Без видима причина кан Дорбар спря коня сред гъстата зелена трева и се огледа наоколо. Малко встрани от него белееше пробит череп, по който сновяха върволици мравки, а встрани от него лежаха пищялни кости със следи от вълчи зъби. Потънал в мисли, канът изглеждаше като вкаменен на седлото. Охраната дискретно пазеше мълчание. Беше тихо, чуваше се само лекото подрънкаване от юздите на конете, когато пристъпваха от крак на крак.

– За бъдещето си ли се замислил, княже? – чу се изневиделица тих, ласкателен гласец.

– Не, за миналото – машинално каза Дорбар, без да излиза от вцепенението си.

– То е едно и също, – прошумоля в отговор. Дорбар дойде на себе си и се извърна с цялото си тяло към гласа. До лявото му стреме стоеше сух, сбръчкан старец, без вежди, с жабешки устни и лице, обсипано с кавяви петна. Никой не беше забелязал, кога и откъде се беше появил. Копринената превръзка на главата му показваше, че принадлежи към даоистките монаси – отшелници, които рядко се появяваха в земите на хуните. Въпреки разпространеното поверие, че даоистите били облечени в белоснежни дрехи от щъркелов пух, продраният и мръсен халат едва напомняше на някогашната скъпа сянянска коприна.

– Ти кой си? – рязко попита Дорбар.

– Недостоен ученик на мъдрия Лао Дзъ, – даоиста направи крачка напред и меко се докосна до ноздрите на коня. – Твоят кон е ди-лу, което значи, че носи нещастие, – каза той. – Погледни, от око до око има тесни каналчета за сълзите, а на челото бяла звездича…

– Какво искаш, монахо! – видимо раздразнен попита Дорбар.

– Зная, зная, – все едно, че не чул въпроса изфъфли даоиста. – Там, – той протегна съсухрената си ръка на юг, – там гърмят барабаните на пълководеца Мън Тиен, а той е вдигнал меча на Черния дракон, крив като лунен сърп, и тежащ осемдесет и два цзина*, за да отнеме твоята земя. Той се готви да принесе в жертва нечия глава, за да умилостиви боговете пред бойните знамена.

Неизчислими са конниците му с двуостри мечове, копиеносците с копия дълги повече от два човешки ръста, арбалетчиците с натегнати тетиви. Ти изправен срещу него си като щурецът от старата притча, който сгънал предните си крачка, сякаш държи секира, и така искал да спре колесницата на бога на мълниите Фън-лун…

Тогава началника на охраната гневно хвана дръжката на меча си, готвейки се с един замах да отсече главата на монах, обаче канът с властно движение го спря.

– Но ти не се огорчавай, княже, защото за всичко си има първопричина. – Това е борбата между две сили – Ин, която е мрака, и Ян, която е светлината. От това стълкновение се раждат петте съставни части на света – вода, огън, дърво, метал и земя. Те са затворени в единно и вечно колело: дървото преодолява земята, земята – водата, водата – огъня, огънят – метала и метала преодолява дървото. Ти виждаш, че краят е начало, а началото край. Точно като във всяка победа се крие поражение, а във всяко поражение – победа. Празното става пълно, кривото – право, старото – ново… Всичко в света се движи според Дао – Всемирния, велик закон. Така е казано в „Дао дъ дзин”, и така всичко се случва в този свят, разумно и просто, ако не пречим с неразумни свои действия на течението Дао, което следва своята естественост. Висшата добродетел, учеше Лао Дзъ, не е в действията на хората, а в мъдрото бездействие и съзерцание. Всички беди произтичат от действията на хората. Едни се стремят към богатство, други – към власт, трети – към знание. „Но не прилича ли всичко това на желанието да уловиш отражението на луната в тихо езеро?” – попитал мъдрецът, проповядващ на четирите врати на столицата*. Всички на този свят се раждат еднакво голи, и това съответства на естеството на Дао. А когато умрат едни са в разкошни дворци, други в крайпътната кал, това вече не съответства на Дао. По този повод мъдрецът казва: „Не слагайте в устите на мъртвите бисери, на ги обличайте със скъпи копринени дрехи, не принасяйте в жертва бикове, не поставяйте около тях обредни съдове. Когато липсват стремежи, тогава настъпва изначалната чистота….

