Ти и ти – докосвайки ги с показалец аз ги отделих от останалите, – сте подгрупа за наблюдение със задача: до “Х” часа да разкриете броя и типа на бойните кораби на котвената стоянка в района на “Сакъма дереси”; място за тайник* – корубата на чаталестото дърво; до района за разузнаване сте челен дозор на групата. 

Върнах се при останалите двама – Ти осигуряваш охрана на радиста и се движиш в близост до него по време на прехода… Сборно място на цялата група – след пет часа на пресичането на просеките в квадрат 3522. Запасно сборно място – час след провалената среща на западния край на мочурището в квадрат 3531. Напред!

Нуждата от своевременна, добра и сигурна разузнавателна информация за врага е стояла за разрешаване още от времената на праотците ни. Те не предприемали решителни военни действия без внимателно и подробно проучване на противника. Без нея няма нищо, а с нея поне нещичко. Тя е разликата между провала и успеха, между унижението и гордостта, между загубата на живота и спасяването му. 

Добиването и обаче съвсем не е просто нещо. Затова още тогава във военните им лагери се подготвяли специални дружини от изявени багатури*, които се обучавали отделно от другите воини. Специализираната им подготовка позволявала да владеят тялото и ума си. Багатурите-разузнавачи били не само отлични войни, но и следотърсачи, специалисти по безшумно проникване и изтегляне в тила на врага. Те умеели да премахват тихо всякакви часови и охрана, да водят нощен бой, да се катерят изкусно по високи дървета, скали и крепостни стени, да преодоляват водни прегради, да поставят капани, клопки и засади, да пленяват “език” и да “психират” противника с помощта на психотехники от арсенала на тибетските йоги и магьосници. Тези мъже били високо ценени от древнобългарските владетели и се наричали “хранени хора”, тъй като били приближени на кан-ювиги и съставлявали неговата лична охрана и гвардия. Много от българските канове още като деца преминавали през подобно обучение и също били ненадминати майстори в това изкуство – разузнаването!

Днес обаче моите момчета не бяха съвсем подготвени за такива действия, а като капак на всичко нямах и помощник-командир. Непосилно беше за тях да се ориентират и действат на площ от няколко стотин квадратни километра пресечен горски терен, така че повечето от нещата трябваше да свърша сам, включително и предаването до Центъра на разкритата информация за противника.

Останал сам нямах повече време за губене и почти на бегом се отправих към окрайнините на близкото планинско селце, където стопаните изхвърляха боклука си. Прокрадвах се в храстите и от съзнанието ми не излизаше лекцията по политическа подготовка, върху която работех за следващия понеделник. Имах чувството че съм обсебен от бойния дух на предците ни и импулса, който той събуждаше в душата ми ме правеше уверен, че ще се справя със всичко, което застане на пътя ми през следващите 72 часа.

Малко преди да наближа торището извадих от задния джоб на куртката маскировъчния си покров. Бях си го изготвил сам от старо химическо наметало и ресни от зебло. Размотах грижливо опакованото одеяние и старателно го “омесих” с пресен говежди и овнешки тор. 

На врата си носех компас с връв с възли, които щяха да ми позволят да следя броя на двойните крачки по измината дистанция, за да пресметна местоположението на сборните пунктове. Трудно е да се ориентираш в няколко стотин квадратни километра горски терен и само зачатък от луна. На картата малката скала, която избрах за сборен пункт, не бе по-различна от коя да е кафява хоризонтала на картата. Компасът играеше основна роля.

Два пъти проверих екипировката си, след което подскочих на място, за да се уверя, че не трака. Прецакват те, не нещата, които минат гладко, а тези които се объркват.
Малко след свечеряване стигнах целта на прехода си. Това беше кръстопътя на второкласния междуградски път с добре поддържания горски коловоз, по който личаха следи от тежкотоварни автомобили. Тук сред ширналата се дъбова гора щях да прекарам следващите няколко часа. Но мен ме интересуваше само кръстопътя. Тук идващите от юг автомобили щяха да намалят скоростта и да отбият по горския път. Така можех да преброя и установя с точност до 100% колко и какви автомобили от батальона за РЕБ* щяха да заемат позицията си на около два километра от тук. Трябваше само да се въоръжа с търпение и да дочакам часът си. И, за да не бъда лесна плячка на бойното им охранение, бях се подсигурил с допълнителните маскировъчни средства.

