– Ой, на тети, юнака! Май си натежал докато ме нямаше – взе детето от ръцете на жена си, която бе излязла чак на пътя да го посрещне.

– Всичко купих: брашно, сол, ориз, масло, плитки лук и чесън, зоб за добитъка… – изреждаше Милко, докато подхвърляше малкия във въздуха. Всичко намерих, само дърва и свине няма. Има и други новини, но чакай да разтоваря и да настаня добитъка.

– И аз имам с какво да ти се похваля – рече Ивана, докато поемаше детето от мъжа си. – Я, четири кокошчици – ще има яйчица да застройвам чорбиците. И две овчици! – дивеше се младата жена на покупките на мъжа си.

– Молдованинът, от който ги купих, каза че ще се оагнят рано зимъска. Ще им отделя едно местенце в дама при воловете, а над тях ще сложим кокошките.

– Миле ще ти помогна да пренесем брашното и зърното в пещника, а докато ти се оправяш с добитъка аз ще сложа софрата да вечеряме.

Когато се нахраниха и Михо заспа в люлката, Ивана ей-тъй между другото подхвърли:

– Виждаш ли какво гори в огнището?

– Май не са дърва, някакви питки, като кюмюр, но не е, какво е? – повдигна учудено вежди Милко и разбърка жаравата с дилафа, но по-едри въглени така и не се показаха.

– Това е тезек*. Като те изпратих вчера, слязох на реката да поизпера това онова. Там заварих една стара жена. Поразговорихме се. Нали знаеш, че знам малко турски. Тя била татарка казва се Гюлчечек и живее отсреща в изоставеното село. Тя каза, че руската царица (императрица) Екатерина заповядала да се изселят татарите от тези места и на техните места да дойдем ние. – Миле, може ли и нас да изгонят, когато си поискат? А то, оттук, къде в дън-земя ще ходим?

– Чакай, чакай то още сме се установили, а ти мислиш за гонене! – опита се да я успокои мъжа и.

– Помниш ли момченцето, което клечеше срещу нас? То било нейно внуче –Руждан. От цялото село само двамата останали. От време-навреме синът и, който се навъртал тъдява ги навестявал и им донасял по нещичко.

– Ами те защо не се изселили с другите?

– Попитах я и за това. Казва че била стара да свиква на ново място с нови хора. Можела да се върне само в родното си място, което било далече оттук до някаква голяма река. Така и не разбрах каква е била тази река – веднъж каза се казвала Итил, а други път – Олга? – Миле, тя каза, че там някога било българско царство. Нейните деди – татарите на Чингис Хан завладели това царство, а после дошъл един руски цар* – Иван Страшни ли каза, грозен ли бил, не можах да разбера. Но този цар завладял тяхното царство заедно с българите. Миле, това не е ли царството, за което тети разправяше в онази приказка?

– Не, сигурно не е това царство, защото там имало голяма река, а където има река не може да има пусти места.

– Миле, като споменах тети, какво ли е станало с тях? Дали са живи и здрави? Ох, Божичко, какво ли прави и майчицата ми сама на новото място? – и тя с крайчеца на забрадката си избърса рукналите си сълзи.

– Ще разберем, може да дойдат и други от нашия край. – отвърна Милко и япрегърна през раменете.

– Знаеш ли Миле – вече поуспокоена продължи Ивана – баба Гюлчечек и внучето и си изкарвали прехраната с плетене на асъри*. Трябва да си купим, тя ми ги показа. Ще ги постиламе под чергите. Тя ми разправи и за тезека. Тука само него използвали за горене. Показа ми и как се пекат питки на жарава от тезек. Сега трябва само да тръгнем с каруцата и да си съберем от къра, където пасат говедата на селото, а сетне да го натрупаме на копи и да ги покрием с шавар. И така огрева за зимата ще ни излезе без пари

– Като спомена пари, че се сетих какво видях на пазара. – каза Милко и
се премести на одъра. По тукашните земи, които доскоро били на султана, ходят негови хора. Те приканват българите да се завърнат по родните си места като щели да им опростят прегрешенията пред Високата порта и най-вече, тези които се завърнат нямало да плащат данъци. Помниш ли какви данъци плащахме само: от всичкото зърно що прибирахме давахме допълнително по едно на всеки осем килета, като саларие; испендже или ресим-и чифт, ресим-и духан (димнина); ресим-и мюджеред (ергенски данък).

– Ти ергенски данък не трябва да си плащал много, но спомням си, че леля Калинка плащаше ресим-и биве (вдовишки данък), когато почина чичо Кольо.

– Имаше още и ресим-и химе (дърва за огрев) – продължи Милко – тук сигурно няма да плащаме такъв данък. Но ако се върнем няма да плащаме расим-и гиях (за сено); налог за женитба, данък за овце, за пчелни кошери, налог за яве, качкун, бейтюл-мал, мал-ъ гаиб, мал-ъ мефкуд, налог за мюрде беха, авариз и дивание (извънаредни данъци), адет-и дербенди (за проход), ресим-и отлук (за пасбище), данък върху лозята и ширата, ресим-и обручина (за продажба на вино), ресим-и фучу (за бъчва вино), ресим-и менгене (налог за пресоване), ресим-и ханазир (данък върху свинете). На пазара нямаше и свине за продан. Може би защото повечето в този край се гагаузи, кой знае. Но да продължа по памет – ресим-и божик (за заклана на Коледа свиня), ресим-и асияб (за воденица), ресим-и агъл (данък за кошара), агъл хакъ (право за кошара), ресим-и тапу (за тапия), адет-и дещбани (данък за полски пазач), чифт бъзан (за останала необработена земя). Май това бяха данъците. Може би има и още, но не си спомням – много, много не се заглеждах в тефтерите на тети, пък и той не ми ги даваше всеки път. – Какво ще кажеш, да се върнем ли?
Милко попита хей-тъй, колкото за приказка, но тайничко се надяваше, че жена му ще го подкрепи.

– Няма да се връщаме долу, при нашите. Ще започнем на ново някъде из Добруджата. На пазара говореха, че имало свободни места колкото душа поиска. Пък и нали видях с очите си, земята там е хубава – тлъст, дебел чернозем, само ори и сей.

– Ти пък откъде се извъди такъв земеделец? Доколкото си спомням само обикаляше чифлиците на тети, а мотика не похващаше, камо ли рало! – подкачи го Ивана и седна до него. То, ти знаеш Миле, че много ми се искаше да остана при мама и при братчетата ми, които осиротяха. Там и къщи имаше и земя и всичко. А тука какво – едно голо поле. Душата ми е петимна за зеленко. А къщата ни Миленце, одаята ми, перденцата ми, наредбата ми, къде са? Тук в тази сазена колиба ли ще прекараме дните си? Къде са дворците на местните дворяни, които щеше да украсяваш с мраморни снаги на юнаци и хубавици…?
Ивана не се сдържа повече, изхлипа и прихлупи лице в престилката си.