Идеше краят на есента. Зад начумерения хоризонт се надигаха сиви мъгли, заседяваха се там по цели дни и загръщаха степта с тежките си мокри пелени. По оголеното поле терепереха стръковете на класигата, трепереха последните пожълтели листи и се ронеха със сухи въздишки. Нощем от север се появяваше неукротим вятър и с бесен вой се бореше с мрака по коритото на реката, блъскаше се като изпуснат степен дух по оголените и брегове и се заканваше немилостиво на заселниците.
Заваля дъжд. От няколко дена не можеше да се излиза и да се работи. Водата в реката помътня и доби белезникаво-жълтеникав цвят – не ставаше вече за пиене, затова извадиха големия казан и го поставиха пред пещника да се пълни с дъждовна вода за пиене и готвене.

Както всяка сутрин Милко излезе да нагледа добитъка и пред погледа му се разкриваше все същата картина – полето си почиваше мокро, а овлажнялата му шир бе изгубила златистия си цвят и бе потъмняла. Ненадейно, сякаш от нищото, иззад хълма, откъм селото се появи конник. Прекоси празното пространство и се спря пред Милковата къща.

– Хей, има ли някой? – провикна се ездачът, без да слиза от коня.

Вратата се отвори и на прага, наметнал ямурлук, застана Милко.

– Я, Златине! Добре си ни дошъл! Защо не слизаш?

– Бързам бате Милко. Пътьом се отбивам да ви кажа, че на Арахангеловден искаме да ви дойдем на гости. Радка много настоява да се види с кака Ивана. С нас ще дойде и моя аратлик Стоил с булката си. – Бива ли?

– Петимни сме за гости, Златине! Че то тука ще подивеем, няма с кого една дума да си кажем – надникна иззад рамото на мъжа си Ивана.

– Ха останете си със здраве, пък аз да бързам, че служба ме чака. – и Златин обърна коня и го пришпори обратно към селото.

– Ма, како Иванке, колко ви е хубаво тука! Имате си всичко и пещ и огнище.

И всичко е чистичко, постлано навсякъде с черги. А какво е това под чергите?

– Хасъри, Радке. Купихме ги от една татарка. Тя живее срещу нас от другата страна на реката – отвърна стопанката, която вървеше след двете си гостенки.

– А нас ни навряха в изоставен ногайски кишлак. Цели семейства се тъпчем заедно с животинките в кални и студени землянки.

– Хайде стига сте се окайвали! На вас жените никой не може да ви угоди – обади се Златин като отръскваше мокрия си калпак. След него влезе другарят му – нисък, набит мъж, с ниско остригана глава и живи сини очи.

– Заповядайте, разполагайте се в собата! – подкани новодошлите Милко.

– Я, колко е пораснал Михо! – не преставаше да се искрено да се удивлява Радка.

– Ами след някой и друг месец ще стане на четири годинки – обади се Ивана, която внесе в стаята голяма паралия.

– Раде, ще ми помогнеш ли да донесем това онова от пещника!

– Сега, сега, како Иванке, само да го нацелувам този хубавец. Тя целуна звучно зачервената буза ни малкия и го сложи на одъра.

– Галунке, хайде да помогнем на кака Иванка! – обърна се тя към другата гостенката и двете последваха стопанката.

Когато трапезата бе подредена, Милко се прекръсти, пресегна се и взе от средата на софрата „Господьовия хляб”*. Разчупи хляба и каза: „Нека св.Архаргел Михаил поведе и нас срещу силите на мрака и злото!” А сега добри гости, заповядайте на софрата!

– То, вчера беше Голяма задушница, но е добре да поменем сега чорбаджи

Недю, който почина преди няколко деня – обади се Радка.

– Кой, Узун Недю ли почина! – попита Милко. Хей завалията, не можа да се порадва на свободната руска земя.

– Свобода, каква ти свобода, като умря в кочина! – да ме прости Господ,възмути се отново Радка.

– Като отивах в Комрат на пазар видях, че сте изорали парцелите си.

Засяхте ли? – обърна с Милко към Златин.

– Той ще ми оре! Него го виждам, колкото виждам и вазе. – обади се Радка вместо мъжа си. Ораха тетюви и другите комшии. Но казват, че земята не е като нашенската – ралото едва влизало в нея и зърното можело да измръзне зимъска.

– И тук въпреки свободата трябва да има ред. Ей на, един чиляк, забравих от къде беше изселник, преместил колчетата и навлязъл в чуждото. Едва не се стигнало до кръвнина. Затова сме и ние със Стояна – да въдворяваме ред сред нашите хора. Златин най-сетне взе думата от жена си и се усещаше, че е научил и руски думи. Знаете ли, продължи той, че нашите офицери, руснаците де, казват, че тук дошле най-добрите българи. Вече ми минава приказката с някои от руските войници, които охраняваха керваните ни докато идвахме насам. Те ни се чудят на акъла – как така сме напуснали този български рай, за да дойдем в руския ад. Знаете ли, че там на север, хората ги продавали като добитък. Живееш в едно село и не можеш да се преселиш на друго място, ако не те продаде помешчикът по тяхному господарят им. Тез войници даже се възхищавали на своите командири, които хитро си избирали от „пазара” за хора по-добрите, по-будните и окомуш българи, а по нашите краища, по тяхна преценка, оставили по-покорните, по-простите, по-неставащите за нищо, тъй да се каже – „мършата” (според тях) на нашия народ. Тяхната империя предварително изчистила своята периферия от живеещите в нея нежелани
татари и други и ги заместила с работливи и честни, покорни и признателни
българи-християни.

– Я стига, стига сте говорили с тези купешки приказки за политика, нали сме се събрали да се видим, пък и празник е. Радка отново взе думата:

– Како Иванке, защо не ни попееш? Галунке, Стоене, знаете ли каква певица е кака Иванка.

– Ами като сте рекли, ще ви изпея една песен, която чух да пеят жените,
които женеха на нивата между нашата къща и селото. Ивана се изправи, погледна към одъра, където Михо вече беше заспал и започна: