Слънцето още не бе изгряло. Малки виолетови облачета, които надничаха, надвесени над изток, запламтяха в пурпур и злато – сякаш внезапна радост осени лицата им, че първи са видели слънцето. И то се показа, голямо и червено, и така близко, като че досега е било скрито под жълто-зеленикавите вълни на тревата. И пред неговия поглед степта, като застаряваща мома се опитваше да скрие повехналите си прелести под искрящите елмази на росата. Посърнала, пращаше тъжни поздрави на небето с безбройните си пеещи чучулиги.

Колелата меко потракваха по тревясалия път, а от двете му страни се ширеха равни, широки долини открити за степните ветрове. Милко бе оставил воловете сами да следват пътя и се опитваше да усети диханието на чуждата равнина. От време-навреме ставаше прав в празния сандък и се оглеждаше, но накъдето и да се обърнеше погледът му не срещаше ни хълм, ни извор, ни речица, ни дъбрава, ни отделно дръвче. Не му оставаше нищо друго освен да се отдаде на сладостта на непредвидената почивка. Умората на приятни тръпки се свличаше от снагата му, а под притворените му клепки се изплуваха родните картини от Иридже. „По зелените поляни, наполовина в сянка, наполовина залени със слънце, пасяха овце, бели върволици от гъски идеха към село, между едно стадо коне и друго млади жребчета се отделяха, препускаха с развени гриви един срещу друг и цвилеха. И светлините, които залезът хвърляше в небето, опияняваха сякаш лястовичките и докато хвърчаха ниско над земята, те изведнъж като стрели се възземаха нагоре. Спокойни и важни щъркелите се прибираха по саплъците да нахранят малките си, след туй се оттегляха настрана, продумваха си сякаш нещо и, като отхвърляха главите си назад, като че за да погледнат към небето и да благодарят на бога, гръмко и тържествено започваха да тракат с дългите си клюнове.”

Когато отваряше очи промяната го удряше през лицето, като полъх от разжарена пещ: полето сякаш беше изпепелено, там вече нищо не се виждаше, а зад хоризонта, сред раздиплени мъгли от прах, висеше слънцето, голямо и червено като нагорещено желязо.

По-добре му бе да не гледа наоколо, затова обръщаше мислите си към самия себе си. Не беше далеч времето, когато целият кипеше от неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът – точен и камъкът под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми, каквито не бяха му си и присънвали. Тогава тъкмо тази работа най-прилягаше на сърцето му и от ръцете му излезе истинско чудо: от странджанския мрамор, като в приказките, изскочи млад лъв, готов за борба, готов да се изправи срещу предизвикателствата на времето. Как го направи, един Господ знаеше.

Колелата меко потракваха, левия вол дълбоко изсумтя и размаха глава да отпъди рояка мухи, които се виеха на кълбо около мократа му муцуна и се забиваха като слепи във влажните орбити на големите му очи. Волът се справяше с натрапниците, но при него не бе така. На баира, там, където цар Симеоновия друм извиваше около него, на големия камък, все така стоеше огромния силует на баща му. Изправил снага, разкрачил крака, разперил ръце да препречи пътя на изселниците да вървят на север… Милко диреше да улови погледа на сините му очи и да намери утеха, опрощение, но все не успяваше. Достигнал до тук, в този чужди край, по този безкраен път започваше да мисли, че е длъжен да направи ново голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Това, което мъдрите побелели старци, които той някога беше слушал да приказват, наричаха себап*. И идеше му на ум тогава за уста Желязко, който беше направил прочутата Бялореченската чешма. Каква чешма и на какво място! Осемнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двор на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина. И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бял път и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към Бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.
Воловете спряха и останаха на мястото си като заковани: не мърдаха и не трепваха, очите и ушите им бяха обърнати към каменната софра на кладенец, на която седеше човек и чакаше да поеме тежкия тулум и да го излее в олука. Беше дребничък, слабичък, с кафеникаво лице и тъмни хлътнали очи. По изтърканата му антерия имаше кръпки, а потурите висяха, като празни торби под избелелия пояс. Той навярно беше вадил вода вече от разсъмване, а още не беше сварил да напълни двата олука, защото беше напълнил много котли, кофи и бъкели. Наоколо нямаше стрък трева, земята беше прашна, отъпкана като харман от добитъка.