Заех наблюдателна позиция в канавката под шипковия храст встрани от пътя. Зарових с в ланшната шума и се покрих с покривалото. Миризмата на говежди и овчи изпражнения бързо щеше да се смеси с горските миризми, без да парадира с натрапчивост, но моето обоняние още дълго щеше да притеснява наченките на гражданската ми изтънченост. Но трябваше да търпя този кърски дезодорант, защото той щеше да ме държи на разстояние от влажните носове на овчарките, ако радистите разполагаха с такива.

Опитът от нощните наблюдения бе свел до автоматизъм сетивата ми и вече не напрягах уши за да различавам звуците, издавани от човешки същества, от останалите. Свикнах да стягам екипировката си по начин, който ме улесняваше опипом да разпозная всяка тъкан, съответната приложимост на всяка част от снаряжението. Научих се да преопаковам хранителните си запаси така, че да откривам от раз простите въглехидрати през нощта, когато треперенето излезе извън контрол и студът прави концентрацията почти невъзможна. Открих начин да пикая в бутилка, свеждайки до минимум движенията, които да издадат позицията ми. 

Погледнах часовника си лятната нощ едва започваше, а вече предявяваше права съвсем на сериозно да постави на изпитание: “Жалиш ли си гърба, нощем ще тракаш със зъби”; “Зимно време със торбичка, лятно време със абичка”.

Треперех толкова силно, че започнах да изпитвам съмнения дали изобщо ще доживея до идването на “противника”. Лекото ми бельо и невъзможно тънкия покров бяха напълно безполезни. Вече бях изчерпал въображението си във фантазии за по-топли времена, изотермични упражнения за стопляне на мускулите и обвинения, че се държа като дете.

Хипотермията притъпява по-фините ти моторни движения и замъглява всякаква трезва мисъл. Спреш ли на едно място след прехода, тялото ти се връща към метаболизма си за покой и изстива. След малко, за да спреш загубата на топлина, се намяташ с платнището. Когато и това спре да действа, се увиваш плътно в него и затъкваш краищата, за да съхраниш телесната си топлина. Следващата стъпка е да го придърпаш над главата си, като така намаляваш слуховото си поле, но пък запазваш част от полезрението си.

Когато и това спре де действа, посягаш към припасите си и храната, която “внимателно” си подбрал за източник на енергия. Хапването действа на принципа на голям “бъдник” (дънер), който ще тлее дълго в камината; планината пък играе роля на подпалка, разпалва “горивото” в стомаха ти и възвръща топлината в крайниците и сетивността на пръстите ти. И накрая, когато и въздействието на храната изчезне и няма какво повече да направиш, просто трепериш, давайки си сметка, че народната поговорка за малкото багаж и тракането със зъби си е абсолютна божа истина. Саморазпъваш се на кръст, задето изобщо си се натресъл в подобна ситуация, и се заклеваш при следващото си занятие да помъкнеш какво ли не, включително и калорифер. Към мръзненето се прокрадваше като змийче и съмнението: “Ами ако предположението ми за полевата позиция на батальона се окажеше погрешно и се изнесяха на друга позиция? – тогава къде щях да ги търся – в района на нос “Кочан” или на “Сини рид” (разстоянията между двете точки на картата беше повече от 100 километра).

Най-после познатият равномерно нарастващ плътен звук от движението на много моторни средства удари като камбана чувствителните ми тъпанчета.

Останалото беше лесно, колите основно съветски “зилове” с различни каросерии, включили бойни светлини, минаваха току под носа ми, като едва не застъпваха краищата на покривалото ми. Оставаше само да броя и да запаметявам, а след това да изготвя донесение, и да го предам в Центъра. 

Тук си свърших работата като събрах нужната ми информация за всичко, което представляваше батальонът за радиоелектронна борба със свързочните комуникации на противника. Сега трябваше да се преместя далеч на изток, където ме очакваше “истинска” задача. Пък и времето беше подходящо – новолуние. Това време използвали и предците ни. При пълнолуние шансовете да се доближиш до противника значително намаляват. При пълнолуние, когато те разкрият, раните кървят по-обилно…

Още около 15 километра оставаха до “тайника” и започнах да се страхувам от схващане на прасците на краката. Всеки момент очаквах да се появят познатите тръпки, но вместо тях, едновременно от двете ми стъпала, започнаха да извират две топли вълни. Достигнаха тазобедрените стави, поколебаха се за миг, после като две живи струйки се вляха във вътрешността на гръбначния стълб и прешлен по прешлен, като по стълба се заизкачваха нагоре. През това време аз напуснах горския път и стъпих на мека криволичеща пътека, която извиваше по гребена на олисяло било. И о, чудо, имах чувството, че краката ми почти не докосват земята, а се плъзгат над нея. Топлата вълна достигна тила ми. Отново като че ли се готвеше за скок, задържа се там, заля с живителна топлина предната част на врата ми, напълни устата ми с приятна влага и като светкавица прескочи в главата. За миг жужене изпълни ушите ми, бял пламък просветна между очите, главата в областта на темето запулсира.

