен във външния мрак. Адът бил отрязан от сиянието на Върховното единство. Това състояние преди всичко било резултат от падението във физическото и материалното. Душите запазвали донякъде интелекта си, но не и духовността си, следователно не били в съзвучие с волята на Твореца.

И така, нисшите примати станали първоначалното средство за развитието на човека и завръщането му към Божеството.

Едновременно с това в други части на вселената, в съседните галактики, се развивали други същества. Някои развили по-висша духовност, други – по-висши технологии, трети и двете.

Те създали големи кораби, с които пътували между планетите. Пътувайки с тези големи кораби те носели със себе си своите култури, убеждения и идеи. Като продължавали делото на Великото божество творец, те наблюдавали ситуацията на планетата Земя и се опитали да ускорят процеса на развитие там. Притежавали големи познания и знаели, че процесът на изкуплението ще продължи много дълго, ако се остави изцяло на приматите. Така те дали своя принос за ускоряването на този процес, като използвали напредналите си познания за устройството на различните организми и кръстосването с приматите – физически и психически. Тази тайна винаги е била заключена със седем ключа, и винаги ще остане такава, защото първият дом на човека заедно с тази тайна сега е част от дъното на Източното море*.

В резултат на физическите и психическите въздействия изведнъж там се появил човекът без видима междинна връзка с приматите, които го предшествали.

В древни времена тази страна съществувала под свещеното име Му.

Човекът се появил на Земята именно в тази страна.

Изведнъж силен грохот разтърси Дуло. Гласът на Учителя заглъхна. Вече не го чуваше… Чуваше се само някакво ехо.

Грохотът се повтори.

После Дуло се усети, че лети стремглаво през някакъв светещ улей. Полетът свърши така внезапно както и започна и Дуло се намери седнал в шатрата. Около него нямаше никой. Само игриви пламъци прозираха през отворите на бронзовия мангал. Таборът се събуждаше. Чуваха подвикванията на конярите и тропотът на конете.

Трети тътен разтърси клисурата и за Дуло тава бе знак, че етапът на обучението му бе завършил. Бяха му дали възможност и той бе успял да се докосне до тайните на Небесната планина. Бе усетил силата на земната енергия и възможностите на човек да се възползва от нея, за да се свърже с Вселенския разум. От днес той щеше да гледа на света с други очи. Щеше да открива все нови и различни качества и умения, които и не подозираше, че притежава.

Много му се искаше в това изпитание с него да бе и канартикин Богатур. Но уви, той бе тръгнал по пътя, който му бе предопределен. И първото изпитание по него бе ЗАЛОЖНИЧЕСТВОТО.

*Риши – древни мъдреци, на които Бог е открил тайните си.

*Източното солено море – Тихият океан.