Слънцето се бе вдигнало на цяла копраля над равния хоризонт, когато откъм дерето се зачу пиринчения глас на медно звънче. След него на равното изскочи бяло козле и извити рогца и звънче на шията. Подире му свели ниско глави, една след друга вървяха десетина овце. А накрая креташе възрастен човек, навярно пастир на малкото стадо.

– Добър ви ден, добри хора! – поздрави стареца, като приближи мястото, където Милко се готвеше да зида пещ.

– Дал Бог добро, дядо! – отговориха в един глас Ивана и Милко. – Ела, ела поседни тук да си починеш! И Ивана донесе трикрако столче.

– Сполай ти булка! Бог да те поживи! – Какво си се наканил да зидаш юначе?

– Пещ, дядо, пещ! Ще я иззидам, а после ще направя пещника.

– Харно, синко, харно. Трябва да се яде. Тукашния хляб не е като нашенския. Черен и клисав е. Ами вие, бре деца, от къде сте и що дирите по тези далечни места? – попита старецът и приседна на столчето.

– От Казълагачко, от Иридже сме. – избърза да отговори Ивана. А пък аз съм от Ешеклий.

– От Иридже ли каза? А Гюнгюрмеза – Петър, познавате ли?

– Че как да не го познаваме, той ми е свекър. – побърза да се похвали Ивана.

– Ех, оживи се старецът, жив бях да срещна отново Гюнгюрмез! Ти трябва да си негов син, тъй ли?

– Тъй, тъй, дядо – най-после се обади и Милко. – Аз казвам Милко, булката ми е Ивана от рода на Кара Недялковите е.

– Е-е-ех! – отново унесено въздъхна стария човек, свали кафеникавия си калпак и с ръкава на антерията обърса запотеното си чело. – Какви години бяха! С баща ви заедно ергенувахме, а и по комитски пътеки вървяхме. Сербезлия мъж беше той – можеше с пушка и револвер да наказва, можеше имот да завъди, търговийка да завърти. От него местните турци се страхуваха, но и го уважаваха, не го клеветяха пред валията. А аз, аз само калъча можех да въртя. И затуй съм на този хал – да се тътря подир тези овчици на чужда земя. Мене ме викат Лалчо. От Пандаклий съм, ама не от онуй там, и дядото посочи с пръчката назад зад гърба си, а от другото истинското, българското, дето е до ваше село. Тук дойдох след мурабето, когато през 1812 година рунакът удари турците по нашите земи. Но нищо не стана, не освободиха православните българи от агаряните. Чувам, че и сега станало така. Генерал Дибич минал по нашенско, стигнал до Одрин и се върнал. Само на гърците сторил хаир*. – Ха сполай ви за добрата дума и добрите вести – надигна се от столчето дядо Лалчо и тръгна към овцете, които, скупчени, сврели глави в краката една на друга, дремеха на слънцето. Но преди да направи и три крачки се обърна и
рече „Тю да му се невиди, щях да забравя” – Петър жив ли е?

– Жив е, жив, дядо Лалчо. В добро здраве ги оставихме с мама. – отвърна Милко и хукна да докара козичката, която се бе покачила на нужника.

– Миле, като те гледам как тъпчеш калта, после зидаш, преди това оплиташе като плет стените на нужника и ти се чудя, откъде знаеш всичко това. От къде взимаш тая сила – по вечерно време да косиш сено, сутрин рано да го пренасяш до тук, да го сушиш, а след това да го трупаш на копи. И сега е пред очите ми е и онзи голям, бял камък, който бяхте докарали вкъщи чак от Странджа. Колко време не излизаше от сайванта, докато не го одяла, досущ като жив лъв.

– Поливай, поливай, че то, тази кал е като клей*, подкани той жена си, докато размачкваше белезникавата глина с босите си крака. – То, всичкото е в човека, само трябва да му дадеш път да излезе от тебе. Представи си, че се изкачваш Големия Бакаджик. Колкото по-нагоре отиваш, толкова повече неща се откриват пред очите ти. На върха е най-хубаво, но идва време да слизаш. Слизаш и това, което виждаш става все по-малко и по-малко, докато останеш ти самия. Може и по-високо да изкачиш, ти видя върховете на Стара планина, но колкото и високо да изкачиш, след това трябва да слезеш. И така ден след ден изкачваме се и слизаме по земния си път, та чак до края.

– Миле, какви приказки говориш, като същински поп! – и Ивана така лисна водата от бъкърчето, с което му поливаше, че му намокри потурите чак над белите колене.