Милко слезе от каруцата, заобиколи празното корито и тръгна към кладенеца. Непознатия, без да го погледне, започна бавно да излива тулума* във коритото. Милко се наведе и отпи като от чучур на чешма. Водата бе студена, но имаше вкус на хума и леко нагарчаше.

– Дълбока ли е водата? – обърна се Милко към непознатия, но той изглеждаше прекалено зает със спускането на въжето и не отговори.

– И цял ден да чакаш няма да ти отговори, защото е глухоням. – прозвуча звънлив глас зад гърба му.

Милко се обърна и видя, че към поилото приближава въздребен човек, повел след себе си сива юница. От смуглото му чело, към носа, се спущаше дълбока гневна черта, но затуй пък около устните му, под мустаците, играеше весела усмивка. Облечен беше някак особено. Най-напред се хвърляше в очи късото му кожухче без ръкави, изпъстрено с червени и зелени мешинени кръпки. Изпод белите и широки ръкави на ризата му се подаваха жилести ръце. Не носеше потури, а бозави шаечени панталони. Вместо калпак носеше черна вехта шапка и червен пояс, над който имаше лек кожен силяхлък*.

– А водата ни е дълбока, трябва да има стотина метра и затова понагарчува, но друга няма тъдява. – продължи новодошлия и подкани  добичето: – Пий, Минке, пий, че път ни чака! Виждам, че не си тукашен. За къде си тръгнал?

– Не съм брайно, преселник съм от България. Тръгнал съм да купя туй- онуй. В селото може ли да се намери зърно, брашно, за продан?

– Хей, от България казваш! Ами и язе съм от там. Дойдохме тука от село Хърсово, когато бях малък. Знайш ли я тази касаба – Хръсград (Разград) близо до нега беше наше село?

– Не я знам, брайно, аз съм от Тракия, от Иридже съм и ме думат Милко Гюнгюрмез, а ти как се казваш?

– Вай завалъ, съвсем си изгубих ума! Митю съм азе, Митю Чакър! – и мъжът подаде мазолестата си ръка.

През това време Нямото, бе излял поредния тулум в коритата и добитъчетата отново наведоха глави, а Милко заобиколили воловете и тръгна към кладеничаря. Когато го приближи, присегна се хвана дясната му ръка, бръкна в пояса си, извади една меджедия*, сложи я в шепата му и с думите:

„Сполай ти за водата, братко!”, затвори разтворените черни пръсти.

– Гечо му е името, но много пари му даваш – подхвърли Митю Чакър и дръпна юницата от коритото.

– Много на душманите! Я го виж, заприличал е на чироз под това слънце.

Да вземе да се пооблажи, че едва крета.

Милко се върна, хвана поводите на воловете и изведе колата на прашлясалия път.

– Чакай земляк, къде тръгна? Разгеле се срещнахме. Аз съм тръгнал на пазар в Комрат. Ще продавам юницата. А ти щом искаш да купиш туй-онуй, само там ще намериш всичко. Тука в селото не продават. Всеки е изкарал колкото за себе си и го къта за зимъска. Бедни хора сме половината българи, половината гагаузи. А и отскоро сме тук има-няма 20 годин.

– Хайде, качвай се, дружина ще ми бъдеш из пътя! – усмихна се Милко и нави свободните краища на поводите на боиндрука.

Без да чака повече покани Митю Чакър завърза повода на юницата за задния диплик на каруцата и се намести в сандъка.

Воловете изпъшкаха, раклатиха глави и поеха по белия коловоз, а колелата протраквайки се затъркаляха след тях. Милко обърна глава назад – Гечо отново бе хванал повода на кончето с разрошена на места сплъстена козина и двамата дребни и слабички кретаха по вечния кръговрат, даващ живина на околната пустош.

– Та, казваш, преселник си бил? – размърда се зад гърба му Митю Чакър.

И без да дочака отговор, продължи: То и ние така целият род се изселихме тогива. И не само ние, след нас тръгнаха и другите и цялото село се изсели. Тука като дойдохме беше голо поле.

Милко неволно се огледа – наоколо бе пак само поле и над него небето бе тъй просторно, въздушно и необятно, че селото зад тях с двайсетината си колиби изглеждаше още по-малко, безцветно и уединено, като мъничко птиче гнездо. Само пътят пред тях белееше и се губеше в сгъстената мараня, зад която се губеше градът.

– Събрахме се в това пусто място хора с различни езици но с една вяра.