Навлязох в гора. Всяко стъпване накриво при такава скорост, заплашваше да ме извади от строя, а оставаше още толкова несвършена работа. Невидимата жива ос, продължение на гръбначния ми стълб, през главата, продължаваше нагоре, държеше торса ми в изправено положение и бяла светлина струеше в погледа и осветяваше неравностите по коварно спускане. 

Неволно стъпих накриво и за да не натоваря излишно някоя от уморените вече стави се претъркулих надолу по едва различимата между коприва и повет горска пътека. „Когато се изправих усетих, че нещо не беше наред. Понечих да се повдигна, да се изправя, но не го правех, защото стоях здраво на земята на четирите си крака!? Колко сигурен и стабилен се чувствах! Главата ми беше издадена пред тялото и можех да се се извърна и да огледам гърба и хълбоците си: бях покрит с козина, двойна около кожата на врата и мека като пух между краката и тялото, а по гърба – твърда, дълга, като кече сиво-черна козина; какво се влачи след мен? Опашка е, имах опашка*. Помислих да я раздвижа и тя се издигна, зави се като кравай и опря гърба ми, но нещо ми подсказваше, че по-добре е свлечена между задните ми крака. Миризми привлякоха вниманието ми, множество миризми, никога не бях и подозирал, че съществуват толкова много различни миризми. Мигновено разбирах дали са наблизо или по-далеч, входния сигнал беше толкова добър, а може би и по-добър от зрението ми и слухът, можех да узная за всичко, само като слушам. Изпънах предните си крака, показаха се ноктите на лапите ми, да! Имах нокти! Чувствах се великолепно! Гледай, земьо, аз идвам, сега мога да не обръщам внимание на дупките по пътя. 

Ръждиво-сива вълчица се спусна след мен, а аз с лека плъзгаща се стъпка продължих напред, все по-бързо и по-бързо. Тичахме безкрай, промъквахме се между дърветата, лесно се предпазвахме от клоните им, а освежаващия поток от миризми минаваше покрай носа ми и аз ги разпознавах всичките. Очите и ушите ми долавяха, познаваха и отделяха милиарди сигнали, всичките познати. Прескочих с лекота голямото дърво, което лежеше пречупено пред мен и вълчицата ме последва. Обърнах се и забих нокти в земята, изстъргах назад бучки черна пръст първо с десния, после с левия заден крак и пак забих нокти. Леко оголих зъби. Вълчицата приближи, подви опашка, докосна рамото ми, и легна по гръб, оголвайки светлия си корем в знак на подчинение. Размахах снизходително опашка извих глава към тъничкото сърпче на луната и тържествуващият ми вой изпълни смълчаните пазви на старата гора… Но нещо продължаваше да ме тегли напред в ясното ми съзнание пулсираше силуета на високо с пречупени клони изсъхнало дърво, значи можех и да мисля…!? Когато усетих соления въздух на голямата вода, тялото ми гореше, червеният ми език все по често излизаше от челюстите и ловеше горския хлад.

По скоро усетих голите клони, отколкото ги видях, те бяха там долу в ниското. Погледнах нататък стръмен сипей ме отделяше от дървото. Понечих да се извърна и да се върна, но хълбока на вълчицата бутна лявото ми рамо, загубих равновесие и се претърколи надолу.“ Когато се изправих, отново бях на два крака. Без повече да се замислям за метаморфозата, изтупах прахоляка от гърдите си и се отправих дебнешком към тайника. След като се огледах и не чух нищо подозрително в нощния мрак измъкнах от хралупата белезникавото листче и насочих към изписаните колонки от цифри езичето на фенерчето – отличен на Жечев и Ангелов добре се бяха справили с прехода и с наблюдението, долу в морето ме очакваше плячка от пет тлъсти бойни кораба.

*Тайник – място за поставяне на разузнавателни донесения.

*Багатур – древния български еквивалент на командос.

*РЕБ – радиоелектронна борба.

*Имах опашка… – Боян мага (син на цар Симеон) можел да се превръща във вълк