След като изгради пещника и Ивана имаше, къде да пече хляб и да готви топла храна на сушина, Милко се зае да направи стаята, в която да преживеят идващата зима.

Стените направи изцяло от пръти, като ги преплети около забити колове с височина 2 метра. Междинните колове заби в подовата площадка от греди, която държеше стените. Изви горните краища на прътите, вплете ги в две общи греди с пещника и плътно ги покри с камъш и папур. Измаза стените с бялата глина, а отпред остави места за прозорчета и врата. Към пещника остави процеп, който затуляха с черга. Губи се цял един ден из околните села и донесе стъкла и дъски, от които скова вратата. Накрая с рендето рендоса пода и стаята бе готова да пренесат багажа от каруцата в пещника и стаята.

По същия начин дигна и обора за воловете до западната стена на стаята, а до обора стъкми навеса за колите.

Когато покриваше навеса откъм селото се зададоха трима конника. Той не им обърна внимание и продължи да напластява меките зелени стебла на папура върху прътите. Едва когато копитата на конете изтрополяха по твърдата, напукана от сушата земя зад гърба му, той обърна глава. Единият от мъжете скочи от коня и тръгна към сушината.

– Бате Милко, не ме ли позна! – провикна се новодошлият. – Аз съм Златин.

Слизай да поговорим, че по работа съм дошъл тука.

Милко слезе, прегърнаха по братски със Златин и той го попита:

– А тези казаци защо са с тебе и защо не слизат от конете? Покани ги, има къде да ги посрещнем?

– Мълчи, мълчи, по-тихо! Ела да минем зад сайванта и ще ти кажа. Аз такова…, запъна се той, цаних се при тях на служба. Като охрана де. Още не са ни дали униформи, но има и други българи, власи и гагаузи. А сега да ти кажа
защо сме дошли. То не е за добро. Пусна се слух, че някой си българин изсякъл гората в дерето. А има заповед на губернатора генерал Инзов, да не се секат дървета в района. Сега минаваме на проверка и имаме заповед да наложим голям щраф – ще рече глоба по нашенски на този, който го е сторил.

– Каква глоба бре Златине, нали тука в Русия няма такива работи бре? – неусетно Ивана бе излязла от стаичката и сега като орлица се нахвърли срещу Златин да брани „новият си дом”.

– Чакай, чакай, како Ивано, не викай, че ще ни чуят казаците. Те още нищо не са видели. Виждам, че сте измазали прътите с кал, а сайванта е полузатрупан с папур и камъш, така че аз ще си замълча. Но да загладим все пак работата, не ви ли се намира някое шише с ракия? То може и без него, но тъй, за всеки случай!

Милко се обърна и кимна с глава на жена си. Тя се обърна, влезе в стаичката, помая се някое време и излезе с тъмна плоска бутилка. Милко я взе от ръцете и и я подаде на Златин.

Бившият войвода отърча до двамата униформени и я подаде на единият от тях. Той я вдигна пред очите си, отпуши тапата, помириса гърлото на шишето и видимо доволен вдигна бутилката:

– На здорове, братци! – подвикна той към Ивана и Милко и отпи дълга, дълга глътка. После повдигна опакото на другата си ръка, в която държеше бич, помириса я и подаде бутилката на другаря си.

Той изпълни досущ, това, което направи старшият и му върна шишето.

– Ну, Златин, давай, идем далше (да вървим нататък)! – подвикна старшия и обърна коня.

Златин се обърна към тях и въпреки, че казаците се бяха отдалечили, тихичко, но доволно им подхвърли:

– Размина ви се, хайде останете си със здраве и не нарушавайте заповедите на губернатора! Метна се на коня и отпраши след началниците си.

– Брей, какъв Началник се извъди наш Златин! – сопна се Ивана.

– Че какъв друг да е? Най му отива тук заптие* да бъде. – защити воеводата, Милко.

– Миле, ами как ще изкараме зимата без дърва? Той каза, че било забранено да се секат дървета.

– Ще се оправим някак си. Утре ще тръгна да пообиколя селата наоколо, докато не са заваляли дъждове да разкалят пътищата.

– Брашното ни е на привършване. Картофи, боб, лук ще трябват. Виж някое прасенце, може и няколко кокошцици, козичка или две, три овчици за млекце. Сол, сапун, газ за лампата и масло за кандилото. Ще запомниш ли всичко?