– Защо ми говориш така дълго и неразбрано, монахо? – хвърли мрачен поглед към даоиста Дорбар.

– Не е истина, княже, ти всичко разбра, – жабешките устни на даоиста се свиха в нещо като усмивка. – В смъртта има раждане, а в раждането – смърт. Затова не проклинай този, на когото е съдено да те убие.

Дорбар неволно дръпна юздата така, че конят размаха глава, затропа на място, изправяйки се на задните крака. Боила чиготът* въпросително погледна към кана, но не откри на лицето му очакваната заповед.

– Какво мога да направя за тебе, монахо? – хрипливо попита Дорбар.

– Нищо, княже. Аз имам шепичка ориз, варен в мед, и това ми е достатъчно…

По обратния път към табора канът яздеше по-мрачен, отколкото преди срещата с монаха. Със своята жабешка уста скитника мъдрец изговори много от това, което отдавна терзаеше душата на Дорбар. От както се помнеше хуните непрекъснато воюваха – или се защитаваха от съседите, или ги нападаха. И какво се промени от тогава? Същите планини и сега стоят по местата си, същата трева пасат овцете и конете, същите птици пеят в степта, кановете си остават канове, а овчарите овчари. Всичко остава непроменено – в името на какво тогава умират воините? И отново Дорбар се върна на старата си мисъл, че по-добре е да е никой, но заедно с милата на сърцето му Ван ди, отколкото да бъде кан в това трудно време, когато отвсякъде пристигат само лоши вести…

Канът не сбърка – в шатрата го очакваха посланици на вожда на юечжите, кан Сигрицис.

Дорбар поговори с тях в голямата шатра, предназначена за Съвета на юк боилите и прием на посланици. Проблемът, който беше ги довел, не беше никак приятен и лесен за разрешаване. В началото на миналото лято предводителя на големия род Боян кан таркан Лабас, извърши на своя глава набег в територията на юечжите. Като водач на втория по значимост род в държавата, той се явяваше пето лице в държавата след кана, канартикина и двамата кавкани – той имаше право на това. Походът завърши неуспешно – в безводната пустиня зад хребета Алшан* Лабас попаднал в клопка и, само благодарение на тактическите му умения, успял да пробие обкръжението със своите петстотин конни стрелци. Юечжите се впуснали в преследване, но когато достигнали гористите предпланини на Алшан се установили там, и съдейки по всичко имаха намерение да продължат и още по на изток. Ето в какво се бе обърнал за хуните този необмислен кроеж на буйния юк боил. Сега Лабас седеше на полагащото му се място, и с нескрита злоба поглеждаше към посланика на юечжите, слаб, усмихнат и много сладкодумен човек.

– …На кан Сигрицис е известно, – продължаваше словоохотливия посланик, – че петият човек в държавата без съгласието и разрешението на кана наруши договора, сключен между двамата владетели и така е смутил братското съгласие между тях. Така той изостри отношенията мажду двете държави и ги настрои враждебно една към друга. Кан Сигрицис се надява, че виновният за това положение ще понесе наказанието си.

При тези витиевати слова на посланика, Лабас почервеня и се хвана за дръжката на палаша, а очите му под гъстите черни вежди блеснаха като остриетата на две стрели, готови за се забият в посланика.

– … Канът би искал миналото да се предаде на забвение, – ослепително се усмихна посланикът. – Но желае потвърждаване на предишния договор, за да не се страхуват пограничните жители от нови набези. Нека малките растът, а старите спокойно изживяват старините си, нека всички от род в род се наслаждават на мира…

Дорбар уморено кимна, проклинайки в душата си и посланика с неговите лисичи маниери, и ловкостта на Сигрицис, който бе съумял да се възползва от положението и да заграби Алшан, както и безотговорността на Лабас.

– … Понеже нарушенията на договора и прекъсване на братските отношения винаги са настъпвали от страната на хуните, – лъстиво продължаваше посланикът, – то кан Сигрицис иска този път, освен словесното потвърждаване на договора, да получи истинско доказателство за взаимното доверие.

– Какво разбира под истинко доказателство моят брат Сигрицис? – попита

Дорбар, вече досещайки се за какво става дума.