Не знам дали ти споменах – ние сме гагаузи и говорим по турски. Много хора мислят, че сме турци, но не е тъй. Ние с вазе сме един народ и не искаме да се
делим и чужда – мюсюлманска вяра няма да приемем никогиж. Затова избягахме – турците искаха да ни вкарат в джамията. А тукана турци няма. Като излязохме от емиграционните лагери руснаците искаха да ни разселят из техните вътрешни земи. Но нашите по-първи хора не се съгласиха. Казаха, че тамошните господари-помешците ще ни направят крепостни. Така и не разбрахме какво означава това крепостен. Но азе си мисля, че това е все едно да превърнеш човека в говедо – да го караш да работи, докато може, а след това, ако поискаш можеш да го продадеш. Преди време* раздадоха на всяка челяд по 50-тина декара земя. Избрахме и кмет да ни управлява – бай Иван Куртюв. Той със домочадието си се изселил от Силистренския санджак*.

Като тръгнахме от българско, носехме си и лозови пръчки. Засадихме ги тукана – те взеха, че се хванаха и дадоха плод. Млого хубаво вино правим, да знайш. Като оберем гроздето и налеем виното ще ми дойдеш на гости да го опиташ. Я, то…, азе много се разприказвах, а ние веке сме стигнали касабата, видиш ли?

Пътя леко се спусна към долината на река Ялпуг и навлезе сред огради от плетища от царевичак и тръни. От тях надничаха еднотипни къщички-колиби измазани с белезникава кал и покрити с камъш. Колелетата газеха през кални локви, от които с крясъци се разлитаха патици и гъски. Колкото по-навътре отиваха, толкова улиците ставаха по-равни и по-чисти, а къщите по-големи – някои кирпичени, някои с каменна зидария. Тъкмо да излязат на пазарния мегдан и пред тях от съседния сокак се изсипа група от мускроливи, босоноги дечурлига които бягаха и крещяха:

– Сбирайте се селяни, на пазара раздават бадева* грошове и бели пари!

На широката стъгда, около разпрегната волска каруца вече се събираше разноцветна тълпа.

– Карай Милко, карай към каруцата, да не изтървем келепира! – оживи се

Митю и се изправи, опирайки се на диплика. Видиш ли колко народ се е събрал. Ще ги познаеш по носиите: българинът по тракийското си облекло, припасан с червен пояс и покрил главата си с черен овчи калпак; малорусинът (украинец) – с многошареното си облекло, молдованинът с бялата си риза, пусната над белите му гащи, немецът с обръснатите си мустаци и в немското си градско облекло.

– Но за какво се събират? И какви са тия с чалмите на каруцата? – попита го Милко, който бе слязъл и държеше в ръце поводите на воловете.

През това време единият от турците се изстъпи, измъкна от силяхлъка си, кожен кемер, бръкна в него и със широк замах разсипа над главите на стълпилия се народ, шепа монети.

– Ъ-ъ-а-ах…! Изхълца изненаданото множество и по-предните се наведоха
и заровиха пръсти в прахта. Тези, които бяха по-назад се втурнаха напред, препъваха се върху гърбовете на коленичилите и се поваляха върху тях. А правоверният, отново, като грижлив сеяч, щедро разсипа втори кривач монети по пъстрите приведени гърбове.

– Машалла! – възкликна другият турчин. И не стана ясно от кого е повече доволен – от работата на колегата си, или от приведените гърбове на разноликата тълпа.

След като и последния грош бе вдигнат от белезникавия прах на Комратския пазар и гюрултията позатихна, по-дебелият мюсюлманин изви протяжен, като
мюезин* глас, но вместо молитва занарежда на турски език.

„Облажилите се” вдигнаха глави, послушаха някое време каканиженето на турчина и тръгнаха да се разотиват. След малко около каруцата останаха само няколко просяка.

– Какво каза турчина? – обърна се Милко към спътника си, който вече отвързваше юницата от диплика.

– Ами, какво! Все същото. Аз и други път съм ги чувал тези глашатаи.

Приканват българите да се завърнат по родните си места. Падишахът проявявал височайше благоволение към бившите си поданици и ги приканва да се върнат при бащините си огнища. Щели да им бъдат опростени всички данъци за три години напред. Щял да се погрижи да не бъдат притеснявани от никого в пределите на Империята. И още много мазни приказки, но виждаш, че хората се интересуват само от грошовете, а не от обещанията* им.