– Кан Сигрицие желае, неговият брат кан Дорбар, да изпрати първородния си син, който той ще приеме като свой собствен син. Кан Сигрицис с нетърпение очаква сина на своя брат. Той вече е избрал за него най-добрият кон от личния си табун, наредил е най-красивите девойки да го посрещнат с приветствени песни…

Изслушвайки посланника Дорбар с леко кимване му разреши да се оттегли. Останал насаме с Лабас, той, едва сдържайки гнева си изрече:

– Ето какво ни довлякоха в Алшан опашките на твоите коне!

Лабас скочи и вън от себе си яростно закрачи напред-назад.

– Да им дадем канартикина!? Ако ми падне в ръцете този Сигрицис, аз ще го сваря в кипящо масло! – изрева той.

Въпреки раздразнението си Дорбар неволно със задоволство се вгледа в разгневения юк боил. Високият ръст, широкоите плещи издаваха роденият воин. От майка си дъщерята на бояните, той беше наследил орловият нос, сините очи и бялата кожа; от баща си, хунския юк боил, – черните коси, едрата кост, огнения нрав и титлата на водач на голям род.

– Мой кане! – изведнъж Лабас се закова на място. – Аз виждам единствен изход от положението – да вдигнем всички сили на хуните и нападнем юечжите…

– А през това време дунху и цинците ще подложат на огън и гибел нашите нови обиталища и ще откарат в робство нашите жени и деца, – мрачно се усмихна канът.

– Няма да успеят – изкрещя юк боилът. – Ние ще ударим мълниеносно бръснатите глави (юечжите), после ще се обърнем към дунху. Мън Тиен като чуе за нашта победа над юечжите, няма да посмее да ни нападне!

„Да, Тангра знае, кого да избере за кан, – горчиво усмихвайки се на своята разсъдителност, си помисли Дорбар. – О, Тангра, добре че на моето място не беше този безрасъден смелчага!”

– Утре на Съвета на юк боилите ще решим, – сдържано каза Дорбар и стана, като даде да се разбере, че разговора е приключил.

… Канът тъкмо привършваше вечерята си в своята шатра, когато при него се яви кавкан Сандилх, който изпълняваше и задълженията на върховен съдия.

След като се поздравиха и двамата потънаха в мълчание.

– До моите уши достигна, че войската на Мън Тиен се е раздвижила – пръв
наруши мълчанието Сандилх.

– Вече? – канът остави недопитата си чаша.

– Да, – кавканът внимателно се вгледа в кана. – Ако се вземе пред вид времето за придвижване на пешаците им, то те ще бъдат тук след седмица.

– О Тангра, започна се… – Дорбар видимо побледня.

– Днес се видях с кавкан Булгар, – продължи Сандилх. – Той каза, че конни отряди на дунху почти всеки ден се появяват в предпланините на Наншан. А за
юечжите ти вече си научил. Те ще ни вкарат като зверове в капан. Решавай, какво ще правим. Ти си канът.

– Ще потънем във Великата степ, хрипливо отговори Дорбар. – Там, и само там е нашето спасение.

– Правилно, – съгласи си Сандилх. – Обаче юк боилите ще бъдат против теб. Те искат война.

– Но аз реших така! – сопна се Дорбар.

– Какво можеш да направиш! – Костеливото лице на държавния съдия остана невъзмутимо. Хуните не са Цин, а ти не си император.

– Глупаци! Те ще погубят хунската държава! – Дорбар скочи, объркано размаха ръце и отново седна. Какво да правим, кавкан Сандилх?

– Не зная, – Сандилх помълча, и някак между другото, попита: – Ти какво мислиш за предложнието на юечжите?

– Ще откажа! – рязко отвърна Дорбар.

– Напразно. По-добре да имаш двама врагове, отколкото четири. При тези обстоятелства неутралността на юечжите за нас е равносилно на спасение. Боя се дори и да помисля какво би станало, ако ни ударят от три страни по пътя ни през Великата степ.

– Ще бъдем безпомощни! Помисли за това, кане!

– Да им дам сина си… прошепна Дорбар.

– Ти имаш двама сина – гласът на Сандилх стана твърд и настоятелен. Кан все някога ще стане един от тях. Някой?

Канът мълчеше.

*Цзин – китайска мярка за тегло. 1 цзин = 500 грама.

*Четирите врати на столицата – древнокитайските мъдреци проповядвали ученията си около четирите врати на столиците.

*Боила чигот – началник на охраната на кана.

*Алшан – планински хребет на запад от Ордос.